СофияПловдивВарнаБургасРусе

Българският елит – откъде тръгна накриво?

Вече няма висше общество и народ. Има бедно простолюдие и богато простолюдие

Александър Томов и съпругата му подаряват коте на Евгения Банева. Снимка: Булфото

Има ли някаква връзка между януарските протести около парламента на студенти, еколози и други социални групи, обединени от радикалния лозунг „Да започнем на чисто!” (иначе казано „Измитайте се!”), чикагските изявления на Бойко Борисов за „лошия материал” и скандалните разкрития за състава на масово предлаганото сирене на българския пазар, последвани от будещите недоумение откровения на земеделския министър в смисъл „Страх ме е да ям”? Така зададен, въпросът прилича на начало на виц, в който се очаква Радио Ереван да отговори нещо смешно. Връзка между споменатите привидно разнопосочни събития има и тя не е смешна. Разговорът за политиката и сиренето е по същество разговор за състоянието на българския елит. Този разговор е много закъснял, поради което се очертава през идните месеци да става все по-напрегнат.

Какво представлява актуалният български елит? Ако неговата проекция бъде потърсена в медиите, ще се окаже, че той е съставен от политици, социолози и ТВ журналисти (щатни масажисти на общественото мнение), бизнесмени, висши администратори, спортисти, артисти, манекенки и миски, звезди на попфолка, плеймейтки и разни звезди от ТВ реалити формати – вип брадъри, сървайвъри и др. Това са лицата, които запълват страниците на масовата преса и могат да бъдат забелязани на някое светско парти. Там рядко се срещат хора от академичния свят, освен ако не са се озовали в някакво друго качество. Ако човек потърси източниците на легитимност у този т.нар. елит, ще ги открие в две посоки – известността и парите. Това са две необходими условия, без да са достатъчни за един автентичен елит.

Евгени Минчев на юбилей на известна пиарка. Снимка: Булфото

Темата за елита и елитите занимава социологията повече от век. На въпроса „що е елит?” до началото на миналия век е изглеждало лесно да се отговори. Това е в общия смисъл онази най-висока и тясна част от социалната пирамида, в която се събират богатството, знанието, властта и отговорностите. В модерния свят обществата функционират като съвкупности от социални мрежи, поради което и елитът не е монолитен, а множествен. Говори се за елити, които социологията систематизира по различни белези. Има традиционни елити (аристокрация), технократски елити (правителство, администрация), икономически елити, чиято власт произтича от контролираните капитали, символни елити (артисти, интелектуалци, спортисти, превърнати в модел за подражание), харизматични елити и т.н. Освен това елитите могат да бъдат консервативни и желаещи да се съхрани някакво статукво или иновативни елити, т.е. търсещи и налагащи промяна. Всяка социална сфера произвежда свои елити, които по разни поводи могат да се окажат събрани на някое светско парти.

В периоди на радикални обществени трансформации най-сигурната индикация за качеството на социалната промяна е смяната на елита. Новият елит е субектът на промяната, изразител на нов обществен проект, нов смисъл, който да поражда нов тип солидарност в обществото. Ако следвайки подобна логика бъде анализиран българския преход, ще се окаже, че политическата трансформация е била само привидно радикална, а по същество е била по-скоро една мутация, при която елитът е променил своето поведение, за да се съхрани. Тук не става дума само за обстоятелството, че проминентни личности от зрелия соц като Кеворк Кеворкян, Любомир Левчев, Лили Иванова или Нешка Робева днес продължават да бъдат част от актуалния елит, нито за факта, че много от лицата на прехода, носещи посланията на промяната, бяха генетично и биографично свързани със стария режим. Това са по-скоро външните белези на някои дълбинни характеристики на българското общество. То е консервативно и конформистко, каквито са и неговите властващи елити.

Иван Гарелов поздравява Агент Тенев на рождения му ден. Снимка: Булфото

Това може по-лесно да се разбере, ако актуалният български елит бъде видян в историческа перспектива. През Възраждането по понятни причини елитът е силно редуциран като количество и качество. Той се формира и функционира главно в емиграция, а в собствената му етническа среда може да бъде разпознат, макар и в пародийна светлина, в повестта „Чичовци” от Иван Вазов. След 1879 г. младата българска държава изпитва болезнена нужда от администрация, която е рекрутирана от полуграмотната и пауперизирана селско-занаятчийска среда. Липсата на образовани и компетентни хора налага привличането на множество чужденци в различни сфери.

Личности като К. Иречек, И. Мърквичка, Я. Вешин, Б. Шац днес са широко известни, защото са трайно интегрирани в модерната българска култура, но други като швейцареца Даниел Неф, поканен през 1883 г. от българското правителство да проектира днешната Борисова градина, са по-малко познати. В началото на миналия век културната изостаналост на българското общество изглежда в значителна степен преодоляна. България е станала европейска държава и Симеон Радев е могъл спокойно да се заеме с описването на този процес. Промяната обаче е голяма степен външна, без да засяга вътрешните личностни структури на обществото – „европейци, ама не дотам”, както пише Алеко. Най-сигурна индикация за модернизиращите промени е ръстът в грамотността – от 3,5% по официални данни за 1879 г. тя достига 34% в навечерието на войните. В същото време политическият елит остава силно инфантилен, податлив на филства и фобства, както и на манипулации от двореца. Двете големи политически партии от Учредителното събрание в края на века се разпадат на десетина формации, разпознаваеми повече чрез имената на своите лидери, а не чрез своите програми. Социалната структура на българското общество обаче остава непроменена – градското население не надхвърля 20%, като тази пропорция е запазена до средата на XX век. Поради което за елит у нас винаги се е говорело предпазливо. Той е продукт на градската култура, която в България е традиционно дефицитна. Българската култура черпи своите основни теми, сюжети и енергии от селото.

След периода на войните поради „краха на националните идеали” българското общество изживява криза на идентичността, която се преживява и като криза на елита. Основен резултат от тази криза е изоставянето на либералния проект, с който страната се развива след Освобождението. Мъчителният въпрос „къде сбъркахме” води до радикализиране на обществото, последвано от кървавите събития през 23-та и 25-та година. Този въпрос кара значими интелектуалци да търсят основания за нов национален проект в деструктивни леви и десни идеологии. Ст. Михайловски пише със симпатия за фашизма и националсоциализма, а Гео Милев говори за „една партия на целия народ”. Така превратът от 1944 г. хвърля семена във вече разорана почва. Новата радикална политическа промяна е последвана от нова смяна на елита. Новият партиен и държавен елит е рекрутиран от средите на комунистическото движение и в частност от българското село, тъй като по официални данни над 80% от партизаните произхождат от селата.

Основатели на марка часовници приемат „родния елит на стилно парти“. Снимка: Булфото

По време на социализма думата елит имаше силно отрицателна конотация, но нейното съдържание изцяло се покриваше с понятието „номенклатура”. Това беше висшето партийно и държавно ръководство, както и върхушката на казионни организации като БЗНС, ОФ, БПС,  ДКМС, АБПФК и др. Към тази среда беше кооптирана и т.нар. художествено-творческа интелигенция и най-вече онзи сегмент, който беше склонен от меркантилни и конформистки съображение да превръща идеологическата догма в естетически продукт. От края на 60-те и през 70-те години привилегиите на новия комунистически елит регламентирано се предаваха по наследство и на практика в навечерието на 10 ноември страната се владееше и управляваше като корпорация от определен кръг семейства.

Датата 10 ноември днес има по-скоро символно значение. Това не е действителният час на промяната, а зрелищна нотариална заверка на вече сключени сделки. Доста по-рано зад идеологическите мантри на комунизма е ставало изграждането на един държавен капитализъм, ако се съди от историята на проекти като „Тексим” и „Кинтекс”, последвани от стотици подобни дружества, както и от партньорството между българската държава и одиозни личности като английския магнат Робърт Максуел. Трансформирането на собствеността е било само въпрос на време и процедура.

Последвалото противопоставяне между сини и червени елити по оста комунизъм-антикомунизъм създаваше измамливото усещане, че са различни. В действителност елитите от двата цвята бяха в еднаква степен консервативни. Център на дебатите не беше новия обществен проект, а основанията за упражняване на властта. Капитализмът се оказа механична смяна на собствеността върху средствата на производство, а не трансформация на етични стандарти. Промяната стана по Маркс и Ленин, а не по Макс Вебер, което е индикация за непълноценност на елитите.

С края на Студената война старият комунистически проект беше подменен с нов идеологически проект, ново „светло бъдеще” – членство в ЕС и НАТО. Така ЕС се превърна в нов адресат на вярата. Мислеше се как да станем КАТО европейците, а не как (и защо?) да бъдем европейци. Модерните основания за европейското бъдеще на България изглеждаха до голяма степен ирационални, защото бяха търсени не в настоящето, а в далечното минало (Кирил и Методи, цар Симеон Велики …). Един вид що да не станем пак европейци, след като вече сме били. „Чунким, голяма работа”, както казва Бай Ганю.

Може би ако скандалният бивш шеф на пътния фонд Веселин Георгиев се беше опитал да обясни, че сключвайки договори за милиони със свои близки роднини той се е придържал към българската културна традиция, към обичая, по силата на който кръвта обвързва хората по-силно от институционалните отговорности, нейната власт се простира отвъд рационалното поведение, тогава и отношението към него би било по-снизходително. Към него сигурно, но не и към България в претенцията й да бъде европейска държава, както пролича от усложнения диалог между София и Брюксел от година насам.

Синът на главния редактор на „Труд“ Тошо Тошев – Радослав Тошев, общински съветник от ГЕРБ, с фолкпевицата Саманта на купон на сп. „Блясък“. Снимка: Булфото

Основните инструменти на прехода бяха плурализмът и пазарът. В политическата сфера те родиха множество партии, които произвеждат еднотипни лица и послания и често се упрекват взаимно, че си крадат програмите. В сферата на културата най-мащабният чисто български продукт се оказа чалгата. (Едва в последните години се забелязва раздвижване в киното и литературата.) Идеологическото разкрепостяване роди една голяма култура, създавана от хора с малки имена – Слави, Преслава, Азис, Ивана и т.н. Особеност на чалгата е, че като се разделят текстът и музиката – не остава нищо. Нито едното става за слушане, нито другото за четене. Което не пречи на попфолка да бъде мощен генератор на светски елит.

В икономическата сфера плурализмът роди мутренски индустриалци и предприемачи, както и диверсификация в качеството на сиренето.
Нито един от тези елити не е автентичен и достоверен. Чрез елитите обществото се самонаблюдава, самоописва се и така се променя. От елитите се очаква компетентност и известна моралност, очакват се идеи, които да мотивират обществена солидарност. Благодарение на своите елити българското общество е дезинтегрирано и не разбира какво точно му се случва. Което поражда усещането, че елитите всъщност конспирират срещу гражданите. Преходът не предложи механизми за легитимиране на елитите извън пазара. Поради което най-продаваният елит е силиконов, както и най-продаваното сирене е сурогатно. Специална роля в тази игра имат медиите и тя е сходна с технологията на сурогатното сирене. Килограм сирене по класическа технология се прави от 6 литра мляко. След подсирването от твърдо вещество се отделя отпадъчен продукт (цвик), с който по селата хранят прасета. Ако се използват емулгатори (втвърдители) част от цвика се интегрира в сиренето и то става с консистенция на дунапрен. Нещо подобно правят и медиите, като интегрират в елитите цвик.

Може би най-автентичният български елит е криминалният. Макар неговият висок етаж да е забулен в оперативна потайност, там все по-отчетливо се разпознава сянката на държавния гангстер в ролята на министър, прокурор, депутат или висш администратор. „Злоупотребите с властта и подкупността са в демократичните времена последните убежища на свободата”, както твърди колумбийският теолог Давила.

Криминалният свят все още няма своя достоверен художествен образ, ако не се броят книгите на Христо Калчев и елиминираният от собствените си герои Георги Стоев, но темата заслужава художествено внимание. Израстването в криминалния свят, както и в спорта, е свързано с важни човешки качества – дързост, смелост, сила, мъжество, дисциплина. Този елит е истински иновативен. Това е свят на принудителна интелигентност. За разлика от полицая и прокурора, който работи осем часа и после почива, криминалният човек е на пост 24 часа. Адреналинът го друса постоянно, ходи на фитнес с бронежилетка и нощем спи под кевларено одеало. Това между другото.

Българският преход се оказа път към високотехнологичен феодализъм, който в глобалния и информационен свят и при условията на членство в ЕС изглежда малко възможен. Оттук произтича и патосът на януарските протести. Това е бунт срещу сурогатните елити.

Малка утеха в нашия свят на измислени герои е фактът, че може би не сме сами. Кризата на елитите изглежда е световна болест, ако се съди по системността, с която световните медии информират да деянията на знаменитости като Парис Хилтън. „Вече няма висше общество и народ. Има бедно простолюдие и богато простолюдие” (пак Давила).

––––––––––

Заглавието е на редакцията. Статията беше публикувана в хартиеното издание на в. „Сега“ със заглавие „Сурогатните елити“.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.