СофияПловдивВарнаБургасРусе

Хората в моя квартал в „Младост“ полудяха. А си бяха нормални…

Панелен блок в кв. „Младост“ в София. Снимка: Ройтерс

Следващите редове не са шега. Наистина в квартала си съм заобиколена от хора, които, вероятно под напрежението на времето, в което живеем, излязоха от релсите.

В малкото междублоково пространство пред нас всеки ден се разхождат поне 10-ина клинично луди. Те са ми съседи. Въпреки че някои скочиха съответно от 6-ия, от 8-ия етаж, от покрива на съседния блок, един се простреля в главата със служебното си оръжие, а друг прекали с дрогата, лудите не намаляват, а стават повече.

Ето, например бащата на моя приятелка. Откак се помня, той си беше кротък, работлив и незабележим човечец. Един ден го видяхме да боядисва с маниакална решителност прозорците на остъкления си балкон със зелена блажна боя от вътрешната страна. Странно хрумване, но пък явно е решил, че зеленото успокоява. На следващия ден отвори един от тези зелени прозорци, показа се навън и започна да крещи:

„Да им е*а майката на комунистите! Съсипаха държавата. Животът ми съсипаха. Тодор Живков, Луканов, всички са мафия. Подлоги на Съветския съюз. Не може да се живее повече така, братя! Грабвайте оръжието! Спомнете си героите! Иначе тия ще ви побъркат и вас! Ако не вярвате, елате да поживеете малко вкъщи. Тук не е Аврамов дом, а преизподня! Кой ли не живя в тая къща, кой ли не мина оттук. Гаджето на сина ми ли не живя, жена му ли не живя, проститутки ли не живяха… А аз какво да правя, кажете ми какво? Всяка седмица – ремонт! Всеки ден – ремонт! Всеки миг – ремонт! Ще им кажа аз един РЕМОНТ! Ще им е*а майката на комунистите! Сега ще видят те какво значи РЕМОНТ!”

От това пламенно слово нататък, той започна да обикаля квартала, обут с широко черно долнище на анцуг. На кръста си го пристяга с червен пояс от шалове, парцали и каквото червено намери, а от коляното надолу носи юнашки калцуни, изработени от памук, вата и найлонови торбички, овързани с канап. Вместо обувки, носи истински цървули от кожа. От „пояса” му стърчат дръжките на няколко кухненски ножа, на рамото ми висят и дрънкат манерки, термоси, а на главата му се мъдри нещо като калпак. Не какъв да е калпак, а найлонова торбичка от „Била”, натъпкана с парцали, за да стои изправена на главата му, овързана около челото с ластици, тиксо, лейкопласти. В този комично-страховит вид, с внушителния си „Била”-калпак на главата, той обикаля квартала, пее хайдушки песни, възхвалява Александър Македонски и Яне Сандански, и люто псува комунистите. Всеки ден си измисля различно обръщение към комунистите, в зависимост от датата. Примерно, на осми март крещеше: „Да им е*а майката на комунистите, ама точно на осми март!!!”

В съседство на македонския хайдутин живее Н. – съвсем обикновено момче, доколкото си спомням от детството си, а днес – страховит „американски рейнджър”. Неговото долнище на анцуг е оранжево, избеляло и му е много късо. Обувките му обаче винаги са ослепителни – жълти. Фланелката и якето му също са жълти, както и косата му, иначе катранено черна по природа, но явно силно третирана с перхидрол. С изключение на моментите, в които крещи от седмия етаж: „Аз съм велик американски рейнджър и ще ви избия всички, боклуци нещастни!”, човекът се придвижва кротко из квартала, възседнал гордо малкото си, разбрицано колело.

Може да го познаеш по мръсните чорапи, по голите космати глезени, по огромната каска за мотор на главата и по високомерното излъчване. Американецът е отмъстително копеле. Веднъж беше изпотрошил всички пейки и люлки в градинката, а после ги намазал с грес, защото една майка на дете му направила забележка, че кучето му пикае в пясъчника на децата. Друг път някакъв съсед го обидил нещо и той през нощта се промъкнал под оградата на платения паркинг, в който оня си оставял колата, нарязал му гумите, натъпкал му ауспуха с боклуци и му направил не знам още какви мизерии.

С майката на рейнджъра имах „удоволствието” да се запозная лично. Беше извела злобния им питбул в изпотрошената от сина й градинка, няколко дни след реставрацията (събрахме пари с майките и си я оправихме). Животното търчеше отвързано и без намордник, лаеше по бебетата, които се опитваха да прохождат и  застрашително показваше зъби срещу обезумелите им от ужас майки.

Развиках се на собственичката на питбула да си разкара гадта от това място, а тя се приближи до мен, втренчи се в очите ми и започна напевно да ме поучава с нещо като глас от отвъдното: „Не животните са страшни, дете мое! От хора трябва да се плашиш. Хората са най-страшното нещо на света. Животните са добри. Ти знаеш ли какво е родният ти син да те заключи да стоиш цял месец в банята? Аз също съм шизофреничка, но си пия лекарствата. А той не иска да си ги пие – а знаеш ли какво става като не иска да си ги пие…?”

Й. Л. беше бивша научна сътрудничка от БАН. Казват, била много хубава на младини. Старините й бяха отдадени на една много трудоемка мисия – да разнася без видима причина по 5-6 огромни торби, пълни с чинии, тенджери и покъщнина, по улиците на София. Ставаше сутрин, нарамваше торбите и тръгваше. Обикаляше по цял ден, без да спира. Не ровеше по кофите (никой не я е виждал да го прави), а просто си мъкнеше стоически претъпканите торби, пъшкаше, куцаше, качваше се на рейсове, обикаляше квартали, улици, знайни и незнайни места, а привечер се връщаше, преуморена от обикаляне с този тежък багаж, но видимо доволна, че и този ден е изпълнила дълга си.

След полунощ често излизаше на балкона, за да отправи и тя своето послание към света, особено ако по това време някой крещи срещу комунистите, а друг му отвръща, че е американски рейнджър. Научната сътрудничка обикновено отговаряше на разгневените левенти с пронизителни изписуквания на точно определени думи, а именно: „пу*кааааа”, „к****р”, „е*анееееее”, „ци*аааа”, „На майка ти у ******”, които после се повтаряха в множествено число: „пу*кииииии”, „ку*овеееееее”, „на майките ви…..” и т. н. Коронният номер на тази пенсионерка беше, както си е с торбите, да поспре на средата на пътя, да се разкрачи и да облекчи естествените си нужди. Горката, почина неотдавна и екзотичните ми съседи намаляха.

Освен изброените екземпляри, имаме 2 психично болни момичета, около 25-годишни – едното рови по кофите за боклук, намира си гримове и червила, и си ги маже по лицето безразборно. Другата девойка има панически страх от срещи с хора, но предполагам, че се мисли за невидима, защото често излиза и се разхожда. Само че, ако някой я погледне и я заговори, веднага ляга на земята и се свива като ембрион, и не реагира, докато „врагът” не се отдалечи. Тогава плахо се оглежда, и ако няма никой наоколо, хуква към тях да се скрие на по-сигурно място.

Още много хора истински изперкаха в последните години и всички те живеят в 3-4 блока наоколо. Защо никой не забелязва тези хора, нито говори с тях и за тях, при положение, че живеят сред нас? И защо нормалните хора са склонни да насърчават другите нормални, когато се държат като луди, да ги наричат готини, смели и талантливи?

Дали това не отключва в някакъв момент клинична лудост в тях и не ги запраща завинаги в този паралелен свят, без билет за връщане? Сякаш цялото общество в България е неадекватно по отношение на границите, които не трябва да се прекрачват. Всички се кефят на простащината и различността, докато виждат, че човекът, който ги забавлява, още се контролира, а когато някой наистина прескочи от другата страна, го изолират и се правят, че не го забелязват. Не че знам как може да се помогне на тези хора, но искам да ги покажа, на който не ги вижда. Те са тук, в нашия квартал. Сега, ако погледнеш през прозореца, ще ги видиш. Това е положението.

Понякога ми звънят на вратата, искат да ми говорят и да ми се карат, поздравяват ме на улицата. Примерно, една  ми казва, като ме вижда, най-любезно: „Добър дееен“, а след малко се обръща назад и започва да се кара на някакъв невидим субект: „Айде спри рейса бе, тук искам да слезна, колко пъти да ти повтарям!“. После пак се обръща към мен и ми споделя: „Голям темерут е тоя шофьор! Изпуснах си спирката заради него“.

Една друга пък си е внушила, че съм омагьосала дъщеря й да се ожени за бизон и понеже живее на горния етаж, като я хванат лудите, звъни на вратата ми. Когато й отворя, ме гледа иззад едни очила 15 диоптъра и крещи: „Ако не беше ти да я запознаеш с него, нямаше сега така да стане“ и прочие (а аз нито го познавам тоя бизон, нито съм убедена, че изобщо съществува, но съм виновна). И тази жена не е от най-тежките случаи. Само отвреме-навреме я прихващат, но има и просветления (в които реве, че е луда). От друга страна може да е така с всички луди – да се нормализират по някое време, да си дават сметка какви ги вършат и в единствените си моменти на осъзнаване всъщност да са супер нещастни. Не знам – само ги наблюдавам, контактувам с тях предпазливо и се чудя какво им става и защо.

Вярно, че всеки е луд в известна степен и си позволява да отвързва юздите по своя си начин, като му дойде в повече, но фундаменталните неща са под контрол. Свикнала съм да вярвам в това. Тези масово полудяващи наоколо, които познавам от детството си и не са били такива преди, направо ме плашат. Защото са хора като всички нас. Та се чудех… навсякъде ли лудостта добива размерите на епидемия или нещо не съм случила на съседи?

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.