Иван Бърнев: Когато Менцел ме покани за главна роля, не можах да спя от вълнение

Иван Бърнев. Снимки: авторката

Иван Бърнев е сред най-талантливите съвременни български театрални и киноактьори. Завършил е НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Стефан Данаилов. През 2007 година е сред фаворитите за най-добра главна мъжка роля на фестивала „Берлинале“ за участието си във филма „Служих на английския крал“ на носителя на „Оскар“ чешки режисьор Иржи Менцел. Иван Бърнев е един от любимите български актьори на Менцел и участва в три от четирите постановки, които Менцел поставя на сцената на Сатиричния театър. В момента Иван Бърнев играе във „Вечеря за тъпаци“ в Сатиричния театър, в „Чайка“ в Театъра на армията и в „Никой не знае, че съм куче“ в Театър 199. На 5 март тази година е премиерата на филма „Козелът“ на режисьора Георги Дюлгеров, в който Иван Бърнев изпълнява главната мъжка роля.

Как стана актьор?

– Още от най-ранна детска възраст разбрах, че искам да играя (смее се). Шегувам се. Аз съм от Варна и първо се занимавах там с пантомима, но никога не съм си поставял за цел да ставам актьор. Завърших математическата гимназия. Кандидатствах в различни икономически и технически университети, но не ме приеха и трябваше да отида в казармата. Шансът ми да я избегна беше да ме изберат във ВИТИЗ (б. а. – сега НАТФИЗ; приемните изпити там са през септември). Докато бях във Варна, си мислех, че във ВИТИЗ отиват някакви избрани хора. Около мен приятели бяха опитвали вече, но без успех. Обаче аз явно имах шанса да ме изберат.

Снимки: авторката

Добре ли ти понесе преходът от математиката към актьорското майсторство?

– Когато дойдох тук, в София, бях толкова неориентиран, че изобщо не знаех какво ми предстои. Питам колегите какво ще учим, а те ми казват: „Ами примерно, ще учим балет, джаз-танци, фехтовка, пантомима, актьорско майсторство“. Аз пак ги питам: „А нещо гадно няма ли да има? Например висша математика?” Те ми се чудят на акъла: „Какво говориш? Това е ВИТИЗ. Институт за театрално и филмово изкуство“. Тогава се почувствах така, сякаш някой ме е хванал и просто ме е цопнал в топлата супичка. Попаднах си на мястото.

Разбира се, като те вземат толкова млад, виждаш само хубавата страна. Постепенно, когато почти няма връщане назад, осъзнаваш, че всъщност тази работа е изключително трудна и неблагодарна откъм нерви, здраве, време и пари. И трябва да й се отдадеш напълно. Е, има и хора, които уж са актьори, но се отъркват в разни шоу-програми по телевизиите. Но мен професията „известен”, която масово се практикува в момента, страшно ме дразни.

Да, но и ти изкара известно време в шоуто „Хъшове” на Слави Трифонов?

– Всяко нещо в моя живот е изиграло някаква роля за следващото. По това време играех в Младежкия театър. Годините бяха много мизерни. Непрекъснато ми даваха едни и същи роли. Омръзнало ми беше да съм само „момчето” и „копелето”. Вярно, аз бях много млад и сега си давам сметка, че е било нормално да ме ползват предимно за такива персонажи, но тогава се бях съсипал, писнало ми беше и исках нещо различно, каквото и да е то. Тогава се появи това шоу и започнах да участвам в него.

Иван Бърнев. Снимки: авторката

Защо се махна от „Хъшове”?

– Може би най-голяма роля изигра един проект, който се казваше „Хотел Европа”. Седем режисьора от различни държави, изключителни професионалисти, и седем актьорски групи от съответните държави направихме цяло едно представление. Всяка от седемте групи беше като в отделна стая на „Хотел Европа”. По това време хората в Западна Европа много се интересуваха след падането на Берлинската стена новите държави каква култура носят, какви проблеми имат. Концепцията на постановката отговаряше на тези въпроси.

За мен това беше едно прекрасно лято. Играхме го във Виена, Австрия един месец, после на някакъв фестивал в Бон, Германия. В Авиньон, Франция изкарахме един месец, в Италия, в Швеция го играхме, и беше направо страхотно.

Снимки: авторката

И тогава си казах: „Какви „Хъшове”? Какви глупости?”. Дадох си сметка, че това го правя в България за някакво оцеляване, но видях как се работи на Запад, как артистите също не са добре платени, но са свободни да участват в различни проекти и си казах: „Искам и аз така. Не мога да съм обвързан с някакво телевизионно шоу”. Точно по това време БТВ беше създадена и щеше да тръгва. Ние направихме финалния концерт на „Хъшове” и аз си казах: „Стига!” Махнах се, без да имам никаква алтернатива или предложение.

Бързо ли си намери нови ангажименти?

– Веднага. Няколко дни след това започнах в Народния театър. Днес вече изобщо не гледам телевизия. Вкъщи нямаме дори кабелна. Телевизорът стои като паметник. Сега си купихме един проектор и това ни е голямата радост, защото много обичаме да гледаме филми. Окупирали сме си една голяма стена и сме като на кино.

Как се запознахте със съпругата ти (б. а. – актрисата Маргита Гошева)?

– В театъра, въпреки, че и във ВИТИЗ сме се засичали. Тя беше два курса по-малка от мен, но имах доста приятели от нейния курс и си спомням, че ми правеше впечатление още тогава. След ВИТИЗ отидох в казармата. Слава Богу, тя ни беше уредена от Ламбо (б. а. – Стефан Данаилов). Изкарахме четирима човека от моя клас в Ботевград от юли до септември. След това дойдохме тук, цивилки, да си доизкараме службата. Тогавашният директор на Младежкия (Сотир Майноловски, лека му пръст) се беше разбрал с директора на Театъра на армията да се водя там на служба, но да си играя в Младежкия театър. Точно тогава Борето Панкин започна да прави „Уестсайдска история” и аз играех Тони, а тя – Мария. Оттогава, вече 12 години, сме заедно, но сме женени от 2. Направихме го, преди да се роди синът ни.

Снимки: авторката

Той гледал ли е вече филм или постановка с твое участие?

– Не, още е мъничък. Но го водихме един път на куклен театър и беше толкова впечатлен, че не мигна цял един час.

Как се превърна в любимия български актьор на Иржи Менцел и се стигна до там да ти повери главната роля във филма „Служих на английския крал“?

– Това звучи много приятно като го казваш, но аз си имам своя теория. Ако за ролята в този филм му трябваше някакъв друг персонаж, просто нямаше да го снимам аз. Иначе ние с него три пъти сме работили заедно преди това. Може би тогава той е видял, че отговарям на разбирането му за театър, за движение в пространството и че ставам за тази работа.

Как се работи с Иржи Менцел?

– Изключително приятно. Всички артисти много го обичаха. Той е страхотен човек. Много скромен и дисциплиниран – не пуши, не пие, не обича компаниите. Пълна противоположност на бохема, както хората са свикнали да си представят известните режисьори. Изключително скромен и смутен човек. Той избухва във филмите си и в театъра. Жалко е, че вече не работи в България. Младите артисти тук го гледаха в очите, а той направо се разтапяше. Но групата се разби, защото него го доведе Рашко Младенов, а след като вече Рашко не е директор на Сатирата, няма кой да го покани.

Май в България имаше някакво неразбиране от страна на критиците за постановките на Иржи Менцел?

– Те обявиха повечето от представленията му за пълна отврат. Мислеха, че като идва тук Иржи Менцел, ще видим нещо супер „модерно“ или пък три часа невероятни драми. А той човекът просто си прави класически театър. И до ден днешен има негови неща, които се играят пред пълен салон и няма места за седмици напред, както в България, така и в чужбина. Но той не прави нищо модернистично – просто театър за публиката. При него не можеш да видиш да се пренася евтин телевизионен хумор в театъра.Той строи своите постановки с класическите средства на комедията, много естетски, с хубави гегове и дженкове, така че публиката да може да ги възприеме и да се смее. А това е прекрасно.

Снимки: авторката

Как реагира като разбра, че Иржи Менцел те е избрал за главната роля в „Служих на английския крал?“

– Бяхме в Пловдив и както нещо си говорим с приятели, ми се обажда Ники, преводачът на Менцел, и с нечленоразделна реч ми казва: „Ванка, тука си избран… свободен ли си, можеш ли веднага да дойдеш в Прага?“, а аз казах само: „Да, свободен съм, идвам“. Вечерта преди полета изобщо не съм спал от вълнение. Качих се на самолета, пристигнах и още докато се чудех на летището кой ще ме посрещне, видях Иржи Менцел с една „кавалкада“ от хора, да препускат към мен. Дойде, прегърна ме, погледна ме и веднага ме попита: „Защо не си спал?“

Ейии… какво да му кажа? Той иска да ме води, да ме показва на продуценти, да ме снима, да ме пробва, като мечка да ме развежда, аз съм главният герой, а не съм спал! Денят беше много натоварен, всичко беше ново за мен, повече от 24 часа не бях спал, но вечерта като си легнах в хотела, пак не можах да заспя. Като се върнах в България, бях просто разбит. Не можех да си простя, че точно когато трябваше да съм най-свеж и в най-добра форма, аз бях пред припадък от недоспиване, а очите ми сами се затваряха. Много се тревожех, много.

Кои качества на Менцел го правят режисьор на световно ниво?

– Ако можеше да се отговори на този въпрос, сигурно вече щяхме да имаме световни режисьори и в България. Струва ми се, че той печели най-вече с изключителното си, общочовешко чувство за хумор. На неговия хумор се смеят по целия свят. На всеки, който не е гледал филми на Менцел, мога да препоръчам „Строго охранявани влакове“ и „Селце мое централно“ – световна работа са.

Снимки: авторката

Филмите на Иржи Менцел са като балет и симфония. Всяко нещо е преценено и в перспектива. Изчислено е предварително как ще изглежда след монтажа, и като влезе музиката, и как ще води погледа на зрителя в нишката на действието. Филмът е в главата му, още преди да го е направил. Това е голямото изкуство. А не – дай ще направим така, пък ще видим после при монтажа какво ще излезе. Няма такова нещо при него. Измисля си предварително всички изключително сложни неща. В неговото изкуство няма нищо битово или натуралистично. Пак всички са истински и живи, но те са герои на филма и играта им е празник за окото. Общото за филмите му е, че сякаш във всеки от тях виждаме по една странна птица, която не си е на мястото и ражда комедийните ситуации. Това важи и за „Строго охранявани влакове“, и за „Селце мое централно“, и за „Служих на английския крал“.

Всеки артист има свой начин за влизане в роля. Ти как го правиш?

– Аз играя себе си, определено. Понякога, като ми дадат някаква по-нетрадиционна роля, се случва да си бия главата и да се чудя: „Добре де, защо точно мен ме избраха за това нещо?“ Но да си призная, много ми става приятно. Дори когато героят е нещо различно, аз се лаская, че са го видели в мен. И същевременно – бавно и полека гледам да си придърпам ролята, така че да бъда аз. Не се преобръщам в нещо друго, по-скоро приспособявам ролята към себе си. Тоест – не мога да кажа, че правя кой знае какво. По принцип имам чувството, че професията и успехите ми в нея са някакъв дар Божи.

Предстои премиера на филма „Козелът“ на режисьора Георги Дюлгеров. Каква е твоята роля в него?

– Сценарият е вдъхновен от една новела на Йордан Радичков „Козелът“, но Георги доста я е променил. Там става въпрос за един дивак козар, който живее в планината.

Снимки: авторката

Идва една археоложка да прави разкопки и се влюбват. Това е може би единствената любовна история в творчеството на Радичков и прехвърчат невероятно силни енергии и светкавици. Има страсти, кръв – много е сериозно положението. Дюлгеров го променя и моят човек вече не е толкова див. Той просто е един българин, който се среща с чужденка и от трайна ненавист (защото човекът е ограничен, с много предразсъдъци към чужденците), постепенно той започва да вижда тази жена истински, влюбват се и разрушават всички прегради. За това е филмът. Как се изминава пътят между двама човека.

Каква роля ти се иска да изиграеш, но още не си имал шанса?

– Няма такава. Аз самият нямам план за живота си, но очевидно животът има план за мен, и то много интересен. Доволен съм на това, което ми се предлага. Благодарен човек съм. Много ми беше приятно, когато Коко Азарян ме покани за „Чайка“ и ми даде тази малка роличка на Медведенко. Това ми даде възможност да осъзная колко много сила има в тези роли. Разбрах смисъла на думите на Станиславски, който казва: „Няма големи и малки роли“.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.