СофияПловдивВарнаБургасРусе

Хафизе: България ми е родното място, но и Турция ми стана родина. Така се получи

Хафизе с двете си дъщери Нежла (вляво) и Семра. Снимка: авторката

Продължава от вчера. Виж тук: „Хафизе: Единствена ме защити българката, партийната секретарка“

Като разбрах, че Халил е в старозагорския затвор, казах на децата, че баща им е жив и здрав и че сигурно ще се върне при нас. В себе си обаче никак не вярвах. Нищо друго не ми оставаше освен да чакам.
Сума ти и пари потрошихме по това време за адвокати. Идваха разни от София, от Пловдив, от Кърджали… взимаха си хонорарите, спяха и ядяха у нас, обещаваха какво ли не. Никой от тях не каза, че нищо не може да се промени, че работата е решена предварително. Прибираха парите и си отиваха. Бяхме събрали пари къща да строим. Цялата къща отиде по адвокатите. А на делото никой не ги слушаше какво говорят. То каквото и да бяха казали, файда йок.

Не си спомням по това време да съм сънувала Халил. Само веднъж, беше преди последното дело, на което му дадоха присъдата. Беше закрито, в Кърджали. Ние стоим отвън и чакаме. Та предната нощ бях сънувала змии. Змии, змии, змии… накъде да се обърна, където да понеча да стъпя, все змии. И една се изправя срещу мен, стои на два крака, също като числото 11. Като свърши делото, Халил излезе и единственото, което можа да ми каже, беше: „11 години ми дадоха.” Откараха го, без думичка повече да разменим. Аз само седнах встрани и сълзите ми закапаха. Какво можех да направя? Нищо! Напълно безсилна бях. После си казах, че поне е жив. И вътрешна присъда да му дадат, все някой ден ще се върне при нас.

Видях го чак през пролетта. Може би беше месец май. На първото свиждане в затвора в Стара Загора. Отслабнал, лицето му издължено, пожълтяло, очите потънали навътре, сякаш не беше той. Но поне го видяхме. Имаше жени, които също бяха дошли на свиждане и не можаха да се видят с мъжете си. А при Халил отначало сбъркали, сложили го при криминалните, затова успяхме да го зърнем. Той като ни видя, се разплака. А аз му викам: „Не реви! Мъж си!” Нарочно така говоря, за да го стресна. Той разбра и се засмя. Знам, че му е било много трудно, но никой не биваше да ни вижда, че плачем. Аз само вкъщи ревях. Пред хората – никога.

Имахме право да му носим до 5 килограма храна. Правех кавърма, мед му взимах и плодове. С това килограмите свършваха. Търсех връзки да пробутам повече. Понякога се намираха разбрани милиционери и взимаха. Веднъж нося мед и за един негов съпроцесник. Давам буркана с мед за Халил, давам и за другия. Милиционерът ги взе. Казвам му, ако нещо не е наред, да върне тоя на мъжа ми, защото другият човек беше болен. Той поклаща глава, че всичко ще е наред. И още доста неща взе. Като видях, че върви, тикнах и шоколадите, които бях приготвила – 5 за Халил и още 2 за другия. Тук вече милиционерът ме спря, взе шоколадите и ги даде на дъщерите ми. Аз обаче ги грабнах от ръцете им и пак му ги подавам. Че като ревнаха децата. Милиционерът вика, че достатъчно взел, не бивало повече, нека децата да си хапнат. А децата плачат и ми крещят: „Ти си лоша майка! А милиционерът е добър!” Още помнят как съм им взела шоколада. Е, накрая те го изядоха. Обаче и до днес ми натякват за една луканка. По онова време в нашия край нищо не можеше да се купи. За да взема месо, връзки трябваха. Няколко месеца със сестра ми работехме в Повеляново, Варненско. В Северна България все се намираше ядене. При нас нищо нямаше. С големи връзки бях намерила луканка. Нося я на свиждането, не ми я взимат. Връщам я вкъщи и уж я скрих от децата, но те я намерили. Не им я дадох. Запазих я за Халил, но следващото свиждане беше чак след три месеца и луканката гранясала. Така нито те ядоха, нито той. А аз, глупачката, за всички уж исках да има.

Хафизе. Снимка: авторката

При едно свиждане изпуснах влака от Момчилград за Стара Загора. Тръгваше в 6 сутринта. Помолих брат ми да ме закара с кола до Хасково и после с друг влак… Оттогава имаше ли свиждане, цяла нощ не мигвах от страх да не изтърва пак влака. Че следващото свиждане не се знае кога ще е.

89 като тръгнаха всички за Турция и ние се подготвихме. Халил беше още в затвора. Брат ми каза да заминаваме, че може да затворят границите. Майката на Халил рече да стоим в България и да го чакаме, но ситуацията беше такава, че не можеше да се чака. Нямаше човек, който да остане. Реших, че ще е по-добре за дъщерите, да ги махна от тоз тормоз. Днес не знам дали правилно съм постъпила. Може би по-добре щеше да бъде да останем? Но тогава време за мислене нямаше. Всички заминаваха и ние с тях. Август излязохме. С едно малко камионче, което се напълни още с багажа на сестра ми. Аз само едно легло можах да сложа и дрехи. Нищо друго. В суматохата съм забравила зимните обувки на дъщерите. Те бяха на тавана, не съм ходила там нищо да търся. Лято беше, топло и те с едни гуменки тръгнаха. И като дойде зимата в Измир, се оказа, че нямат ботуши, че с гуменките на училище трябва да ходят. Голямата особено съвсем нищо нямаше. Един ден минали от общината, записвали кой от какво има нужда. Тя беше много щастлива, че ще й дадат ботуши. Но само записаха, а нищо не дадоха.

Х
алил дойде в Измир през февруари 1990 г. Две седмици преди пристигането му отидох на пазара и купих ботуши за дъщерята, да не я вижда хептен с летни дрехи. Обаче те на първата седмица още се скъсаха. Евтини, за нищо не стават, пълен боклук. Много й беше мъчно. То и аз цяла зима с едни чехли изкарах.
Избрахме Измир, защото там Халил имаше брат, изселил се през 70-те години. Семейството на сестра ми също имаше роднини. Отначало доста се чудехме къде да идем. Дали да не останем в Одрин? Или пък в Чанаккале? Дори дойдохме до Измир, после пак се върнахме до Чанаккале. Един ден, беше много горещо, в Лапсеки се приближаваме към една жена, която нещо правеше в градинката си, за да я помолим за студена вода. В Турция никъде нямаше такава студена вода, каквато пиехме по нашия край. Аз бях с рокля и отгоре с една от ония сините престилки. И сестра ми беше с такава престилка. Жената ни даде вода, но ни се скара защо не сме били със забрадки на главата. Тогава сестра ми каза, че трябва да заминаваме колкото се може по-бързо за Измир. Там нямало да ни карат да ходим забрадени. Така се и стана.

Всички казваха, че Измир е хубав град, а на мен много грозен ми се видя. Виках си, че може така да ми се е сторило, защото нямам пукната пара. Насилих се да си въобразя, че джобът ми е пълен. С такива мисли в главата Измир сигурно ще ми се стори по-красив. Напразно. Никак, ама никак не ми харесваше. Пък и няма как да си въобразиш, че джобът ти е пълен, като той е съвсем празен. Сега вече свикнах, пък и финансово сме по-добре. Вече не се чувствам чужденка в Измир, но първите месеци ми беше много трудно.

В
зехме една квартира, изглежда, че отдавна никой не е живял в нея, защото водата от чешмата течеше черна. След месец се преместихме в друга – две стаи, от които само едната можеше да се използва. Но не можехме да си позволим нещо по-хубаво, тъй като нямаше как да го плащаме. Втория път обаче случихме на добри хазяи – изселници от Югославия. Те много ни помагаха за всичко.

В
България по онова време нямаше кока-кола. А като отидохме в Турция – навсякъде кока-кола. Дъщерите искаха да им купувам. А аз не мога, отде пари? Всяка нощ все бутилки кока-кола сънувах, кръжаха край мен, опитвах се да ги хвана и да ги дам на децата, а те постоянно ми се изплъзваха.
Работа си намерих, но все временна. Нямах професия, затова. Сестра ми имаше два документа, че е учителка. Предложи да ми даде единия и с него да се пробвам, но аз не посмях. Затова се хващах само там, където искаха неквалифициран труд. Бях на 33 години и не можех да предявявам претенции.

Преди Халил да иде в затвора, бях много слабичка. Кръстчето ми тънко, тънко, ще се счупи. Но като го прибраха него, аз сигурно от нерви все глад усещах. Нещо ме ядеше отвътре и за да се успокоя, непрекъснато нагъвах. Много напълнях. Той като излязъл от затвора, отишъл да ми купи подарък. И ми взел една пола, ама тя за предишната Хафизе, не за тогавашната. Променила се бях. Много.
Както и да е, полека-лека се оправихме. Дъщерите изучихме. Сега Нежла е секретарка в съвета, добри пари взима. Семра е учителка по рисуване. В няколко училища преподава и тя към 1400 лева си докарва. Халил иска да живеем в България. Ние може… но за дъщерите не знам. Че в България те седем пъти по-малко ще взимат. Решението вече е тяхно.

А аз се разкъсвам между тях и Халил, който предпочита Момчилград. Стоя няколко седмици при дъщерите в Измир, после идвам в Момчилград при мъжа си. Трябва да му изчистя, да го изпера, че той копчето на пералнята не знае къде е. България ми е родното място, но и Турция ми стана родина. Не съм го искала, така се получи. Не можем да върнем нищо назад. Нощем не сънувам градове, не сънувам хора, сънувам само планината, поляните, дърветата, реката… там където съм израсла. Така се е случило с нас, ние сме били тези, които е трябвало да го изтеглят това тегло. Защо ли? Не знам защо.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.