България през 90-те: Времето на подлудените журналисти

…Жълтата преса заля България буквално за една нощ. Като явление това беше неизбежно, като дело – наистина черно, защото предизвика психически поражения за десетилетия. Ако не бяха тези личности, щяха да бъдат други на тяхно място, но в тази без съмнение най-черна страница в историята на българската журналистика на уводно място стоят имената на Петьо Блъсков и Валери Найденов. Споменавам ги тук, защото мисля, че това за тях е една лична трагедия. Те бяха по същия начин, както и останалите хора, невинни; упоени като деца от новата играчка и свободата да й се наслаждават, те не можеха да обемат размера на това, което всъщност правят и последиците от тази игра.

Изведнъж думите се превърнаха в сила. Изведнъж дойде откритието, че словото и образът могат да въздействуват върху несъзнаваното и то по начин, който буквално да унищожи всеки остатък от съзнавана психична дейност. Докато по-рано комуникацията бе адресирана изцяло към съзнаваното и скучна, сега тя атакуваше директно най-дълбоките слоеве на несъзнаваното. И беше интересна, възбуждаща, животински силна. Тя даваше на несъзнаваното властта да сграби и смачка съзнаваното, овластяваше най-първичните инстинкти и душеше без милост разума. Българските вестници от това време бяха сборище от снимки на трупове, лееща се кръв и набрани в черно псувни. Черни с по-черни вести се редуваха в новините, колкото по-жестоко, гадно, отвратително и безнадеждно, толкова по-добре. Тази помия атакуваше обществото и отделния човек денонощно; страх, ужас и безсилие побеждаваха опитите да се осъзнае промяната във външната среда и да се вземат верни, отговарящи на променената действителност решения. Колко човешки съдби бяха объркани или направо унищожени от тази помия! Колко хора трябваше да избягат в себе си или в някоя болест, или в алкохола, или в далечни страни в опит да се спасят.

По това време аз бях в центъра на събитията – бях журналист.

……..

През 90-те години работех в Българското национално радио – първо като репортер, а после като водещ на сутрешното три или четиричасово предаване “Преди всички”. Това бе, както вече отбелязах, времето на подлудените журналисти, които раждаха подлудена публика. Пресата за първи път откри, че думите могат да пораждат състояния и бе опиянена от властта да се разпорежда с вътрешния живот на хората и обществото. И до днес се питам защо повечето колеги без никаква съпротива и дори с наслаждение се подадоха на натрапчивата мода да създават с помощта на думите негативни, черни, дълбоко непродуктивни обществени състояния – като отрицание на ценностите, липса на общност, отчаяние, липса на надежда. Може би някои от тях, познали възможността, бяха решили да успеят на всяка цена. Други, просто недостатъчно образовани, сами бяха далеч от вътрешния ориентир и достойнството на професията журналист. Трети, познавах лично такива, знаеха какво правят, но се оправдаваха с парчето хляб и ракията, с която вечер трябваше да придавят съвестта си. Бяха наистина бедни и сурови години.

Общата мода за жалост не успя да отмине и радиото – една традиционна и по-трудно подаваща се на увлечения институция. Соловата партия там бе подета от една журналистка, мисля, от Червен Бряг или друг северен градец. Тя бързо бе направила разкритието, че общуването в радиото има особен характер – то като че ли е диалог, но всъщност се намира под еднозначната власт на журналиста и се определя изцяло от неговия морал. Тя реши да използва това разкритие, за да практикува особена форма на насилие в ефира. Тя беше владетелят на копчето. Събеседникът се канеше уж за обмен на информация (отново – обменът на информация е най-голямата лъжа в журналистиката) и, подмамен с кокала, че му се дава обществена трибуна, за три минути той трябваше да бъде сдъвкан, изплют и направен за посмешище на публиката. От така наречената “информация” нищо не стигаше до слушателя, водещата не се интересуваше от нея и караше самата публика да не се интересува. Предавано беше само посланието – никой и нищо не е важно, всеки и всичко могат да бъдат отречени, заклеймени и унизени. За първи път в българската журналистика прикритието на съдържанието бе изцяло отхвърлено в името на целта: да се подпалят психичните състояния на отрицание, обърканост и глад за сеир в тълпата. Да се превърнат хората в обезумяла тълпа. Да се обърка обществото. Да се изключат нормалните защитни реакции на човека.

Любомир Розенщайн. Снимка: личен архив

Това бяха атаки на дълбоко несъзнавано равнище. Интонацията, подборът на речта, прекъсването на събеседника, говоренето на фона на неговия глас, и, в крайна сметка, дърпането на шалтера в най-подходящия от гледна точка на целта момент, бяха отделните елементи на подхода. Посланието не бе директно афиширано. Формата привличаше публиката както светещата лампа привлича комарите и нощните мухи. Методът бе лесен за подражание и скоро цял рояк надошли от провинцията млади и амбициозни журналистки започнаха да го копират, защото носеше популярност и особено усещане за власт.

Но в този тренд имаше нещо много важно. Той бе на практика обществен експеримент, който показа, че в радиото – едно средство за общуване само чрез словото – словото, колкото и парадоксално да звучи, има само вторичната роля на носител. Зад словото винаги се изявяват емоциите, психичните състояния на водещия, които радиовълните пренасят до всеки отделен слушател. Не искам да бъда обвиняван в сексизъм, но едно от моите наблюдения от това време беше, че трендът се прегръщаше от особен тип журналистки с истерична психика и неуспял личен живот…

Не е важно какво точно казваш, а какво чуват или още по-точно – какво преживяват хората, които слушат твоите думи или твоето мълчание… Благодарен съм на радиото и на това време, което ми даде мое собствено поле за експериментиране. Аз знаех какъв исках да е отговора на излъчваната от мен комуникация. Исках да върна, поне за миг рано сутрин, хората към усещането, че все пак животът, колкото и объркан да е той сега, е хубав, че утрото носи надежда, че новият ден си струва. Че от нас зависи, колкото и малко да е това, с какво настроение ще го почнем. Че имаме избор във всяка ситуация и че не сме безнадеждно сами и изоставени в космическото пространство на трудностите и отчаянието, че имаме опората на слънцето, земята и хората до нас. Постепенно се научих да постигам тази цел в малките си обръщения към слушателя рано-рано сутрин. Те нямаха кой знае какъв информационен смисъл, от опит разбрах, че дори не е важно да са особено смислени като текст. Думите бяха само повод. Речта беше само начин да се използват модели, които променят състояния. Сам, още преди да бях прочел за този генерален и най-важен похват в Невролингвистичното програмиране, бях налучкал верния път: за да постигнеш определено състояние в този, с когото общуваш, първо ти трябва да влезеш в него – в състояние на транс – и когато си настроил своето несъзнавано на тази вълна, тя заразява другите участници в общуването. Настроението и емоциите се предават през кожата, а както аз щях за себе си да установя – и с помощта на радиоефира.

Получавах много писма и обаждания от хора от страната, които просто ми благодаряха за простите думи. Няма да забравя казаното от една слушателка, как й направило впечатление, че използвам думи като “слънце”, “земя”, “хляб”. Тогава още не познавах речевите модели на Ериксън и изборът на тези базови, обобщени понятия беше несъзнаван, но интуицията не ме беше подвела. Ние имаме в несъзнаваното си всички ресурси, от които се нуждаем. Аз имах мисия – да върна на слушателите си истинския център в живота, за да могат сами да избират посоките си. И когато получавах отговори, че съм успял в общуването, бях просто щастлив.

“Революцията” в радиото достигна върха си през 1997 година. Тя се провеждаше под знамето “свобода на словото”, една ужасна подигравка, защото победата на метода и неговите израстъци изключваше от само себе си всяка свобода на словото. Информацията в процеса на общуването не е свободна. Тя неизбежно се определя от психичните състояния на участниците в общуването и се отсява от тези психични състояния. По-рано бях оприличил човешката психика на компютър, но речта не са само нули и единици, а сложен код, който веднъж се шифрира на изхода и след това дешифрира на входа и ключовете никога не съвпадат. И това не е нито лошо, нито добро. То е само част от невероятното разнообразие в природата, в която всеки, не само народите и общностите, но и всеки отделен човек има свой, напълно собствен език, а общите думи са само приблизителни съвпадения.

След още няколко години повечето от участниците в тази словесна ревПолюция щяха да бъдат отнесени точно на място, в голямото нищо. Но аз нямах повече време за губене в тази среда. Чакаха ме нови разкрития.

––––-

Откъс от издадената в САЩ на български език книга на Любомир Розенщайн „Розовите очила на душата“ (Lulu.com, 2008).Още текстове от автора можете да прочетете на неговия сайт.

Любомир Розенщайн е роден в София. Завършва Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет и магистърска програма по клинична социална работа при Новия български университет, където пише за приложението на Невролингвистичното програмиране (НЛП) в борбата с дистреса.

През 90-те години работи като журналист в столични всекидневници и повече от пет години е репортер, редактор и водещ в програма “Хоризонт” на Българското национално радио. Създава Института за личностно развитие и провежда първите в България семинари по Невролингвистично програмиране (НЛП) заедно с Джееп Холандер ( Jaap Hollander ).

В последното десетилетие разделя времето си между програмиране на машини и на човешкия мозък. Учи при основателя на Невролингвистичното програмиране Ричард Бендлър (Richard Bandler), звездата на хипнозата Пол Маккена ( Paul McKenna), Джон ла Вал (John La Valle), Майкъл Нийл (Michael Neill). Лицензиран магистър по Невролингвистично програмиране (Licensed Master Practitioner of NeuroLinguistic Programming) от Ричард Бендлър и Обществото по невролингвистично програмиране (The Society of NeuroLinguistic Programming TM). Автор е на книгите Песни и Стихотворения (с Николай Тотев, 1992), Розовите очила на душата (2006, 2008) и К А К? Бизнес-хипноза, метамодели и НЛП в действие (2008). Основател на Радио за личностно развитие ChangeWire.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.