СофияПловдивВарнаБургасРусе

Хафизе: Единствена ме защити българката, партийната секретарка

Хафизе. Снимка: авторката

Разказът на Хафизе от Момчилград за неволите на семейството й е част от поредицата на журналистката Жанина Драгостинова в e-vestnik за съдби на български турци след преименуването им. 24 години по-късно Хафизе разказва какво се е случило, след като съпругът й е вкаран в затвора с 11-годишна присъда не за тероризъм, а заради организация на протестен митинг срещу преименуването в Момчилград. Участвали са няколкостотин души, а Халил е бил един от четиримата организатори.

Ще ви убият! Това бяха първите ми думи, като разбрах с какво се е захванал мъжът ми. По опасен път си тръгнал, рекох, ще ви убият. Обаче не направих никакъв опит да го разкандърдисвам. Добре го познавах, знаех, че каквото и да му кажа, той ще направи, каквото си е решил. Такъв човек е, нищо не може да го отклони от пътя, по който е тръгнал. От друга страна ние знаехме, че сме турци и че подготвяната смяна на имената е огромна несправедливост спрямо нас. Никому нищо лошо не бяхме сторили, защо тогава така искаха да се отнесат с нас? Ако не беше той и групата от приятели, с които работи, друг щеше да излезе да се противопостави. Все някой трябваше да го направи, да покаже, че не може така да се постъпва с други хора. Ето, времето показа, че сме били прави. Така стана, че ние си изпатихме. Но ако не бяхме ние, други щяха да са… все някой щеше да е… Нямаше как нещата да бъдат оставени така, без абсолютно никаква съпротива… Разбира се, тогава все още нямах ясна представа какво ще ни сполети, но лошото го очаквах и бях готова да го приема.

На 26 декември, първия ден на митинга в Момчилград, си бях вкъщи. Канех се да тръгна към площада. Митингът беше обявен за 13,30 ч., но хората почнаха да се събират по-рано. И милиционерите рано дойдоха. Излязох на балкона да видя какво става, чувам изстрели… милиционерите вече почнали да стрелят. Казах, че бях подготвена, но като чух гърмежите, се уплаших. Разплаках се и почнах да викам: „Халил! Халил!” Тъй … с вика си да го предпазя… А дъщерите заподскачаха около мен и радостни крещят: „Урааа! Защо плачеш, мамо? Заря има!” По онова време голямата беше на седем и половината, а малката на пет и половина. Гледам от балкона – хората бягат, подире им стрелят… Страшно нещо!
Халил се върна към 14 часа, после пак излезе. Беше някакъв хаос… Сега изобщо не помня какво си казахме. Може би нищо, може би само сме се погледнали… След това не дойде у нас, а у майка ми. Те живееха близо. Той не посмял да тръгне към къщи. Майка ми беше бая възрастна, тя дойде да ме извика. Халил първо пита дали има арестувани от приятелите му. Не знаех нищо, по-късно разбрахме кои са заловените.

Имахме намерение да избягаме в Северна България. Със сестра ми бяхме изготвили план за спасение, но Халил ни спря. „С какво ще отивате? – вика. – Влаковете са техни, всичко е тяхно. Ще ви хванат. И тук е България, и там е България. Щом са решили да сменят имената, на всички ще ги сменят, в цялата страна. Няма къде да избягаме. Няма спасение.” Опитахме със сестра ми да го убедим, но той беше непреклонен. Каза още, че никъде нямало да отиде, докато не разбере какво става с приятелите му.
После три дни и нощи не се върнахме вкъщи. Останахме у сестра ми. Тя имаше скривалище – капак под килима и се слизаше надолу. Така бяха купили къщата от един българин, д-р Вълчев. Защо той си е направил скривалище, не знам. Сестра ми предложи на Халил да го скрием там, да изкара така няколко дена, докато мине гневът, тогава да го извадим. „По-малко ще те бият, по-леко ще ти е”, рече му тя. Но Халил не се съгласи.
Разбрахме, че от милицията ходили у нас, да го търсят. На третия ден Халил вика, че не можел повече да се крие и че ще отиде на работа. През това време доста народ бяха арестували. Аз останах вкъщи, почистих печката. Чакам, чакам… не се връща. И както лицето ми беше начернено от печката, тръгнах към работата му да го търся. Там ми казаха, че са го арестували. Най-напред го вкарали в женската тоалетна, там го били. После го хванали за краката и са го влачили три етажа надолу. Това обаче по-късно разбрах. Тогава само ми казаха, че са го отвели.
Върнах се у дома. И да тръгна да разпитвам, знам, че никой нищо няма да ми каже. А децата? Къде да ги скрия? Халил имаше приятел в МВР-то, лейтенант, Найденов, от него след време разбрахме какво е станало. Същия ден, преди да го арестуват, му бях приготвила топли дрехи, вълнени чорапи и вълнени потници, понеже си знаех, че ще го заловят. Не можах да му ги дам. Тогава потърсих Найденов, ако може той да му ги предаде. А Найденов вика, че не можел, защото са го отвели в Кърджали. Така и не можах да му изпратя вълнените чорапи и потници. А зима беше. Уж се бях подготвила, пък нищо не можах да му дам…

Дълго издирвах къде е Халил. Никой нищо не каза. Молех се, надявах се, че ще го изпратят в Белене. Говореше се, че когото изпратят в Белене, отървавал затвора и след време го пускали. Брат ми беше някаква клечка в БКП и той след 20 дни разбрал, че Халил бил в следствието в София. Търсех връзки да се свържа с него. Кого ли не разпитвах. Никой нищо не посмя да ми каже. След три месеца дойде писмо от началника на старозагорския затвор. Пишеше, че Халил бил при тях. Дотогава не знаех дали е жив, дали е умрял, нищо не знаех…

Хафизе се снима с двете си дъщери, за да покаже снимката в затвора на съпруга си Халил. Снимка: авторката

Преди Нова година бях напуснала работата си, защото ми бяха обещали да почна като лаборантка в АПК-то, където беше мъжът ми. Казаха, че от 3 януари ще ме назначат. Но като се случиха тия събития, не ме взеха. Никъде не ме взеха. С брат ми обикаляхме насам-натам, питахме, никой не ме искаше. Хората се страхуваха. Нали мъжът ми е арестуван, как така ще се обвързват с мен. Всички, които ми отказаха работа, бяха все турци. Опасна им се струвах, а аз даже не знаех къде е Халил. Страшно ми беше обидно. Повечето хора отбягваха даже да ме поздравяват, като ме срещнат на улицата. Някои шепнеха, други направо не ми говореха. Стана така, че след като ни смениха имената, турците се разединиха, отцепиха се на отделни групички. Най-мъчно ми беше, когато от мен се криеха уж близки хора, например роднина на мъжа ми, която беше учителка. А пък днес е съвсем друга. Види ли ме от другия край на улицата и устата й се изкривява в усмивка. Сега пък аз не я поздравявам. Не може така, нали сме хора, да си помагаме, а не да се въртим според външните обстоятелства. Не съм злопаметна, но има неща, които не можеш да простиш, колкото и да се мъчиш да ги забравиш. Предателството от своите е по-страшно от лошовините, дето чуждите ни ги сториха.

Най-накрая ме взеха в оранжериите. Там се работеше с отрова. Но даже и в оранжериите отначало не ме искаха. Бяха мъж и жена. Тя ми отказа, но той ме взе. Мъжът беше помак. На парцели се работеше, като всеки отговаряше за отделен парцел. Тя каза, че нямало свободен парцел. Но мъжът настоя да ме вземат за смяна.
Взеха ме, но все ме следяха. Какво говоря, с кого… Вече всички бяха с български имена, но аз отказвах така да се обръщам към тях. А жените в оранжериите бяха все туркини. Имаше само една българка и тя беше партиен секретар. Един ден двама мъже влязоха при мен и почнаха нещо да ме разпитват. Казаха, че били взели оранжерии и искали да разберат как се правят мрежи за карамфилите. Уж за мрежите питат, пък все подпитват дали имам достъп до отровите. Веднъж седмично пръскахме с отрови против насекоми. Но отровата се смесваше от един мъж, никой друг нямаше достъп. А тия двамата искаха да знаят мога ли да използвам отровата. Какво ли са мислили? Че мъжът ми като е в затвора, за отмъщение ще взема да отровя цяла България?! Глупости! И друго искаха да разберат – тоз кой е, онази как се казва. Явно са ме изпитвали дали ще им кажа българските или турските имена. Отначало хич не разбрах, че са милиционери. Но като си тръгнаха, другите ми казаха. Оказа се, че съм била натопена от някоя от работничките, дето не съм се обръщала към тях с българските имена. После направиха и събрание, на което другите туркини ме порицаха, че не им казвам с българските имена. Единствената, която ме защити, беше българката, партийната секретарка. Ако не беше тя, изгарях. Като нищо щяха и мен да тикнат в затвора.

Отвсякъде си беше тормоз. Друг път пред къщи ме причакаха пак двама мъже. Представиха се за журналисти от Англия. Разпитваха за Халил. И аз, будалата, нали исках да му помогна, отначало дори повярвах, че са на моя страна. Определихме си среща. Преоблякох се, хукнах натам, бях с токове, направо летях през камъните и локвите, дето сега и със спортни обувки не мога да ида. Никой нямаше на срещата. После приятелите на Халил ми се караха, че съм се вързала. Тези, дето са се представили за журналисти, и те милиционери били. А докато аз съм се лутала да ги търся, в същото време вкъщи дошли униформени милиционери. Дъщерите отворили и след това казаха, че едни много мили и усмихнати милиционери дошли у нас. Горките, те бяха свикнали все намръщени милиционери да виждат. А тия сигурно са били усмихнати, щото са знаели, че са ме изиграли.

През зимата и пролетта на 85-а смениха имената на всички. Аз отначало се криех. Който получеше, взимаше служебна бележка и с нея трябваше да ходи навсякъде, дори в магазина. Дълго време носех в джоба бележката на майка ми, но накрая трябваше да отстъпя. Просто нищо не можеш да направиш, ако не си си сменил името. Деца имах да  храня. Февруари сама отидох в съвета. Избрах си името Вера. Малката кръстих Надежда. А в съвета се хилят и викат да съм сложела на голямата Любов. Обаче ми тикат някакъв списък и казват да посоча Първана или Пътуна. За малката посочих Снежа. Не че специално съм си избирала имената, просто така ги посочих.

На децата не казах какво ми е българското име. Обаче в училище за 8 март правели подарък за майките и голямата, която беше втори клас, трябвало да го надпише. Но тя не знае как ми е българското име. Попита ме вкъщи, обаче аз й се скарах, как изобщо отваря дума за това. Може би не бивало да й се карам, но по онова време бях много нервна. И в училище Семра приготвила подаръка, без да го надпише. Класната я питала защо, тя отговорила, че не ми знае името. Тогава класната я наказала да стои до края на деня на един крак в ъгъла. През междучасието сестра ми, която беше учителка в същото училище, я видяла да стои така. Направила скандал как може по този начин да се отнасят с едно дете.

Имаше и добри учители. Например тази, която им беше на занималнята, Милковска, беше много мила с децата. След 90-та исках да я посетя и да й благодаря, обаче се оказа, че се изнесла от Момчилград. Но класната, Иванова се казваше, мъжът и работеше в МВР-то, беше направо звяр. Веднъж обсъждали да продължават ли да дават стипендии на турчетата, които са отличници, но бащите им са в Белене или в затвора. „На тях нищо не бива да им се дава – казала. – Заслужават камъни да ядат!” И така спряха стипендиите на децата.

Следва.

Чети утре: България ми е родното място, но и Турция ми стана родина. Не съм го искала, така се получи

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.