СофияПловдивВарнаБургасРусе

Цитат в десетката – Петко Бочаров: Животът ни е карикатура на демокрацията

Аделина Делийска

Петко Бочаров. Снимка: Новинар

Петко Бочаров става на 90 години в четвъртък (днес – б.р.). Не, ама да!, както сам е написал на поканите си към приятели и колеги за юбилея му в зала 7 на НДК. „Нямам никаква заслуга за това, че доживях до тези години, просто се случи”, казва с присъщата си скромност доайенът на българската журналистика. По повод на неговата 90-а годишнина той ни покани в уютния си дом, за да поговорим сред неговите книги, картини, любими сувенири и… близо до компютъра, с който ловко се справя и продължава да праща коментарите си в редакциите, но вече по електронен път. Даже се похвали, че когато е на село, пише и праща през джиесема си. Умът му продължава да сече като бръснач и чак не е за вярване, че един от най-талантливите автори на „Новинар” е навъртял тези девет десетилетия.

– Г-н Бочаров, преди да се видим, прочетох в един форум: „Петко Бочаров е пич отвсякъде”. Как се чувства един пич на 90 години?

– Като пич! Искрено казано, не зная каква е съвременната дефиниция на тази дума. Но по времето на моята младост тя не беше особено цензурна. Колкото до форумите, моля ви не ми говорете. Аз ги чета и ми настръхва косата от писанията на някои подлеци и страхливци, скрити зад анонимността. Много е лесно да се скриеш и да псуваш отзад. Ама хайде излез отпред и кажи своето мнение, ако ти стиска!

– През 1962 г. правите първия коментар от екрана на БНТ, а днес какво ви се коментира?

– Днес има ужасно много теми за коментиране, някои от които са страховити. Но ще се разбере наистина за какво става дума по-късно – може би след десетина години – сега нещата се варят в гърнето. Пък кога ще кипнат, това вероятно децата ни ще видят. Светът се развива с такова вихрено темпо, че много малко хора могат да мислят и преценят в крак със събитията. Например кризата, която сега сравняват с онази от 1929-1931 г., е различна, разбира се, защото просто светът е променен.

Вижте какво се случва с питейната вода – това е един общочовешки проблем. Питейната вода, доколкото зная, е само 8 процента от водата на планетата. И става все по-малко. В бъдеще положително ще има войни за вода. А в нашето детство хората оставяха чешмите да текат през зимата, за да не замръзват. Тогава аз живеех на „Раковски” и даже миеха улиците с питейна вода.

– Завършили сте Американски колеж, после право. А сте работили и като арматурист, какво ви провокира към журналистиката?

– Нуждата да работя нещо, което ми подхожда. Макар че като арматурист изкарвах доста пари.

– Но защо се случи така, че образованието ви е едно, работили сте и друго, а изборът ви за професия за цял живот – трето?

– Защото направих в живота си една фатална грешка, когато бях на 25 години, през 1947 г. Знаех какво правя, но го сторих от криворазбрано чувство за солидарност към брат ми. Той беше арестуван и го вкараха в затвора. Обвиняваха го, че като е продал една кола, е спечелил незаконно 100 000 лв. По онова време имаше един драконовски закон срещу спекулата, който си беше чиста аритметика. Например за 20 000 лв. – 10 години затвор, за 100 000 и нагоре се предвиждаше доживотен затвор или смърт. По това време аз тъкмо бях завършил право.

А баща ми, който беше известен адвокат в София, участвал като защитник в процеса срещу Заимов, беше починал два месеца преди това. Няколко месеца бях адвокат преди случая с брат ми. Та тогава в коридора на Съдебната палата срещнах един познат от казармата, който каза, че е заместник-прокурор на София. С онзи си манталитет тогава си рекох: „Бре, намерих връзки”. Разказах му случая, той обеща да ми се обади след два дни. Наистина го направи, но каза, че следователят по делото ще помогне на брат ми, ама за Коледа трябвало да му направим един подарък.

„Сто хиляди ще го оправят”, каза той. Тъстът на брат ми намери тези пари и ми ги даде, увити във вестник. Аз трябваше да ги занеса на онзи зам.-прокурор, чието име не искам да казвам, защото вече е покойник – П.П. Давах си ясна сметка, че този, който дава подкуп, също носи отговорност. Започнах да се разсейвам и да отлагам, ама лицето П.П. ми звънеше нонстоп в кантората на пл. ”Славейков”, където бях с още трима колеги, и тонът му беше доста настойчив.

Накрая започна и да ме изнудва. Мърдане нямаше. Отидох в палатата, видяхме се с посредника, той ме прати да оставя пакетчето на перваза на последния прозорец. После си го взе оттам. Два дни по-късно следователят излезе със становище, че няма престъпление и брат ми беше освободен. Две години по-късно обаче през 1949 г. лицето П.П. беше разобличен като най-корумпирания прокурор в Съдебната палата.

Той споменал моето име, започна един шумен процес. Около 30 души бяхме призовани като свидетели, т.е. давали сме пари за подкупи. После обаче зам. главен прокурор, чието име ще спестя, ме извика и каза, че мен ще подведе под отговорност, защото съм завършил право и много добре съм знаел какво правя. Не можех да не се съглася с него. Така от Съдебната палата ме закараха в Централния софийски затвор. На процеса лицето П.П. го осъдиха на доживотен затвор, имаше и други присъди, а на последно място беше лицето Петко Бочаров с 1 година лишаване от свобода и 3 години лишаване от професионални права.

– Ама влязохте ли наистина в затвора?

– Е, как не. Изкарах 10 месеца там, защото непрекъснато работех. Като излязох, никъде не ме вземаха на работа. През март 1950 г., като минавах покрай операта, видях арматуристите, които строяха сградата. Постъпих в бригадата на най-известния по онова време майстор Шушурин, бивш белогвардеец. Бях чирак и мъкнех железа, а след две години вече бях майстор със седми разряд, което ми даваше право сам да имам бригада.

По това време правихме и стълбището на телевизията в старата сграда, в някогашното италианско училище. Така до 1952 г., когато се явих на конкурс за преводач от английски език в БТА. Четири месеца по-късно ме извикаха, а аз отидох с памуклийката и с клещите, без които в арматурата не може. Казаха ми, че изпита съм изкарал най-добре, но съм бил най-малко подходящ. Но все пак ме назначиха.

– Тогава ли се запознахте с Дмитри Иванов-Джимо? Разкажете малко от живота си в БТА по онова време, защо са ви наричали поручик?

– Джимо дойде малко по-късно. А аз съм служил в кавалерията, как да ми викат? Пет години не съм слизал от кон. Като почнаха мобилизациите, аз имах година и шест месеца в кавалерията, в ескадрона. И като се уволних, ме мобилизираха, та до 1944 г. изкарах там. С Джимо сме много добри приятели и аз му благодаря за топлите думи, които написа за мен. По онова време ние в БТА имахме живот, какъвто сега няма в агенцията, за съжаление.

Виж целия текст на интервюто във в. Новинар

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.