Димитър Манчев: Ние сме артисти, мястото ни е в бюфета

Димитър Манчев в „Мнимият болен“ от Молиер, постановка Иржи Менцел. Снимка: архив на Сатиричен театър

Разказът на починалия преди няколко дни актьор от Сатиричния театър Димитър Манчев е записан от сатирика Румен Белчев преди няколко години. Правен е за книгата за историята на Сатиричния театър.
В общо 34 страници интервю (тук е публикувана само малка част) Манчев повече говори за театъра и колегите си, по-малко за себе си. „Такъв беше, Бог да прости”, каза за него Белчев.



Седим на масичката в кафенето на Сатиричния. Разговорът не върви много лесно. Колкото пъти опитвам да завъртя разговора към него, толкова пъти Димитър Манчев завръща приказката към колегите си.
И – към Сатирата. Неговият театър.


Т
ука, в центъра на София, е имало топлоцентрала. С един огромен комин… И тогавашните управници са го замислили – на мястото на топлоцентралата, да се построи културен дом на МВР. Щото било близко до МВР-то. И се построява това нещо, този наистина разкошен за онова време културен дом (б. р. – сегашният Сатиричен театър), пък и продължава да бъде, за мене цял живот ще бъде разкошен…
Тогава Калоянчев и Нейчо Попов отиват при Тодор Живков и измолват сградата за театъра, понеже ние тогава играехме в т. нар. филиал на Народния театър, в Славянска беседа, сега „Сълза и смях”. И явно са го хванали в настроение…

Те, двамата, бяха активните хора, които имаха възможност да почукат и без да чакат да чуят „Влез”, влизаха и издействаха нещата.

Снимка: архив на Сатиричен театър

Нейчо много е направил за доброто на театъра. И апартаменти за колеги е измолвал и издействал… Разказвал ми е за своя прийом. Той почуква и като чуе „влез”, и веднага се хвърля и ляга на пода. Ляга на пода, буквално, съвсем буквално, аз не съм го виждал, но това си е от негов разказ, не вярвам да ме е лъгал, той умееше много добре да се преправя, че плаче, и – започва – „той загива” или „тя загива”, „няма къде да живее” и така издейства, много неща. Е, предполагам, че не всичко е било с тръшкане, но един от прийомите е бил този…

Иначе, преди Сатирата, бях по разпределение три години във Видинския театър и за голямо щастие там поставихме „Главата на другите” на Марсел Еме, а точно по това време същата пиеса се играеше и в Сатиричния театър. Дановски, като директор, и драматуржката на театъра, Мария Балканска, дойдоха във Видин и гледаха нашето представление. Това бе през 61-а година. Свърши представлението, извикаха ни – Мара Чапанова и моя милост, и Дановски, който не беше от най-разговорливите, ни пита – искате ли да ви включа в трупата на Сатиричния театър. Как да не искам, аз щях да припадна, Мара Чапанова и тя, като шок ни дойде, не съм очаквал такова нещо!
Беше много приятна роля, мисля, че Калоянчев играеше същата роля тук, малка, но пистолетна… Малка роля, но много ефектна, като гърмящ пистолет. Това, което казваш, като изстрел влиза в публиката и оттам идва това нещо – пистолетна роля.
Това беше разговорът, влязохме после в кръчмата, почерпихме се доволно, радостни, те си заминаха и след няколко дни дойде заповед за назначение, в която пише, другарю Манчев, вие сте включен в трупата на Сатиричния театър, 61-62 година. Вземам това съобщение и отивам при този, който ме заведе във Видинския театър, заемаше длъжността зам.-председател на Окръжния народен съвет, казвам другарю Будев, викам, ето на, какво получих, много съм радостен… Той го прочете и казва, ти може да си радостен, но няма да стане, ще си ги изкараш трите години и тогава ще отидеш.

Н
америх начин да се обадя на ръководството на Сатиричния театър да им кажа, че не ме пускат, на следващия сезон получих отново поканата и от 62-а година съм тук…

Димитър Манчев в Сатирата през 60-те години. Снимка: архив на Сатиричен театър

Една голяма моя мечта… Нямаше други театри, които с нещо да съперничат на трупата на театъра!
Доста години бяхме заедно, обиколихме България на длъж и на шир. Където са ни викали, сме ходили. Винаги е било шарено и винаги е било пълно. Усещаш публиката да те посреща, да ти ръкопляска, това е голямата радост за артиста. А ти пък усещаш, че нещо даваш на тази публика, да се засмее, да се зарадва, да й е кеф, тя пък ти се отблагодарява с аплауза.

Първото нещо, в което влезнах беше едно наистина, много, много, много смешно представление, поставено от Методи Андонов – „Свинските опашчици”. Чешка комедия. Ярослав Дитл. Божидар Лечев играеше тази роля, на Коваржик, окръжен партиен  функционер, и мен ме сложиха на негово място. Беше много, много, много смешно, отворено представление, с много шеги, много закачки. Калоянчев играеше щеф на музиката, Парцалев – една роля, на която бяха отнети всичките думи – това Методи беше го измислил. Той не говореше! А появеше ли се на сцената, публиката умираше. Беше с една яркожълта перука… А мустаците като контраст бяха черни… И Нейчо Попов играеше, и Невена Коканова, и Татяна Лолова, и Цветана Гълъбова, и Васил Попов…

Манчев (вляво) в сцена от пиесата
Манчев (вляво) в сцена от пиесата „Мотиви за кларинет“ от Станислав Стратиев, играна над 100 пъти в Сатирата. Снимка: архив на Сатиричен театър
Манчев (вляво) в сцена от пиесата В „Живот и здраве“ от Камен Донев. Снимка: архив на Сатиричен театърДимитър Манчев в Димитър Манчев в Сатирата през 60-те години. Снимка: архив на Сатиричен театърСнимка: архив на Сатиричен театърВ сцена от пиесата В сцена от пиесата

Методи наистина беше един извънреден режисьор. Гледайки го отстрани, говорейки с него, никога не можеш да допуснеш, че той би могъл да прави смешни представления. Доста затворен човек, затова ти казвам, хем да се чудиш как би могъл да направил комедия. Затворен човек, не от най-общителните, примерно, той не употребяваше алкохол, като седнем на маса да го викнем, не бе от тези, т. нар. компаньони, какъвто беше Любчо Шарланджиев, с когото правихме пък другото представление на Радичков – „Януари”…

Репетирахме “Януари”. Става някъде вече дванайсет и половина, един без двайсет – късно вече.
Шаро каза – край на репетицията. А кажеше ли се край на репетицията, това беше знак, че групата тръгвахме нанякъде. Накъде –  нанякъде – да хапнем и да пием! Свършва репетицията, и къде-къде-къде… Гришата Вачков ни кани у тях – айде, идвайте, имам от пиле мляко, снощи пристигна от Трънчовица…
Вдигаме се, пийнахме, закачки, песни, това, онова,  весело, не намерихме от пиле мляко, но открихме кошница със страшно много пресни яйца. И Кольо Анастасов направи най-големия омлет, който някой някога е виждал. Няма да забравя, направи го в една голяма тава, колко яйца употреби, не си спомням, но помня, че за да не бяга от тавата, някъде беше намерил капак от голяма тенджера, който затискаше с тухли, с ютии и с други подръчни домашни тежести, за да не избяга палачинката от тавата… И въпреки това тя избяга! Та, финалът на пиенето беше с този огромен гинесов омлет…

Гришата беше необичаен във всяко едно отношение.
Обичаше това да повтаря: „Обичам зверските роли… Обичам да играя звяр!…”  А пък той е от католическо село. Неговото село беше много набожно, много католическо. Трънчовица, Плевенско. Много хубаво направиха съселяните там, че му направиха музей…
Не знам някой в театъра да не го е обичал. Той беше обичан колега. И всичко това от благия му характер – някой като му гледа сключените вежди – ще рече – е, тоя сега няма начин да не вземе да ме цапне.
А той – любвеобилен, обичаше хората… Голямо нещо беше… Голямо нещо…
И в театъра беше много, много, много значим артист. И много значим приятел. Той обичаше хората. Приятелите много обичаше, но понеже боледуваше от много гадна болест в бъбреците, не можеше да бъде единен с нас по отношение на алкохола.
Той пушеше, но не пиеше – грам не слагаше в устата. Затова пък си имаше любим обичай – да ни напива.
Щото той обичаше да черпи. Седнем ли на масата, веднага черпеше. Щото му беше кеф да гледа как ние, другите, употребяваме. Голямо удоволствие му беше.

Играехме „Мистерия Буф”, Методи Андонов я постави… Към края на представлението имаше една реплика, която Гришката не обичаше да я казва. А по мизансцен бяхме един до друг. И малко преди да дойде този момент, той ми казваше тихичко – бе, кажи я тази реплика и веднага долу, в клуба, имаш две мастики. Сега, аз всеки път се дърпам, не, това си е дадено от автора, Методи ще се сърди, не може, туй онуй, но понеже много се обичахме с него, го тормозех до момента, в който вече нямаше накъде… И я казвах, щото той се дразнеше много, не искаше да я произнася! Жалко, че не я помня, пуста му и реплика, не я обичаше и не я казваше…

В сцена от пиесата „Янияри“ от Радичков, заедно с астьорите Хивдо Касимов (правият вдясно), Константин Коцев (вляво), Никола Анастасов (седналият до Манчев долу). Снимка: архив на Сатиричен театър


А
клубът долу, под театъра, се откри, ако си спомням правилно, почти веднага след като се нанесохме – през шейсет и пета…
Това беше наистина един дом. Наш дом.
Това беше радостта не само на нашия театър, но и на всички колеги!

Аз дълго време отговарях за клуба на Сатирата, бяхме направили специални карти, бяхме изпратили до колегите от всички софийски театри, постепенно им стана навик да идват тука, да се събираме…
Беше наистина едно място, в което освен да си кажеш наздраве, можеш да поговориш и за работа… Неизбежно – българинът като седне на маса не може да не говори за творчество, още по-малко пък артистите…
Свърши репетицията, къде да отидеш,  отивахме в клуба, и ще хапнем, и ще пийнем, ако няма представление вечерта…

Това беше заведение на цяла театрална София. И не само! Колеги, които гастролират от провинцията идват, също идваха, сядаха…
Централният клуб на артиста, който беше в бар „Астория”, не беше толкова за артистите колкото този, нашият, тук. Това бе клубът на артистите, той беше тук – в Сатиричния театър.
Ако ме питат мене колко време съм изкарал вкъщи и колко време – в клуба, ще излезе, че в клуба съм изкарал повече.
И не само аз, много от колегите така – и обед, и вечер, и обед, и вечер. Не е имало обед, в който след репетиция, да не слезем долу. Който няма репетиция – също е долу! Вечерта, слизаме след представление, вече с възможността да се почерпим, да пием не по едно, не по две… Разкошно!
Разкошно е, разкошно! Това е необходимост!
Има го и в “Без вина виновни” на Островски – Шмайлов го казва – „Ние сме артисти и нашето място е в бюфета”. Тя не е случайна тази реплика, не е случайна!

Старото кафене на Сатирата вече го няма. На мястото на масичката, на която говорихме, сега е гардеробът, където вечер закачат палтата на зрителите.
И Мито го няма.
И пак да се зарадва, че номерцата не достигат на гардеробиерките:

София не може да се определи като най-театралния град, тя е огромна, и, както се казва, за всеки влак си има пътници. Но от няколко години постепенно в нашия театрален влак отново взеха да влизат пътниците и да се возят. Много радостно е, че голям процент от публиката е младежки. Младежи!
Просто публиката се върна, публиката се върна. Което е най-голямата радост за театъра, за артистите, за тези, които правят театър…

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.