СофияПловдивВарнаБургасРусе

Стефан Тафров: Гордея се с признаването на Македония. Прекратихме „мача“ със Сърбия

Стефан Тафров. Снимка: e-vestnik

Стефан Тафров е 51-годишен, български дипломат, преводач-полиглот и журналист. Бил е постоянен представител на България в ООН и председател на Съвета за сигурност по времето, когато започва войната в Ирак. Бил е посланик в Рим, Лондон и Париж. Носител е на Ордена на почетния легион. Завършил е френската гимназия в София и журналистика в Софийския университет. Говори френски, английски, испански, италиански, полски, руски. Започва кариерата си през 1984 г. като журналист във в. „АБВ”. Превежда книги от френски и италиански – Франсоа Мориак, Андре Жид, Жан Пол Сартър, Клод Симон, Умберто Еко и др. Пише рецензии за френска литература. По-късно става редактор в списанието на Съюза на писателите „Съвременник”.
Родът на Тафров е от с. Вежен, до Карлово. От този род е майката на Левски. В началото на миналия век дядо му става шеф на Балканския клон на тогавашната голяма френска тютюнева компания „Табакус“. Той прави първата смеска от наши тютюни, наречена БТ, и я патентова. По майчина линия дядото на Тафров е офицер. Баща му е адвокат отпреди 9 септември, но между 1947 и 1958 г. му е забранено да практикува и е заличен от списъците на адвокатурата. По тогавашните критерии произходът на Тафров е неблагонадежден.
През 1988 г. Тафров става член на Комитета за защита на Русе и на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството.
Бъдещият дипломат за първи път пътува на Запад 1989 г. по покана на френското Външно министерство, след като 2 години чака разрешение от тукашните власти. Прекосил границата на 3 ноември 1989 г.

Стефан Тафров като посланик в Париж на прием при президента Шак Ширак. Снимка: архив e-vestnik

След падането на Живков става първият шеф на международния отдел на в. „Демокрация“ и на международния отдел на СДС. През 1990 г. организира за тогавашния лидер на СДС Желю Желев 12-дневно посещение на Запад, което до този момент не се е случвало с български политик. Тафров придружава Желев на срещите му с премиери, президенти и външни министри на Франция (Мишел Рокар, Жак Ширак и др.), Великобритания (Маргарет Тачър, Дъглас Хърд и др.), Чехия (Вацлав Хавел и др.), Полша (Тадеуш Мазовецки, Ярузелски, Валенса и др.), САЩ (Дан Куейл и Джеймс Бейкър). В първото правителство на СДС Тафров става първи зам.-външен министър и има основна роля в признаването на Македония и др. бивши югославски републики като независими държави. Има заслуги и за избирането на България като непостоянен член на Съвета за сигурност през 2002 г.

– Като дипломат срещал ли сте колеги като вас, които са били преводачи, полиглоти, хора на литературата?

– А, това е добър въпрос! Например ирландския ми колега в ООН Ричард Райън, беше един много известен поет. Той е и страхотен дипломат. Ние бяхме заедно с него в Съвета за сигурност. В историята на дипломацията има много примери. Двама от най-великите френски поети са преди всичко дипломати. Единият, Сен Джон Перс, е нобелов лауреат. Това му е псевдоним. Истинското му име е Алекси Сен-Леже-Леже… Пол Клодел и Сен Джон Перс – и двамата са посланици. Така че има много такива.

– И защо се е получило така френският да бъде дълги години езикът на дипломацията?

– Заради политическото господство на Франция до 19-и век, до Наполеон. Немските елити преди обединението на Германия и след това са говорили френски повече. А и Франция е една от първите национални държави. Тя е първата на континентална Европа, другата е Англия, но тя е извън Европа. А дипломацията е породена от националната държава. И затова – френският език.

– И след това идва английският?

– Заради доминацията на Америка. Но в много късни години. Последните 15 години, да кажем. Не, не можеш да кажеш дори и до ден днешен, че езикът на дипломацията е изцяло английският. Двата работни езика на Европейската комисия са английски и френски – еднакво.

Стефан Тафров. Снимка: e-vestnik

– В ООН как седят нещата с езиците?

– В ООН има шест работни езика – официални, два от които се използват рядко – китайски и арабски. А от останалите четири, наистина най-много се използва английски, след това френски, след това испански. Руски много рядко – само руснаци, украинци. Принципно, между другото, украинските дипломати не говорят руски. Грешка е и да се заговаря украинец на руски. С тях – на английски.

–  В Съвета за сигурност вие на какъв език сте говорили?

– В ООН – само на френски. Всичките си официални изказвания съм правил само на френски. Това ми беше политика. И всъщност България дължи избора си в Съвета за сигурност до голяма степен на това, че всички франкофонски страни гласуваха за нас, а те са 55.

– И помогна това, че сте говорили само на френски?

– За да гласуват за нас, трябваше да говоря само на френски, естествено. А това ми беше основно оръжие.

– Не сте ли минавали на друг език?

– Само един единствен път официално. Неофициално непрекъснато по коридори, на приеми, на английски говоря, но като изказвания и по време на консултации в Съвета за сигурност – на френски. Всъщност основната работа на Съвета за сигурност минава не в тази зала, която е известна по телевизията – с тази маса като подкова – а в една малка зала, където не е много удобно да се седи. И там, където е забранен достъпът на други делегации, да не говорим за журналисти, се върши основната работа и се прекарва часове. И там именно, като взимах думата, се говореше на френски.

– Какъв е случаят с изключение от това правило?

– Беше дошъл на заседание испанският министър-председател, тогава Аснар, и заради него говорих на испански. На английски не съм говорил, струва ми се. Официално.

Посланик Стефан Тафров председателства Съвета за сигурност на ООН, 2004 г. Снимка: архив e-vestnik

– Вие бяхте в Съвета за сигурност в един период, когото България подкрепи войната в Ирак и тук смятаха, че и вие имате някаква заслуга или някакъв принос за това?

– Това беше политиката на правителството. В смисъл това не беше подкрепа за войната. Тя беше една подкрепа за по-силен натиск върху Ирак, да изпълни резолюцията на ООН. Припомням, че тогава, общо взето, ситуацията беше такава – Ирак не беше изпълнил серия от резолюции на ООН за допускане на оръжейните инспектори. И благодарение на натиска на Съвета за сигурност (тогава България трябваше да направи избор), в крайна сметка пусна инспектори. Това стана след серия от много откази и резолюции. Всичко това приключи в края на 2002 година с резолюция 1441, която беше компромисна и предвиждаше сериозни последствия за Ирак, ако не унищожи оръжията си за масово унищожение (той вече беше пуснал инспекторите). И тогава всъщност настъпи голямото разцепление в Европа, защото инспекторите, които се водеха от един швед Ханс Блик, поискаха повече време, за да си направят още инспекции. Американците и англичаните решиха, че това време може да се използва от Садам Хюсеин за да направи нещо драматично, и започнаха войната. Това е цялата история. И България, в този момент, ние подкрепихме американците и англичаните. В този смисъл, че ние бяхме съгласни с една втора резолюция, която беше подготвена от тях.

– Втора резолюция, която какво казваше?

– Която практически даваше възможност също и за военно решение, между многото други. Така и се случи и, освен това, след войната, Съветът за сигурност в крайна сметка легализира присъствието на международните сили в Ирак. И това е до ден днешен. Всички войски, които са в Ирак, са с резолюция на ООН, на Съвета за сигурност, това стана месец след началото на военните действия.

– В момента има пропаганда, че американците са окупатори?

– Има пропаганда всякаква. Въпросът е, че от чисто юридическа гледна точка тяхното присъствие в Ирак, и на международната коалиция, е съвършено законно. По смисъла на международния закон. Абсолютно законно с резолюция на Съвета за сигурност на ООН. Т. е. и със съгласието и на Китай, на Русия и на всички тези страни (б. р. – Китай и Русия са постоянни членки на Съвета за сигурност и имат право на вето върху резолюциите).
– Нямаше вето?

– Не. Съветът за сигурност се състои от пет постоянни членове, които имат право на вето и десет непостоянни страни-членки.

– Това означава, че един да не е съгласен, няма да се вземе решение?

– Да, разбира се. Така че, те не са наложили вето, напротив, те гласуваха за тези резолюции, които всъщност узакониха цялата работа.

– Кое е за вас най-голямото лично постижение в политиката и дипломацията?

– Знам ли. Най-голямата ми дипломатическа победа е избирането на България за непостоянен член на Съвета за сигурност. Когато аз заминах за Ню Йорк, бях посланик във Франция. България беше вече кандидат отдавна – 2-3 години по-рано. Нямаше постоянен представител в ООН, защото Филип Димитров беше заминал за Вашингтон, беше станал посланик в САЩ. Срещу нас като конкурент имахме Беларус, която се подкрепяше първо от Русия – една могъща дипломация. Тогава руският постоянен представител в ООН беше Сергей Лавров, сегашният външен министър на Русия, един страхотно опитен дипломат, който беше вече седем години, когато го заварих там. Всъщност с него трябваше да се боря. А България нямаше постоянен представител, имаше временно управляващ. Това е много неблагоприятно за една кандидатура. И, освен това, Беларус, за разлика от нас, е била само веднъж непостоянен член на Съвета за сигурност в историята, откакто е член на ООН. А България е била два пъти, което за огромния брой от страните членки на ООН е много важен критерий, защото те много рядко могат да влязат в Съвета за сигурност, ако изобщо влязат. Най-важният критерий е ротацията. Сега беше ред на Беларус и ние трябваше да се борим… Конкурент, който полагаше много усилия… И най-вече, с една много сериозна дипломация като руската, един блестящ дипломат като Сергей Лавров. А ние нямахме дори посланик и аз заминах 7 месеца преди това, в решаващата фаза. И като пристигнах никак не бяха добре нещата, откровено казано. В това време в България течеше предизборна кампания, а нямаше и пари за кампания, почти нямаше. Само ще дам пример: две години преди това, Гърция, която никога не е била член на Съвета за сигурност, не я бяха избрали, след като беше похарчила нещо като 10 млн. долара за кампанията, не знам точно. Тя например беше организирала круиз по гръцките острови за всички посланици в ООН. И не бяха я избрали. Така че за България изобщо не беше сигурно.

Посланик Стефан Тафров разговаря с държавния секретар на САЩ Колин Пауъл в Съвета за сигурност на ООН. Снимка: архив e-vestnik

– Колко милиона отпусна правителството?

– Никакви милиони… Кампанията не се водеше само от Ню Йорк, но главно от Ню Йорк, защото главно България има много малко посолства, дори не във всички страни-членки на ООН. И второ, посланиците на малките страни, които в крайна сметка са решаващи, които се водят именно от такива критерии, чисто формални и по-скоро и случайни, а не политически, всъщност не поддържат кой знае какви връзки със столиците си, самите те правят политика и самите взимат решението за кой да се гласува. Затова те трябваше да бъдат убедени, трябваше да се свърши тази работа в Ню Йорк от някого. Така че това беше най-голямото изпитание, защото Беларус – последната диктатура в Европа – не може да допусне да бъде победена от България. Срам голям!

– Имали сте стълкновение с Държавна сигурност преди 1989 г., притеснявате ли се от досиета? Опитвали са се да ви вербуват?

– Аз съм от малкото хора в България, заемали разни длъжности, за които е нужна проверка. Бил съм проверяван официално и комисията съобщи всички заместник-министри и моето име не се споменава.
За десети път ще я разказвам историята. На времето работех във в. „АБВ”. Аз съм от семейство некомунистическо, буржоазно, двамата ми дядовци са царски офицери,  баща ми, адвокат, бил е заличаван от адвокатурата, десет години не е бил адвокат, бил е защитник по делата на Народния съд и така моето семейство беше зле гледано от режима. И веднъж, това беше 86-та или 87-ма година, майка ми беше жива още, обажда се някакъв вкъщи и казва: „Майор Димитров – другарю Тафров, искам една беседа да проведа с вас”. И ми дава среща. И аз си казвам – леле ужас, какво става!? И ми даде среща на “Алабин”, точно срещу хотел „Рила”, имаше някакъв клуб на външно-търговския работник. И почва да ми прави четки – „Колко езици знаеш? Ние ви следим развитието.” „НИЕ”!

– Разбрахте ли кои са „ние”?

– Аз не питам, то е толкова ясно, че просто…

– Майор Димитров?

– Майор Димитров. Един изтупан такъв, с шлифер, с връзка, прави ми комплименти. Аз се правя на две и половина, че не разбирам за какво става дума. Бях решил да се правя на неориентиран, на малко смахнат и прочие. Той по едно време взе да ме тупа по рамото и вика: „Абе, копеле, не те викам слушалка да ставаш! С чужденци ще работиш, кореспондент в чужбина ще те пратим, на две ведомости ще се подписваш!” Тоя лаф от тогава съм го запомнил: „На две ведомости ще се подписваш” И аз му казвам: „Виж сега, много хубаво, ама аз нищо не разбирам от политика, нещо с книжки ми дай, нещо романи, такива работи.” И те бяха ходили после при Филип Панайотов, който беше главен редактор на „АБВ”, и той много хитро казал: „Той е умно момче, ама, така малко е залисан, разсеян, ще вземе да направи някоя грешка.”

Стефан Тафров. Снимка: e-vestnik

– Той помогнал?

– Той помогнал човека, да! Но след това вече, почнаха не така с добро, ами почнаха да ме заплашват просто. Пак се обади, вече един друг. Имаше едно щатно ченге, което отговаряше в Съюза на преводачите и започна да ме разпитва, ние тогава бяхме една приятелска компания, искаше да ме прави доносник очевидно. И аз почнах да го баламосвам общо взето, взех да му говоря разни сложни неща и си спомням, че се опитваше да си напиша името, да му се подпиша, да му го дам писмено, за да ме хване просто. Но аз бях много наясно с цялата работа. Той ме пита: „Тука излезе роман на Ивайло Дичев, какво мислиш за него”? И абсолютно случайно се сетих, че в чантата нося един втори машинописен лист – тогава се пишеше на механична пишеща машина – на някаква рецензия за романа на Ивайло Дичев (който ни беше част от компанията), и му го дадох тоя лист, така сгънат. И казах: „Всичко, което мисля за него, съм го написал тука, ето.” И той реши, че това е доносът, нали! Светнаха му очите и дори не го прочете! Както е сгънат листът, така го взе и повече не ме потърси… Представи си, втори машинописен лист и то от публикувана рецензия! (смее се) То беше гавра, очевидно! Общо взето, това е.

–  В момента какъв сте по длъжност във Външно министерство?

– Никакъв не съм, в отпуск съм. Неплатен.

– Носител сте на Ордена на почетния легион, степен “Командир”, каквато се дава по министри и по-издигнати хора, не само на посланици?

– Те са – “Кавалер” – най-ниската степен, “Офицер” – следващата, “Командир”, “Велик офицер” и “Големият кръст”. Да кажем, “Големият кръст” се дава на държавни глави само, и то при официални посещения.

– Френският президент Митеран награди през 1989 г. и Тодор Живков с Ордена на почетния легион. Каква степен му дадоха?

– “Големия кръст” май дадоха, защото беше държавен глава. Тогава беше въпрос на протокол. Разбира се много го упрекваха Митеран по този въпрос. Беше въпрос на протокол. Най-важното нещо, което остана от това историческо посещение на Митеран беше закуската с дисидентите, която насърчи опозицията в България. Януари се навършиха 20 години.
А за мен беше изненада, че ме направиха “Командир”. Обикновено това се прави при посещение на държавни глави или степен “Командир” се дава на посланиците на големите страни във Франция. Това е френската практика. Дават се на американския посланик, на британския, на руския, на германския, на италианския.
Това ме връща на един от предишните въпроси. Аз се колебая между две неща, с които се гордея. Изборът на България в Съвета за сигурност – да. Но, преди това – признаването на Македония, ако трябва да бъда честен. Защото можеха съвсем различно да свършат нещата. България беше първата страна в света, която призна не само Македония, а и четирите бивши тогава югославски републики. Освен Хърватска и Словения, които и ЕС призна, също и Македония и Босна и Херцеговина. Това беше едно от големите постижения на България.

– Аз мисля, че трябва да се поясни – защо е постижение? Има хора, който не го разбират, казват – Македония е българска, ние защо ще я признаваме?

– Мога ли, грубо, да използвам една футболна метафора? Значи, тече мач десетки години, векове, между нас и Сърбия, и Гърция за Македония. Сърбия ни води с 1:0 най-малко до този момент. Ние изравнихме. Те просто официално се откъснаха от Сърбия и от Югославия и ние по този начин изравнихме резултата. И, освен че изравнихме, казахме – хайде, сега, мачът да приключи, съдията да свири края за да не се бием повече. Тука, на Балканите, да гледаме напред, да правим Европа! Това е смисълът на цялата работа. Да правим Европа, да си върнем Балканите в Европа, където им е мястото! Да прекратим мача по този въпрос.

–  Т.е., признаването на Македония от България, е помогнало за нейното откъсване от Сърбия?

– В известен смисъл. Първо беше желание на самите македонци да бъдат независима държава, което трябваше да се уважи. Те бяха гласували в референдум и нямаше никаква причина да им се откаже това право. Второ, беше много важно международното признаване на държавата, за да не се разшири конфликтът към Македония. Защото, ако Македония беше продължила да бъде една такава сива зона, непризната от никого, Милошевич щеше да се опита да я завоюва, да я окупира и нея. Така, че това просто стабилизира самата Македония – това е! И спря развитието на военните действия в много отношения. Освен това показа на нашите партньори, бъдещи съюзници от Запада, че България няма териториални аспирации към никого, към никой свой съсед. По-сериозно доказателство от това, здраве му кажи. И това ни откри пътя към НАТО, към ЕС, към всичко останало. И ограничихме конфликта до българските граници. Тогава не се знаеше какво ще стане. България беше доста изолирана тогава, веднага след рухването на Берлинската стена. Течеше страхотен конфликт, не знаехме какво ще се случи и бяхме доста уязвими. Трябваше да дадем силен сигнал към Европа и САЩ, че не сме част от проблема, а сме част от решението на проблема. Всички казваха: „Леле, този конфликт в бивша Югославия, ето сега нова Балканска война. Ето сега България ще си поиска Македония…” България каза: „Не, ние действаме като европейци, ние сме европейци”.

– От днешна гледна точка, смятате ли, че сме европейци?

– Сме европейци, но не се държим един към друг като европейци, но това е отделен въпрос.

– Може ли един дипломат, който не се е пенсионирал, да коментира такива неща?

– Мога да коментирам с огромно съжаление, че имиджът на България е сериозно увреден. И е по-лошо, отколкото беше преди няколко години, това е истината. Аз като български гражданин се притеснявам, че някой от Европейската комисия ни казва – ето какво се случва с обществените поръчки и как корупционно се печелят. Но тя го казва това във връзка с европейските фондове, ами при останалите, при държавния бюджет, какво се случва там? Там Европейската комисия не може да спре тези сделки. Бог знае какво се случва пък там. То това е драмата и трябва да свалим равнището на корупция – не толкова, за да ни върнат парите, а заради самите себе си.

БългарияИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.