СофияПловдивВарнаБургасРусе

Салман Рушди – 20 години след проклятието на аятолаха

Клаус Легеви

Салман Рушди. Снимка: Ройтерс

Най-важното: Салман Рушди надживя поръчката за убийство, която аятолах Хомейни издаде през февруари 1989. Неподходящо наречено „аферата Рушди“, това събитие обозначава скандала на (и до днес неотменената) смъртна присъда, която иранският революционен водач наложи на британския писател заради неговия набеден като враждебен срещу Корана и исляма роман „Сатанински строфи“, публикуван в 1988. Историята на културата познава много случаи на превишаване на собствената компетентност от страна на религиозни инстанции, цензуриращи произведения на литературата и изкуството, както и филми или реклама, заради тяхното предполагаемо или действително богохулно съдържание. Изгарянията на книги и преследванията на писатели са легион. Но никога преди това държавният терор не беше насочван срещу писател от чужда страна, никога преди това една обикновена книга не беше пораждала толкова тежка международна криза.

Една фетва е, казано по-точно, само слабо задължителното мнение на един мюсюлмански юрист. Тази обаче трябваше да предаде вероотстъпника на произвола на тълпите и бандите от убийци по целия свят. За Елиът Уайнбъргър, Рушди беше първият човек извън закона в глобалното село – „един човек, за когото вече няма изгнание“. Това беше началото на една нова ера на международни конфликти и то показа нагледно как религиозните подбуди (или тяхното инструментализиране) водят до ескалация на тези неща. Защото при религията винаги става дума за „Цялото“.

Един случай за Самуел Хънтингтън? Тук в никакъв случай не ставаше дума за „сблъсък“ на цивилизациите, а за вечната конфронтация между свободата на индивида и една диктатура, която в случая с Иран се чувства легитимирана теократически и при това не зачита нито човешките права, нито националния суверенитет. Посегателството на Хомейни предизвика раздразнения и конфликти също и вътре в ислямския свят, при което не може да не се отбележи, че нетолерантността е по-широкоразпространена, а правата и свободите – системно по-малко зачитани именно там, в сравнение с други региони по света.

С необикновеното обявяване на война от страна на Иран, който тогава беше притиснат до стената, религиозно оцветените културни конфликти зададоха своеобразен мащаб. Смъртната заплаха срещу Рушди, която действително беше изпълнена при различни издатели, преводачи и други писатели, никога не беше отменена, като за последен път тя беше подновена при получаването на рицарски статус от страна на писателя през 2007 г. По този повод хиляди хора, предимно в Пакистан, демонстрираха отново срещу Рушди, който отново водеше активен обществен, донякъде пресилено светски живот и беше издавал романи и есета през всичките години на преследването. Смъртни заплахи от страна на мюсюлмани-екстремисти бяха отправени и към други автори, като например родената в Бангладеш Таслима Насрин; по време на един алевитски културен фестивал в турския град Сивас тълпата подпали един хотел, при което загинаха 35 души. Протестите срещу появилите се в западната преса през 2005 г. „карикатури срещу Мохамед“, доведоха започнатия срещу Рушди лов на вещици до своеобразен връх. За авторитарните режими от ислямския регион не е никакъв проблем да насочат гнева на собствените си маси, предизвикан от реална дискриминация и комплекси за малоценност, към който и да било „обиден акт“ от страна на Запада и с това да отвлекат вниманието от собствената си негодност.

Такива произшествия могат разбира се да бъдат представени като доказателства за „сблъсъка на цивилизациите“ или да го представят като самоизпълняващо се предсказание. Но линиите на конфликта преминаваха и вътре в самите „цивилизации“: на Запад между ония, които ценят свободата на мненията и изкуството по-високо от вменяваната на романите и карикатурите „обида срещу религиозни чувства“ – и другите, които смятат забраната на богохулството за мироопазващо средство в междурелигиозния диалог. Още от седемдесетте години насам левицата, към която някога се причисляваше и самият Рушди, се разцепи, за голяма собствена вреда, на едно универсалистко и друго, мултикултурно крило. При християните пък спорът се води между интегристите, които се борят срещу исляма, и интегралистите, които виждат в негово лице един съюзник в борбата срещу атеизма и секуларизма. В ислямския свят също цари караница – голям брой от сунитските юристи и теолози отхвърлиха фетвата. И, разбира се, някои мюсюлмани също бяха ужасени от вълната на забрана, надигаща се откъм Гом и Техеран.

Във всеки случай мнозина днес предпочитат да отстъпят пред буйстващата тълпа. В свободния Запад нерядко също липсва решителност и гражданска смелост. Някои западни колеги-писатели и културполитици не можеха да се присъединят към един апел за солидарност с Рушди и вместо това мърмореха по повод неговия писателски стил и начин на живот; западни дипломати отчасти предпочитаха да не протестират, докато забраните на богохулството отново набираха сила, отчасти под влияние на критиката срещу Рушди.

Неотдавна патриархът на румънската църква се обяви против превода на романа. Заедно с румънския мюфтия и иранското посолство, православните румънци приветстваха закона, който поставя под наказание „всякакви действия на религиозно опозоряване и обществено изразено оскърбление срещу религиозни символи“.

Върхът на страхливостта беше достигнат, когато издателството Random House, в един акт на изпреварващо подчинение, отложи публикуването на романа „Съкровището от Медина“ от Шери Джоунс, защото една американска рецензентка беше подушила в него оскърбително съдържание. Към това се прибавя фактът, че вече никъде не се появяват вестникарски заглавия, когато някой по-смел издател все пак се реши да публикува някакво такова произведение, в резултат на което веднага трябва да бъде поставен под полицейска охрана, тъй като (пробудената от нас) тълпа задължително се е почувствала обидена.

Така наречената „афера Рушди“ все пак не беше просто загуба на време и енергия. Рушди живее и продължава да пише, а не по-малко важно е и това, че той успя да покаже на мюсюлманите на Запад, че една обширна свобода на религията може да бъде гарантирана единствено на Запад и в рамките на една свободна демокрация. Но тя все пак си остава застрашена, защото с интернационализацията на ислямската революция глобалните различия все повече биват тълкувани като религиозни, а следователно неделими, конфликти. Изгарянията на книги в английския Брадфорд* се пренесоха в предградията на много западни демокрации, в които децата на имигранти, самите те способни да четат, бяха изгубени за демокрацията и се прехвърлиха на страната на ислямизма.

Да се отвърне на тези млади хора – в Румъния, но също и в Холандия или в Германия – с културен релативизъм и изостряне на отдавна мъртвата цензура или забрана на богохулство, означава капитулация. Истинските богохулници седят в централите на религиозния догматизъм и фанатизъм; срещу тях свободните общества трябва да противопоставят едно отношение към богохулството, чрез което вярващите да се научат да понасят самоуверено дори цинична или безвкусна критика на религията. Свръхчувствителността и склонността към насилие на ислямисткия Интернационал показват ясно колко слаб е той във вярата си; дори ръководения от турци DITIB (турско-ислямски съюз) се почувства обиден от предложението на Гюнтер Валраф да се рецитират в някоя джамия откъси от „Сатанински строфи“ (която всъщност е една открита към религията, приятелски настроена към исляма книга).

Между другото, Салман Рушди смята, че има и нещо по-важно от простото оцеляване на един автор: а именно, неговите произведения да бъдат четени и дискутирани. Сатанинските строфи – едно голямо произведение на световната литература, на световната история – може да бъде купена като джобно издание за по-малко от десет евро.

По в. Велт, публикувано в сп. Либерален преглед

*През януари 1989 в английския град Брадфорд протестиращи мюсюлмани официално изгарят екземпляри от „Сатанински строфи“ на Рушди.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.