СофияПловдивВарнаБургасРусе

Под сянката на ракетите „Касам“ или изкривените представи за палестинците*

Палестинските ракети „Касам“, които са паднали в Сдерот. Те не се произвеждат в заводи за оръжие, а по мазетата, таваните, къщите и под навесите в селищата в ивицата Газа. Снимка: Александър Йосифов

Не съм журналист. Не съм и политик. Понякога се чудя дали наистина това, което виждам по новините или слушам по радиото сутрин в колата на път за работа, е всъщност онова, което се случва по света. Тази мисъл ме тормози откакто гледам и слушам репортажите за случващото се в Израел и ивицата Газа.

През лятото на 2008 година почти ненадейно се озовах Израел и успях да разгледам цялата страна. Освен по стъпките на библейски патриарси, работата ми ме отведе и по места, за които се чете и пише само, когато има война. В Сдерот.

Сдерот е малко градче с почти 20 000 жители, повечето от които са потомци на кюрдски, ирански и абисински евреи. От годините на изселването от СССР, там са се заселили и грузински и бухарски евреи. Всъщност самият Сдерот ме посрещна доста дружелюбно – с вечното за всеки малък градец „Брухим хабаим” (ивр. – „Добре дошли!”). Доста странно ми се видя, че по улиците няма никой. Виждах чудесните и китни градинки с разнообразните цветове на Ориента, но сякаш се намирах в един град на призраци – по улиците и пред домовете нямаше никой, а всички кафенета бяха затворени и с прашни прозорци. Защо ли?

Сдерот е известен с това, че е израелският град, който се намира най-близко до ивицата Газа и е постоянният обект на ракетите „Касам“, изстрелвани от ивицата Газа. Имах късмета да бъда там по време примирието между „Хамас“ и Израел. Истината е, че фактически такова примирие няма. „Хамас“ отказва да признае правото на съществуване на еврейската държава, следователно то винаги е едностранен акт на прекратяване на огъня от ислямската групировка. „Хамас“ го нарича тахадия или худна. За хората в Сдерот това означава, че могат да се надяват, че няма някоя ракета да падне в дома им, по пътя към работа, в супермаркета или в детската градина.

Преди и след края на примирието ракетите „Касам“ се изстрелват срещу Сдерот денем и нощем. В полицейския и противопожарния участък на града разгледах огромно купчина остатъци от ракетите. Тези ракети са „домашно” производство. Това означава, че не се произвеждат в заводи за оръжие или специализирана продукция, а по мазетата, таваните, къщите и под навесите в селищата в ивицата Газа.

За направата на ракета „Касам“ се използва метална тръба, понякога от старата канализация, която се обработва по примитивен начин (напр. с оксижен се заваряват перките в задната й част), пълни се с парчета метал, камъни, или пък камъни, примесени с пясък, а на върха й се поставя ТНТ заряд, който е контрабандно доставен през някой от подземните тунели между Газа и Египет. Ракетата „Касам“ може да се изстреля за няколко минути от примитивна установка в близост до граничната линия. Това може да стане по време на работа на полето, зад паркирана кола или просто в храсталак. „Касам“ не може да бъде насочена прецизно и няма голям радиус на действие. Нейното предназначение е да нанесе удар по цивилното население в условията на асиметрична война. Ако израелският граничен патрул не е засякъл навреме съмнителни движения около границата, а там почти всички движения са съмнителни, то изстрелването се засича от система за предварителна сигнализация. Понякога тази система не е особено прецизна и ударът е неочакван. В противен случай човек има на разположение до две минути да се укрие. Попаднала на детска площадка, в класна стая или просто в дома, ракетата „Касам“ се превръща в смъртоносно оръжие. Най-страшното не са убитите – най-страшното е животът на инвалидите деца и възрастни, които видях в Сдерот. В Сдерот има огромен център за рехабилитация на тези хора.

Изглед към град Сдерот в Израел. Снимка: Александър Йосифов

Понякога определени ракети „Касам“ говорят и за техния „автор”. Така например на една ракета с жълта лепенка върху корпуса прочетох на иврит надпис „Ал Кудс”. Това говори, че тази ракета е изстреляна не от „Хамас“, а от групировката „Бригадите Ал Кудс”. Какво значи това за хората в Сдерот? На първо място – че дори движението „Хамас“ да се придържа към тахадия или худна, то в ивицата Газа има още поне пет групировки, които не се чувстват обвързани с какъвто и да е мир или примирие. Нерядко „Хамас“ сам стимулира тяхната активност, а понякога, когато прецени, че са излезли извън контрол, им налага наказателни мерки. Всъщност Ал Кудс е наименованието на Йерусалим на арабски. Бригадите „Ал Кудс” пък са едни от най-безкомпромисните терористи и яростни привърженици на самоубийствените атентати с участие на жени и деца.

В Израел мненията за „Хамас“ са разделени. Огромното мнозинство отхвърля всякакъв контакт с „Хамас“, докато ислямистката групировка не признае правото на съществуване на еврейската държава. Една малка група израелски общественици пък смятат, или поне смятаха до началото на конфликта, че именно „Хамас“ е надеждният партньор за Израел за разлика от разядената от корупция групировка „Фатах“ на Махмуд Абас. Всички израелци обаче са единни в едно – трябва да се намери начин да се спре унищожаването на Сдерот и граничните на Газа райони, а израелската армия трябва да защити населението, така че то да не живее с чувство на страх и несигурност.

Хората в Сдерот са смазани от терора. Около 15% от тях са се изселили, много, вкл. деца, са инвалиди за цял живот, а тези, които не са се изселили, или са стиснали зъби, или просто няма къде да отидат. Всяко действие в Сдерот е подчинено на мисълта за ракетата „Касам“. Дали да пуснеш децата си днес на училище? Дали да идеш до супермаркета? Дали да посетиш приятелите от съседната улица? Всяко излизане може да значи и смърт, всеки сигнал на сирената може да е знак, че е дошъл твоят ред… Ракета може да падне по всяко време. Дори в съня на жителите на Сдерот.

В Сдерот домовете също се проектират и изграждат с мисъл за постоянно дебнещата опасност от ракетна атака. Външните, лицеви стени на къщите, по които почти не се забелязват прозорци, са насочени към ивицата Газа. Те са допълнително укрепени и обезопасени. Такива са и покривите на домовете.

Трагично можеш да загинеш дори ако… чакаш автобуса. Затова и всяка автобусна спирка в Сдерот и в Югозападен Израел (пустинята Негев) има свое бомбоукритие! Когато израелските архитекти получили поръчката за изготвяне на проект на бомбоукритие при автобусна спирка, желанието на военните било това укритие да не бъде уродлива бетонна постройка, която да напомня за войната на и без това психически смачканите жители на града и околността. Така било проектирано модерно, дори не особено грозно изглеждащо, укритие. Макар и да съм сигурен в искрените намерения на архитектите, аз не знам доколко са успели в тяхната задача. През цялото време аз самият просто не можех да абстрахирам мисълта си от неговата функция…..

На югозапад от град Сдерот се намира колежът „Сапир”. Това е най-голямото учебно заведение в Негев след Университета „Бен Гурион” в град Беер Шева. Колежът „Сапир” е учебно заведение с прилична репутация и разполага с изключително красив кампус. В него се обучават не само студенти от околността, но и младежи от Северен Израел и селищата в Западния бряг на р. Йордан. Колежът е известен с това, че в него гост-лектори по собствено желание са едни от най-добрите професори от престижните Университети „Бар Илан” в Тел Авив и Еврейския университет в Йерусалим.

Колежът „Сапир“ близо до Сдерот. Снимка: Александър Йосифов

Макар да мислех, че съм претръпнал, колежът „Сапир” също ме посрещна с потискащите белези на войната. Забелязах, че сградата, чието лице е насочено към ивицата Газа, е с наполовина зазидани прозорци, а самата сграда съвсем празна. Оказа се, че по настояване на армията тя е опразнена до зазидването на всички прозорци и обезопасяването на тавана. Междувременно в някои от стаите светлините са оставени да светят, така че да имитират живот и евентуално да отклонят ракетна атака от същинския кампус на колежа. До окончателното обезопасяване на сградата нито един студент или преподавател не може да пребивава в нея. Животът на студентите – младите хора – се смята с основание за бъдещето на държавата Израел и е по-ценен от всички материални творения.

Смъртта ме посрещна още на входа на колежа. Само дванадесет дни преди да пристигна там, по време на примирието, палестинска групировка от ивицата Газа, която е в изострени отношения с „Хамас“, изстрелва ракета по колежа „Сапир”. Ракетата е засечена твърде късно от израелската система за предварителна сигнализация и се взривява на площадката на кампуса, надалеч от входа. Убито е едно момче, ранени са двадесет студенти. Първоначално ръководството на колежа решава да издигне малък паметник на убития студент, но е спряно от самите студенти. Студентите сами ремонтират участъка от площадката, върху който е паднала ракетата, като оставят само една мъничка част да им напомня за трагично загиналия колега и приятел. Отказали се да почетат неговата памет по друг начин, защото смятат, че смъртта вече се е превърнала в такава степен в част от живота им, че за да се преборят с психологическото натоварване, те постоянно гонят спомена и всичко, което е свързано с мисълта за нея.

Гледайки към поредното неизбежно укритие до автобусната спирка на колежа се замислих. Коя е силата, която задържа студентите в този колеж? Защо нито един от тях не се е отписал или презаписал в друг колеж или университет, който е на място, където няма стрелба с ракети „Касам?“

Невероятно е чувството за общност на хората и студентите в Негев. В кибуците, малките градчета, селца и в колежа те са наистина едно голямо семейство. Не са се отказали дори да празнуват, когато се стреля по тях и колкото и да звучи за нас банално, отказват да се предадат на смъртта.

Има и нещо друго. Нещо, което може би в Европа и в България вече не разбираме така добре. Когато попитах един от студентите защо отдавна не си е тръгнал от това място, той ме вледени с отговора си, че за него животът не е само къща, кола и съботно парти. Наистина, за да разбере човек тези хора, трябва да си даде сметка, че не колата, плазменият телевизор и отпуската на слънчево място ни отдалечават от животинския свят. Хората там живеят изключително скромно, радват се на живота и се борят за него, и са горди, че строят и защитават своята страна.


––––––––––––-

* Заглавието е на редакцията.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.