СофияПловдивВарнаБургасРусе

Ех, казарма, ех, соц

Откъсът по-долу разказва случки от началото на 60-те години в българската казарма и е от романа „Ники Франсето и Алес Гут козируват“. Той е част от трилогията на Матей Стоянов (виж за него тук) и проследява съдбата на двама софиянци от централен столичен квартал от детството им до зряла възраст.

Романът описва живота при комунизма от 50-те до 70-те години, без идеологически клишета, независимо че единият от героите става сътрудник на Държавна сигурност. Героят с прякор Шпеца по-долу е офицерът от ДС в казармата – такива е имало във всяко поделение и са наричани Шпеца или Спеца.


* * *

– Тъкмо заехме позиция и край нас притича един телефонист – започна да разказва Джепо. Той си беше известен с този прякор и преди стрелбите. Носеха се легенди за огромните количества храна, които може да погълне. Например цяла бака боб – Отмина телефонистът, а както се казва в песента, споменът остана. Край позицията като че ли премина целият кенеф на площад „Възраждане”. Спогледахме се. Помислих си дали тия от Варшавския договор не ни подхвърлят лайна, за да ни разколебаят. Да не са си казали: Я да пробваме колко издържат на смрад българските другари”. Защото на западния войник там му е слабото място – като му замирише на лошо, плаче и иска при мама… А знаете ли какво било?  По време на марша, когато ни хвана дрисъкът, един от взводните командири слязъл от камиона с телефонист, за да пуснат връзка от огневата позиция до наблюдателния пункт. Това, дето му викат къса база. Тръгнало момчето да развива макарата и изведнъж спряло. Лейтенантът изтичал до него, помислил, че му се е оплел кабелът.
– Разрешете да отида по голяма нужда – казал му телефонистът.
Леле като се разкрещял взводният!
– Ти какво си мислиш, бе? – юрнал го той. – Битка се води в момента, хвърчат снаряди край нас! От теб зависи изхода на боя, съдбата на твоите другари. Никога един съветски телефонист не би постъпил така. „Умри, но връзка дай!”. Да си чувал този девиз?
Телефонистът бил възпитано момче, среднистче. Аз ако бях, щях да си клекна, пък да си продължим разговорът. Затичало се момчето, но малко особено. Разкрачено. Тогава взводният го съжалил и казал:
– Хайде, бягай зад онзи храст….
Телефонистът без да се обръща му отвърнал:
– Няма смисъл, другарю лейтенант. Реших да бъда като съветските телефонисти.

* * *
Старши лейтенант Каишев често го пращаше дневален в Учебния блок. Той бе встрани от казарменото помещение, там рядко правеха проверки и можеше да се подремне в някой ъгъл. Но имаше друг повод за тревога. Клозетът! Това бе място, замърсено по най-невероятния начин. Отначало, в резултат на интензивна отделителна дейност, се бе запушила дупката. след това обаче бе започнало натрупване, довело дотам, че вратата да не може да се затвори. Оттук нататък и най-развихреното въображение не би могло да обясни този физиологичен феномен – тоалетната продължаваше да бъде ползвана!  Човек неминуемо започва да си представя свръхатлетични посетители, опрели длани в двете стени в положение „Везна”,  да откликват на своята нужда. И най-богатата фантазия се сгромолясваше при опитите си да си обясни какво се е случило в клозета на Учебния блок.

Друга загадка бе как от дежурство на дежурство той се предава и приема в този вид. Докога?- питаха се клетите дневални. Рано или късно някой дежурен по полк ще надникне там, ще залюти на очите му и ще нареди на заварената смяна да изчисти това природно чудо. Като често пращан там, Алес гут бе с най-голяма вероятност някой път да получи кофа и лопата със заповед  „До утре това нещо да го няма!”

Но това нещо остана. Поне в рамките на двете години служба на редник Рашев. То остана и в неговите цивилни сънища. в сънищата му на студент, служител, съпруг и баща. Често се събуждаше току-що получил заповедта от неясен офицерски силует „До утре това нещо да го няма!”. А защо подсъзнанието му не потърси изход? Защо не му подсказа: „Вместо да се тормозиш денонощно, я изчисти тоя пусти клозет, че да олекне на теб и на останалите!”

Редникът Ярослав Рашев не си зададе този въпрос.  Дори и след години, в зряла възраст. Защото отговор нямаше. Колкото повече сплотяваха обществото, толкова по-трудно отделният човек вземаше решения. А още по-трудно ги осъществяваше. Ако нещо се раждаше долу, сред масите, то бе само в някои стари съветски филми. В тях простоват младеж с непокварена душа сред тъпо спорещи интелигенти предлагаше нещо гениално просто. Но наблизо трябваше да е Ленин, който да одобри идеята му. Ако не Ленин, то поне Яков Свердлов. Сами разбирате колко бе сложно човек да предприеме нещо. А особено нещо, свързано със замърсена тоалетна. Тази сякаш бе ползвана от Иля Муромец между два негови подвига. Но това не бе достатъчно основание да се тревожи ръководството. В момент, когато химията е голяма, оранта – дълбока, индустрията – тежка, а полетът на мечтите – висок… Между другото сплотяването се оказа сладка работа. Колкото по-голям е колективът, колкото по-мащабни са задачите, толкова по-бавно проверяващият може да се добере до онзи, който мързелува. Навъдиха се хора, открили своя уют сред множеството.  Затова, когато сержантът, недоволен от маршовата стъпка на взвода, командваше:  „Заради редник Рашев, бегом до трафопоста!”, Алес гут проклинаше своето индивидуално излъчване.

Дали пък началниците не ползваха този клозет като смърдяща заплаха? На Алес му минаваше това през ум, когато Каишев му казваше, преди да застъпи дневален в Учебния блок: „Ще дойда да проверя в какво състояние е хигиената там.” Казваше го с нещо като усмивка, от която ти тръгват мравки по гърба. Но никога не идваше да провери. Без да е чувал за Дамоклиевия меч, редникът Рашев го усещаше над главата си.

* * *
Зад цъкащото слънчогледови семки множество в читалищния салон някъде отзад се мярна и бледото лице на Шпеца. Сред боксьорите бе и неговия обект, оръдееца Кишев. Бе дошъл да си го нагледа. Знаеше, че обществените изяви събуждат неподозирани свойства у хората. Противник на Кишев бе добродушно момче, влязло в казармата с наднормено тегло. Единичното обучение бе стопило килограмите му, но бе отнело стръвта му към победа. Момчето спазваше указанията на зъболекаря само да маркират ударите. При едно фалшиво кроше обаче Кишев изрази болка и обида с всяка пъпка на лицето си. Това свое огромно огорчение той поднесе няколко пъти към публиката, а накрая и към рефера. Без да разбира много от бокс, Шпеца си каза: „Подготвя общественото мнение, за да нокаутира противника. Такъв чудесен негодник отдавна не съм срещал… ”. Позна. Само след секунди другият лежеше на пода. Докато броеше на падналия до десет, капитан Саев гледаше с отвращение победителя Кишев. Публиката в салона тържествуваше. Не поради жестокост, а от жажда да се случи нещо истинско.

Шпеца напусна читалището леко отегчен. Изпита гузното чувство, че е получил нещо наготово. Ако не утре, то вдругиден Кишев сам ще си предложи услугите да слухти и да подава сигнали. Такива типове имат да си връщат някому, неясно на кого, неизвестно за какво. Затова накисват наред, пък дано налучкат онзи, който заслужава. Така преминава животът им в повсеместно топене. Колкото по-лесно е вербуването им, толкова по-трудно се четат докладите им. Сред пороя от злоба трябва да изолираш фактите. А това е извънредно уморително.

По навик капитанът мина през приземния коридор, преди да се качи в кабинета си. Бе празничен ден и от спалните помещения не идваше шум. Само откъм умивалнята се чуваше силно шуртене на вода. „Дали някой не е забравил отворени кранове?” – помисли си Шпеца и надникна там. Група новобранци перяха дрехите си. Бяха десетина души от буржоазните копеленца. От централни софийски квартали, с меки, възпитани гласове. Със сдържаното си поведение сякаш отказваха да вдъхнат казармения въздух. Продължаваха да си дишат софийската мъгла. Офицерите очакваха от тях глезотии – повод да ги подгонят по всички правила. Повечето обаче се справяха добре, Както с гимнастическите уреди, така и с необхватния казармен бит.

И сега бяха тихи, ненатрапчиви. Акустиката в умивалнята винаги изкушаваше момчетата от крайните квартали, я да подвикнат, я да запеят. Сега само един разказваше нещо, съвсем приглушено. Като видя капитана, спокойно изкомандва „Мирно!”. Шпеца ги поразпита нещо съвсем обикновено, например кога са получили сапун. През това време ги огледа внимателно. Знаеше своето преимущество пред строевите офицери. Те гледат да уеднаквяват войниците и ги виждат такива. А той правеше обратното – търсеше във всяка група различните и успяваше да ги открие. Така стана и сега. Малко встрани от другите переше слабичък боец с мечтателни кафяви очи. Явно не пасваше нито към коньовичарите, нито към тия. Мисълта му бе най-малко на трийсет километра оттук. Курсантът сигурно чуваше шепот на морски вълни. Такъв самотник можеш да го сепнеш като хората и да му загатнеш каквото трябва. Има достатъчно развихрено въображение, за да стигне сам до необходимите изводи. Един опитен вербовчик би могъл да свири на чувствителната му душа като с арфа.

Отиде до кабинета и прегледа картотеката. Остана доволен от онова, което видя там. Курсантът се казваше Николай Несторов.

* * *
С благословията на командира курсантът Несторов бе изтеглен от занятия, понякога дори не ходеше под строй на обяд. Близо седмица рисува стенвестника за обесването на Левски. С Чандо се наспиваха чудесно в затопления кабинет. Правиха го на смени. Единият хърка, другият пази до вратата. Чандо се оправи добре и като помагач в рисуването. Сръчно оцветяваше с водни бои определените участъци, без да преминава очертанията.  Във февруарския стенвестник Левски бе изрисуван като силует, изправен в далечината. На преден план маршируваха войници със силно изразени челюсти и решителност в очите. Така бе избегнат сигурния крах, ако Ники се бе вживял сериозно в ролята на портретист… За щастие Похлупков не ги проверяваше. Имаше такъв рефлекс – видеше ли повече от един войник срещу себе си, веднага започваше да говори за международното положение. Докато му пресъхне устата. Затова избягваше някои срещи. За да си спести беседите. В края на краищата и той се нуждаеше от почивка.

За Осми март – деня на жената – Ники със садистична радост нарисува едрогърда мома в сукман и просташко лице. Знаеше какъв ще бъде ефектът. Пред нея войниците не се спираха, но я запаметиха, дори след кратко стрелване с очи. Неслучайно някой кръсти момата Мара Шепова и тя вися дълго време в коридора.

Курсантът Несторов добре прецени преднината, която му дава този брой на вестника. „Ще устискам поне до Първи май – пресмяташе той – Ако и тогава ми се размине рисуването върху калкан, печеля цялото лято. Ще тръгнем по занятия, бригади… Но за Девети септември Похлупков няма да ми прости. Ще си рисувам Тодор Живков до първи сняг. А след това мене ще ме изрисуват”. Няколко пъти опита да скицира партийния ръководител, но приликата вместо да се увеличава, намаляваше. Накрая вместо Тодор Живков се получи френският артист Бурвил (б. р. – френски комедиен актьор с голям нос).

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.