СофияПловдивВарнаБургасРусе

Януш Вишневски: Мъжът е полигамен. Съпружеската вярност е нужна на църквата

Януш Вишневски. Снимка: авторката

Януш Вишневски е полски автор на бестселъри, най-известният сред които е дебютният му роман „Самота в мрежата“ (вече и на български от издателство „Сиела“). В Русия го мислят за руски писател. По света много от читателите му са убедени, че Вишневски е жена с мъжки псевдоним, защото разкрива дълбини от женската природа, които обикновено остават неразбрани за мъжете. Мистериозната личност на автора се допълва от житейския факт, че той всъщност е човек на науката – завършил е физика, икономика и информатика, и от години работи като програмист в Германия за голяма международна химическа компания.

Романът ви „Самота в мрежата“ е бестселър. Какъв физик, икономист и програмист сте всъщност?

– И аз не знам, но притежавам научни титли в областите, в които работя. По принцип през целия си живот се занимавам с наука. Писането дойде много по-късно. Когато се захванах с това, бях вече 44-годишен и изобщо не си давах сметка, че ще остане някаква следа – тоест, книги, които ще бъдат превеждани на различни езици. „Самота в мрежата“ излезе в Полша преди 7 години (през 2001 г.) и това е моят литературен дебют. Мислех, че ще е първата и последната ми книга, но се оказа, че не е така. Бих казал, че науката е съпругата ми, а литературата е любовницата. Като повечето мъже, и аз се надявам, че съпругата ми не подозира за любовницата.

– Казват, че любовницата се обича страстно, а съпругата – с чувство за отговорност. Как е при вас?

– Любовницата носи едни емоции, а съпругата други. Всяка е вълнуваща по собствен начин. Но аз все още не съм взел решение да напусна съпругата. Тя продължава да ме възбужда, и то много.

– Трудно е човек да възприеме „Самота в мрежата“ като художествена измислица.

– Тя не е художествена измислица.

Доколко главният герой на книгата Якуб съответства на вашата личност, на Януш?

– Питате ме дали съм преживял този роман в Интернет ли? – Не точно. Изградил съм образа на главния герой върху своята биография. Това е в основата на белетристиката, която създавам. Вплитам моята съдба и истинските истории, които съм преживял, в образа на героя, но ги смесвам и с неговите преживявания. Наблюдавал съм лично истинската история на безименната жена, която е главна героиня в романа. На премиерата на филма, който е създаден по книгата, аз бях с тази жена в салона. Така че, това са реално съществуващи образи.

Аз съм човек на науката и имам проблем с художествената измислица. Затова просто се вглеждам по-внимателно в най-различни истории и случки, и тогава не се налага да измислям. Внесох, разбира се, и своите преживявания, и така се появи книгата. Може би на това се дължи и нейната популярност – че е много близка до живота. Най-интересното е, че реакцията е една и съща във всички държави, в които излиза. А в Русия е някакъв феномен. След появата си се превърна в абсолютен бестселър, в култова книга.

Много са достоверни мислите, емоциите, имейлите на жените в романа. Откъде познавате толкова добре жените?

– Много хора след прочитането на книгата са оставали с впечатлението, че я е писала жена, а името на автора е псевдоним. Полските медии пък обявиха, че аз съм абсолютният познавач на жените. Но това не е вярно. Мъж, който твърди, че познава жените, или е ненормален, или е арогантен. Аз много обичам да разговарям с жените, да се вслушвам в думите им и след това да мисля какво са ми казали. Но нивото на тестостерон ми е абсолютно в нормата. Естествено, притежавам и всичките недостатъци на мъжете.

Като например?

– Мога да бъда полигамен, да съм разхвърлян, да закъснявам, или да обещая и да не удържа на думата си. Но най-големият ми недостатък е, че все по-малко имам време за жените. Връщам се все по-късно вкъщи. Никоя жена не би издържала с мен при този режим. Аз водя двоен живот – от една страна съм човек на науката, а от друга съм писател. На жената мога да предложа малко време, но затова пък интересно.

Януш Вишневски. Снимка: авторката

В книгата е описан най-романтичният период от общуването по Интернет, когато програмата ICQ беше току-що създадена, а хората разкриваха в мрежата душите си …

– Да, историята се развива през 1996 година. Там е описана реална катастрофа на американски самолет, която става на 18 юли 1996 година. Минали са 13 години оттогава, а 10 години в информатиката са равни на 100 години в автомобилната промишленост. Все едно да се върнете през 1919 година и да гледате колите, произведени тогава. Те са били прекрасни и романтични.

Мислите ли, че днес разговорите по Интернет са се обезличили, в сравнение с тогава?

– Може би това е последица от факта, че Интернет престана да бъде елитарен. В ICQ едно време имаше ограничен брой хора. През 1996 година никой в България не е имал ICQ. В Полша също. Като си помисли човек, че първите Интернет страници се появиха през 1993 година… Представете си – първите! През 1993 година издавах тънки информационни книжки, в които бяха описани всички Интернет страници. Всички! Аз следя това развитие от самото му начало. По време на прохождането на Интернет вече живеех в Германия. Дори съм се срещал със създателя на Нетскейп – един браузър, който вече не съществува. Спомням си огромната радост от факта, че човек вече можеше да види някакви картинки. Това си беше истинско чудо, защото първият браузър беше само текстов. Днес Интернет за мен е нещо съвсем обикновено и много простичко. Микровълновата печка например е по-сложна.

Интернет присъства в книгата, защото ми беше нужен да изразя едновременното съпреживяване на хора, които са отдалечени и се намират на различни места. Но в книгата се говори за любов, за самота, за лоялност, за вярност, за правото на щастие, когато си дал на някого обещание. Имаме ли право да пристъпим това обещание, за да намерим своето щастие, или да оставаме в една нереализирана връзка, за да бъдем верни на обещанието си? Повечето от следващите ми книги също се занимават с тази тема.

Това е проблем, с който хората често се сблъскват в определен етап от съвместния си живот с някого. Едни казват: човек трябва да е верен на себе си, да слуша сърцето си. Други предпочитат да запазят статуквото. Какъв е вашият личен отговор и изход от тази ситуация?

– Опитвам се да не давам отговор. Ние смятаме, че обичаме някого и ще го обичаме до края на живота си, и ще продължаваме да поддържаме тази връзка, а след известно време се оказва, че нещата се променят. И никой не е виновен за това. Хората се срещат и след това динамично се разделят – всеки избира някаква посока и поема по своя път. А любовта, много силна в началото, с течение на времето отслабва. Любовта също така е и желание да притежаваш даден човек. С течение на времето то отслабва. По своята същност мъжете са полигамни. Това им е генетично предопределено или от еволюцията, или от програмиста, или от дядо Господ.

Ясно е, че ролята на мъжа е да съдейства за възпроизвеждането на човешкия род. Етиката и моралът се появяват много по-късно от биологията. Дали искаме или не, ние сме животни с морал. Само 3% от съществуващите в света живи организми са моногамни, а останалите, и най-вече човекът, са полигамни. Генетиците, които се занимават с еволюцията, формулират едни много кратки и икономични изречения по отношение на мъжа: „Предлагането на сперматозоиди надхвърля многократно търсенето“. През живота си мъжът може да създаде потомци, колкото цялото население на Китай. Ако жената започне да ражда на 16 години, колко деца може да роди –  двайсетина. Тези възможности са били предначертани от някого или от нещо.

Романтична любов съществува само при хората. Други организми, които физиологично са много близки до човека, не познават това чувство. Може би затова нашето съществуване е толкова важно за този свят. Което обаче не означава, че всички са свикнали. И много често се случва така, че мъж или жена срещат някого, но с едно обещание по-късно. Затова не бих искал да произнасям присъди. Всичко зависи от ситуацията. Аз познавам хиляди такива случаи. След излизането на „Самота в мрежата“ получих около 30 000 имейла и 80% от хората, които ми писаха, разказваха именно такива истории. За жената, на която съпругът й изневерява, това е изключително подло, гадно и долно. Но за любовницата това е единствената, окончателната и най-прекрасната любов и тя не вижда причина, поради която да се откаже от тази любов. Тя, не аз – тя! Така че тук трудно човек би могъл да заеме някаква конкретна позиция.

Аз съм религиозен човек, както повечето поляци. От гледна точка на лоялността, такава постъпка следва да бъде порицана, особено когато се появят и деца. Но има различни случаи и е трудно да се съди. В една друга моя книга с разкази „Синдром на напрежението“ един от разказите е озаглавен „Любовницата“. Там повествованието се води в първо лице, женски род, от гледна точка на любовницата. Един мъж донася в дома на любовницата си два букета цветя, защото тя празнува рожден ден, а той има годишнина от сватбата. Първия букет го подарява на нея, а втория си го взима, за да го даде вечерта на жена си. Там разказвам и за страданието  на втората жена, съпругата.

След като излезе книгата, най-много отзиви дойдоха именно за този разказ. Не знам дали толкова хора имат любовници, но коментарите дойдоха и от Виетнам, и от Литва, от Полша, от Русия, Албания, Хърватска, Чехия, и във всички страни този разказ беше обсъждан по един и същ начин. В Чехия почти никой не вярва в Бог, но дилемите са същите като в Полша, където почти всеки е вярващ. Така че ми е много трудно да кажа какво аз мисля за тази история. Зависи от ситуацията. Предполагам, че ако аз срещна най-голямата любов в живота си, вероятно ще тръгна след своето щастие.

Това са може би общочовешки чувства, които не зависят толкова от това дали човек е религиозен или не?

– За вярващите хора това има много голямо значение. Много жени са съгласни да останат със съпруга си, защото католическата религия забранява развода, това е недопустимо. В моята книга обаче героинята няма такива проблеми. Да, усеща се силно присъствието на Бог, но в следния контекст – аз размишлявам върху мълчанието на Бог. Защо той, при цялото зло, което се шири по света, не дава признаци за живот. Защо ни е създал и ни е обърнал гръб? А може и да не ни е създал той? Но не се занимавам с дилемата за изневярата от гледна точка на вярващите. Вътре е включена и една история за любов между монахиня и свещеник.

За свещеника, който си татуира на ръката „Няма Бог“ ли говорите?

– Да – това е истинска история. Дори знам точно мястото, на което монахинята се е самоубила. Познавам също и този свещеник, който и до днес е в психиатрична клиника.

Има някакво противоречие в разбирането, че Бог е любов и забраната от Бог хората да се отдават на любов, ако тя не е в семейството…

– Съпружеската вярност е необходима на първо място на църквата. Изневярата не е в полза на обществото. Мъж, на когото се отнема самката, е агресивен и това може да доведе до разпад на групата. Това е типично както за животните, така и за хората. Любовта, за която се говори в църквата, е любов на много високо ниво – онова, което на латински се определя с думата caritas. На църквата й е необходимо съществуването на семейството. Това въвежда ред в обществото.

Първите морални принципи и направления за развитие на хората са били начертавани от църквата и едва след това са се появили философите да се занимават с етика и морал. И въпреки това църквата няма голямо влияние върху поведението на хората. Броят на разводите в силно католически държави като Испания и Ирландия расте. Той е същият като в некатолическата Швеция. Така че, това може да служи само като образец, но не влияе върху поведението на хората.

При много хора религиозността е твърде повърхностна. Отиват в църквата, когато се страхуват от нещо, например като мен. Може би за мен Бог е по-скоро сила, която ми дава енергия да продължавам напред. Не вярвам в съществуването на Адам и Ева, нито, че светът е създаван в продължение на 7 дена. Но като физик знам, че няма никакво противоречие между съвременната теория за създаването на света и религията. В точка нула, тоест, в момента на възникването на Вселената, никой не знае дали тази точка нула е съществувала през цялото време или в един момент се е появила. Или това е някаква енергийна флуктуация, която изведнъж е родила тази точка нула. Или това е направил Бог, който е съществувал през цялото време. Никой не може да даде отговор на този въпрос. И никой не може да докаже дали Бог съществува или не. Аз съм склонен да мисля, че Бог съществува и съм прав поне на 50%.

Като човек на науката имате ли някаква система от правила, които следвате при създаването на книгите си? Ще разкриете ли нещо от начина си на писане?

– Да, разбира се. Имам си начин на писане, който е малко като компютърните програми. Първо си начертавам схемата и си организирам всичките табелки отстрани. Има начало, а после следват разклоненията – ако стане така, значи ще бъде еди как си, ако стане така – значи ще бъде еди как си, и накрая – край. Тоест, искам да опиша конкретна история и  си набелязвам по какъв начин ще се развива. Не знам точно какво ще се случи между началото и края. Започвам да пиша последователно, както вие си четете книгата. След първата страница съм много любопитен какво следва по-нататък. Отварям си бутилка червено вино. Много често преди това чета тъжни стихове.

Това защо го правите – за да изпаднете в някакъв специфичен транс ли?

– Не, акцентът пада върху това да са тъжни стихотворенията, защото мога да пиша само когато съм тъжен. Никога не мога да пиша, ако съм радостен или щастлив. Пускам си някой композитор – Коен, Моцарт, Шуман или пък някакъв блус – примерно Би Би Кинг. И така – вино, Би Би Кинг, поезия, блус и пиша (смее се). Пиша най-често вечер, почти никога не работя сутрин. Много обичам да пиша в самолетите, на плажа, в събота и неделя, когато не ми звънят телефоните. Затова и написването на една моя книга трае доста дълго.

Колко ви отне да напишете „Самота в мрежата“?

– Около две години и половина. Тази книга беше написана с мисълта, че няма да бъде издавана, така че никой не ме е карал или ограничавал по някакъв начин. Това трябваше да бъде книга, предназначена за мен. Аз бях тъжен и исках да направя нещо, за да се справя с тъгата. Намирах се в трудна житейска ситуация. Когато някой ми пише, че е плакал, четейки някоя глава от романа, признавам, че е напълно възможно и аз да съм плакал, докато съм я писал.

Тоест, книгата е започнала съществуването си като автопсихотерапия?

– Абсолютно. Така излиза по-евтино. Няма нужда да плащаш на психоаналитик за сеанси. Освен това аз вечер обичам да разказвам историите си, а психотерапевтите точно тогава не работят. За мен успехът на книгата беше напълно неочакван. Изобщо не знаех, че ще стане бестселър, че ще съм известен и хората ще ми пишат от цял свят. Нямах нужда от това. Не съм писал тази книга за пари. Аз си изкарвам парите с компютърни програми. Живея в Германия от много време, вече имам мерцедес и съм обиколил повечето държави по света, за които съм мечтал.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.