ДС и трафикантите за сметка на Бога (откъс от новата книга за атентата срещу папата)

Румяна Угърчинска. Снимка: личен сайт

На 13 май 1981 г. Папа Йоан-Павел II е прострелян на площад „Св. Петър“ в Рим. Така се слага началото на най-острия пропаганден сблъсък в Студената война между Изтока и Запада и на най-голямата загадка на столетието.
В търсене на отговори френската журналистка от български произход Румяна Угърчинска пътува до Рим и Истанбул, София и Вашингтон, Франкфурт и Анадола, среща се с бивши и настоящи агенти на ЦРУ, КГБ, ДС, на френските и италианските служби, с магистрати и мафиоти, с духовници и терористи. Записва сензационни изповеди и се сдобива с експлозивни документи. Нейното разследване хвърля за първи път ярка светлина върху един грандиозен заговор. Във Франция книгата й „Истината за атентата срещу Йоан Павел II“ предизвиква бурни дискусии, документалният филм по нея е гледан от над 5 милиона зрители по CANAL+. У нас я издава ИК „Милениум“.

В откъса по-долу се разказва за връзките на Държавна сигурност с международни трафиканти на наркотици и оръжие, които стават основа за обвиненията за българската следа в атентата срещу папата. Авторката в книгата си доказва, че българската следа е несъстоятелна и атентатът е организиран от среди на крайнодесни и нелегални групировки, подготвяни за борба с лявата и съветската опасност.

Виж и разказа на Румяна Угърчинска за създаването на книгата

Трафиканти за сметка на Бога  

Хотел „Витоша – Ню Отани“ сигурно много би искал славата му да е съвсем друга (б. р. – сега хотелът се казва „Кемпински – Зографски”). В края на 70-те години го строят японци (б. р. – проектът е на арх. Кишо Курокава) и може би затова неговият странно модернистичен силует поразяващо контрастира с блоковете, тип социалистически реализъм, характерни за българската столица. В потъналите му в мека тишина салони по онова време няма български граждани. Твърде скъпо е за обикновените хора. Клиентите на този петзвезден хотел са от средите на международния бизнес, в който преобладават търговци от Близкия изток и Турция. Там кръстосват пътищата си бизнесмени от Саудитска Арабия, сирийци, йорданци, либийци, турски трафиканти, някой и друг немец, италианец или югославянин и огромна армада от проститутки, редовно прослушвани от агентите на всяващия ужас КДС (б. р. – Комитет за държавна сигурност, по-популярно е съкращението ДС – Държавна сигурност).

Така че сградата много скоро се сдобива с определена репутация.Тя се превръща в гнездо на шпиони, убежище за контрабандисти, укритие за търговци на оръжие, сигурен покрив за терористите, с една дума – средищен център по пътя, който свързва Близкия изток с Европа. Хотелът е разположен на идеално място – близо до центъра на града и най-вече – недалеч от сградата на  фирма „Кинтекс“ на бул. „Антон Иванов“ 66, основна брънка в трафика между Изтока и Запада. В периода между 1960 и 1980 г. социалистическият режим неофициално превръща контрабандата в държавна политика.

Прави го по много причини. Най-напред, защото това дава възможност на държавата за постоянен контрол над всички видове контрабанда и над различните незаконни дейности на нейна територия. Има и още едно предимство – възможност да се инфилтрират тези среди, набъркани във всички незаконни дейности и размирици в Близкия изток и Европа. Те са безценен източник на информация. Освен това съществува и един „нравствен“ аспект. Като се гарантира „транзитното преминаване“ на наркотиците през страната, се избягва опасността те да се разпространяват в нея. Така властите с гордост могат да демонстрират пред света едно непокварено общество, неподвластно на дрогата – това страшно наследство на декадентския Запад.

Всъщност покровителственото отношение над преноса на наркотици има стратегическа цел – да се „пропият“ с упойващи вещества вражеските държави. И на последно място: незаконните дейности, свързани със „скрития транзит“ или още със „скритата транзитна търговия“ според официалната терминология от онова време, с която са назовавали контрабандата, дават възможност да се заделят огромни парични суми, без изобщо да минават през каквото и да било официално осчетоводяване. Скритият транзит обхваща незаконния внос и износ на специална продукция като оръжия, наркотици, алкохол, цигари, злато, сребро и луксозни стоки, без да забравяме и банковите трансфери.

Повечето от чуждестранните фирми, които се занимават с този вид търговия, съвсем естествено, нямат официални разрешителни нито за транспорт на, нито за търговска дейност. Просто българската държава решава да им даде едно рамо. Държавната компания „Кинтекс“, чиято задача е да гарантира свободното преминаване и сигурността на скрития транзит, е създадена през 1967 г. с решение №189 на Министерския съвет и официално е на подчинение на Министерството на външната търговия. В действителност обаче е под контрола на Второ главно управление на КДС, което отговаря за контра шпионажа и за вътрешното разузнаване, също като целия спектър от подобни държавни предприятия като „Тексим“, „Деспред“, „Разноизнос“…

Сергей Антонов, заснет със скрита камера за филма на Румяна Угърчинска. Едно от последните свидетелства за несправедливо обвинения българин преди смъртта му.

Ключовата фигура на тази мрежа през периода 1960–1970 г. е Георги Найденов, умалително наричан Гето, бивш участник в съпротивителното движение и доверен човек на Тодор Живков – несменяем държавен глава от 1971 г. Оглавявайки „Тексим“, Найденов изгражда истинска империя на контрабандата, която носи милиарди левове на държавата. Успоредно с това развива и напълно легален или почти легален бизнес. Във всеки случай успява с доста усилия да наложи производството на кока-кола в България още от 1965 г. Договорът е подписан с посредничеството на френска фирма.

Само че Гето се разпростира твърде нашироко. Той създава мрежа от фирми в чужбина, отваря банкови сметки и, както се говори, решава сам да се награди с някоя и друга парична премия за заслугите си към партията. Само че си прави сметката, съвсем забравяйки за бдителността на репресивния апарат на Второ главно управление. Гето е свален, арестуван и натикан в затвора. Падането му отеква като погребална камбана за многобройните фирми.

Политбюро решава да преструктурира дейността и да повери монопола над скрития транзит на „Кинтекс“. Оттук нататък всички транзакции стават под неговата шапка. Служителите му са навсякъде – включително и по граничните пунктове, за да гарантират преминаване то на стоките през митницата. Империята на Гето донася много пари – милиарди. Част от сумите обаче изобщо не отиват за благоденствието на българите, въпреки че и те вече са се пристрастили към кока-колата. Директивите на Москва в това отношение са ясни: трябва да се финансира експанзията на пролетарската революция.

Между 1961–1970 г. помощта, която България оказва на „прогресивните“ движения в страните от Третия свят, възлиза на 240 милиона долара. През 1967 г. страната подпомага с оръжие и пари Гватемалската партия на труда, от 1968 до 1970 г. изпраща оръжия, храни и осигурява военна подготовка на Народното движение за освобождение на Ангола (MPLA), оказва помощ и на Африканския национален съюз на Зимбабве, на Фронта за освобождение на Мозамбик, на Народната партия на Лаос, както и на компартиите в Ливан, Ирак, Йордания и Сирия.

Американските експерти от ССИС (б. р. – CSIS – Center for Strategic and International Studies – Център за стратегически и международни проучвания, който се занимава с политически анализи) се аргументират именно с тази помощ като доказателство в подкрепа на тяхната теория, че международният тероризъм се финансира от страните от Варшавския договор. Сумите обаче са твърде скромни – едва няколко хиляди долара за всяка операция. Всичко това прилича много повече на осигуряване на алиби пред Москва, за да може да се прикрият останалите „транзитни“ дейности, които са много по-доходоносни. И така, с ултрасекретна директива №148 с дата 31 юли 1978 г. Министерският съвет решава да възложи търговията, осъществявана чрез скрития транзит, единствено на „Кинтекс“.

От тази дата нататък държавната компания има право да създава фирми както в страната, така и в чужбина, да използва за целите си летищата и гарите, да разкрива банкови сметки…, а Министерството на вътрешните работи получава заповед да „подпомага дейността, свързана с транзита, със свои специфични средства“. Прекомерната власт, предоставена на дружеството и на неговите служите ли, чийто брой по този повод нараства, му дават възможност да разгърне бурна, но силно контролирана дейност. Всички „клиенти“ подлежат на проверка. Общоизвестните мошеници биват отстранявани, а що се отнася до останалите, те са задължени да дадат гаранции за своята „почтеност“, плащайки кеш за всяка сделка.

За улеснение повечето от тях отсядат във „Витоша – Ню Отани“. Такъв е случаят с Омер Мерсан – човекът, с когото Али Агджа се среща в София по препоръка на buyuk baba Абузер Угурлу. Мерсан – висок, строен, рус и синеок, е роден в буржоазно семейство, чиито корени са от Абхазия, и изобщо не прилича на останалите турски трафиканти. Той е елегантен, интелигентен, възпитан, говори немски и живее в Мюнхен, където по заповед на своя бос Угурлу сключва брак с германка. Подхваща бизнеса си с buyuk baba през 1978 г., въпреки че се познават от десет години. Най-напред започва да работи за него в София, след това – и в Германия, и при многобройните си престои в България обикаля всички големи хотели на столицата.

Незабравка, която по онова време работи на рецепцията на парк-хотел „Москва“, си спомня отлично „бандата на турците“. Там е виждала и кръстника Угурлу: „Пристигаше като папа и раздаваше бакшиши наляво и надясно“. А Омер Мерсан го знае като „русия Омер“. „Виждаше се, че е богат. Придаваше си важност. Беше женен за германка и имаше немски паспорт. Това обаче из общо не му пречеше да издържа красива любовница в Пловдив“. През 1980 г. Мерсан има многократни престои в София последователно в парк-хотел „Москва“ и във „Витоша – Ню Отани“: на 4 и 5 юни, после – от 22 юли до 10 август, от 12 до 15 август и от 19 до 23 август. Тъй като е възпрепятстван в Турция, Угурлу му се обажда в парк-хотел „Москва“, за да го предупреди, че един човек на име Метин ще дойде да го види. И го моли да му помогне да си намери хотел и да му даде пари, ако има нужда. На 22 юли към 15 часа Мерсан се настанява в стая 911 на „Витоша – Ню Отани“. На следващия ден пристигат Райнер Грас и Бернар Бешер – двама шофьори на тирове, чийто престой плаща той. Те превозват стоки за фирмата му в Мюнхен. Камионите чакат на паркинга на хотела, откъдето ги откарват хора на „Кинтекс“, за да ги заредят с обичайния товар.

С Агджа се срещнахме в моята стая. Позвъни ми от рецепцията, представи се като Метин, изпратен от Угурлу. Каза ми, че има нужда от пари и ми поиска 1000–1500 западногермански марки, защото възнамерявал да отиде на екскурзия в Европа. Поговорихме около час и половина“. Веднага щом гостът му си тръгва, Мерсан се обажда на Угурлу в Истанбул.

Впоследствие Мерсан е разпитван пет пъти по време на разследването за атентата срещу папата. Първия път – на 9 март 1982 г., в Мюнхен го разпитва съдията Мартела, а после – и на 23 юли в Рим по време на очната ставка с Агджа. Тогава терористът не подновява обвиненията си срещу Мерсан като съучастник в атентата. Впрочем Мерсан не е призован да се яви и пред съда на процеса през 1985 г. А той е единственият свидетел, който би могъл да потвърди срещите, състояли се в стая 911 и подробно описани в показанията на Агджа.

Всички усилия да се открият дирите на тайнствения Мустафа Оф, както и на секретаря на посолството Маленков, остават напразни. Мерсан категорично отрича да се е срещал с такива лица и да е предавал някому паспорт и оръжие. И това се оказва вярно. Пистолетът, който е купен във Виена, минава през ръцете на Багджъ – той сам признава това. Фалшивият паспорт на името на Фарук Йозгюн идва от Невшехир в Турция благодарение на „Сивия вълк“ Абдула Чатлъ, който пристига на 30 август 1980 г. на турско-българската граница, за да го предаде на Агджа. Печатите на граничния контрол го доказват. Така Фарук Йозгюн влиза в България на 30-и и излиза на 31 август, прекосявайки страната като транзитен пътник. Остава да се изясни срещата с Бекир Челенк и въпроса за обещаните три милиона западногермански марки за атентата. Впрочем Челенк също е клиент на „Кинтекс“ – факт, известен дори и отвъд океана на експертите по тероризма Пол Хенци и Клеър Стърлинг.

Бекир Челенк е роден в град Килис на турско сирийската граница, където се пресичат различни контрабандни канали. Той прекарва детството си там, след това поема към Анкара, а после отива в Истанбул. През 1966 г. напуска страната, за да се уста нови в Европа и да стане онзи бизнесмен, мафиот и международен трафикант, какъвто го знаят всички. Първите му контакти с „Кинтекс“ датират от 1969 г., макар че има офис в Берн още от 1962 г. Бизнесът му го води най-често в Швейцария, Германия и Англия, където основава акционерното дружество „С Шипинг“ с адрес „Лъндън бел“ №60, за да управлява корабите си „Челенк”, „Тадеш” и „Бенил”.

На същия адрес се намира и дружеството с ограничена отговорност „Сутас шипинг сървисис“ на собственика на кораби Мехмет Кантас, който пренася оръжие. Неговата компания има свои клонове в Истанбул, Цюрих, Женева и Лос Анжелис. Според Скотланд ярд освен с транспорт на оръжие Кантас, чийто офис е в съседство с офиса на Челенк, използва своя флот от пет кораба – „Чели”, „Мундзур”, „Аршипел”, „Аника” и „Джина”, за да пренася наркотици, наемайки от време на време и корабите на Челенк. В Истанбул Челенк поддържа специално представителство за покупко-продажба на кораби и хотели. В Швейцария дейността му е съвсем открита – търговия с часовници. Пак там през 1970 г. основава акционерното дружество „Фалкон“.

Широките му връзки в Швейцария му осигуряват през 1972 г. едно твърде хвалебствено за него писмо от Службата по заетостта в Берн, в което неговите търговски партньори подкрепят молбата му за право на престой. „Познаваме господин Бекир Челенк от дълги години, той винаги е спазвал поетите от него ангажименти и по напълно коректен начин води търговската си дейност. Позволяваме си да подчертаем също така, че обемът на търговските поръчки на акционерното дружество „Фалкон“ към акционерно дружество „Е. Брандт и син“ и акционерно дружество „ДЮКС“ надхвърлят шест милиона франка (…) Присъствието на г-н Бекир Челенк в Швейцария е особено полезно, дори крайно необходимо за връзките ни със Близкия изток и особено – с Турция“.

Военният преврат в Турция през септември 1980 г. принуждава Челенк да си плюе на петите и да кръстосва Европа чак до 13 май 1981 г. „В момента на атентата срещу папата бях в Гърция. През април тръгнах от град Риека в Югославия, за да отида в Атина и Пирея. Трябваше да проверя как върви ремонтът на корабите ми „Бенил” и „Тадеш”. В Пирея отседнах в парк-хотела, а в Атина – в хотел „Корал“. През септември се върнах в Лондон заедно с жена си“, обяснява Челенк на следователите.

Впоследствие той предприема още десетина пътувания в Италия. През есента на 1981 г. отива във Венеция, Милано, пътува и до пристанище „Сан Джорджо“. На 23 и 24 декември е на остров Майорка, част от испанския архипелаг Балеарски острови, в компанията на лондонския си адвокат Фостър, за да уреди съдебен спор, свързан с един от корабите му, след което се връща във Венеция за Бъдни вечер, която прекарват заедно със съпругата си като двама влюбени. Всичките тези пътешествия са регистрирани в паспорта на Бекир Челенк, издаден на 25 март 1980 г. в Истанбул. И въпреки че много турски вестници по онова време вече споменават името му във връзка с атентата срещу папата, през февруари 1982 г. той удължава срока му на валидност в турското консулство в Мюнхен и многократно пътува до Англия. А се твърди, че е издирван от всички полиции в света.

Първият тревожен сигнал относно Челенк идва през 1979 г., когато у италианския съдия Карло Палермо се заражда подозрението, че фирмата „Фалкон“ служи за прикритие на операции за пране на пари и трафик на оръжие и наркотици. Тогава фирмата е обявена във фалит и тръгват слухове, че Челенк е избягал. „Изпари се в България“, твърдят швейцарските журналисти. Вторият сигнал е налагането на запор над каргото на Мами в пристанището на Киасо. Подложените на разпит трафиканти посочват Челенк като вносител на осемстотин килограма морфин-база в Италия, пренесени с Мами през февруари 1982 г.

На 28 август същата година съдията Палермо предприема мащабна операция. В рамките на 24 часа в Тренто, Милано и Верона са арестувани шейсет и четири души. Това е началото на прочутото дело „Тренто“. След двегодишно разследване младият магистрат успява да събере достатъчно доказателства, за да разплете най-мащабната мрежа за контрабанда на оръжие и наркотици, която изобщо някога е била откривана.Скромен,почти невзрачен, той се обръща с въпроси към всички полиции и всички съдилища в Европа, за да подкрепи собствените си разкрития в Италия.

В постановлението на съдия-следователя за придвижване на делото с дата 6 ноември, което обхваща 249 страници, на видно място заедно с още четиридесет и един обвиняеми стоят имената на Бекир Челенк и на Исмаил Офлу. Тази толкова бурна юридическа дейност обаче очевидно не притеснява Бекир Челенк. Той продължава да пътува, подновява паспорта си и в края на октомври заминава за България, за да преговаря по сделки, свързани с преработката на метали за вторични суровини. Само че съобщението за разследването в Тренто разбърква печелившите карти.

„От май турският печат започва да излиза с крещящи заглавия, че Интерпол е издал червен фиш за арест на международния престъпник Бекир Челенк във връзка с атентата срещу папата, нищо че той продължава да си живее в Германия и да пътува през 1980–1982 г. с паспорт, издаден на истинското му име, в Италия, Швейцария и Англия.

Търсят го, но не съвсем – спомня си Живко Неделчев, натоварен по линия на турското направление в КДС да следи случая „Челенк“. – Той се появи у нас с редовни документи. Беше му казано: даваме ви 24 часа. Ако имате нещо общо с атентата, вървете някъде другаде. Отговори ни, че е съгласен да бъде задържан и да каже каква е истината. Не искаше да бъде екстрадиран в Италия, а понеже беше турски гражданин, можехме да го изпратим само в собствената му страна. Междувременно дадохме съгласието си на италианците да направят разследване у нас и да го разпитат“.

Паспортът на Челенк също ясно показва на разследващите къде е бил през юли и август 1980 г. – в периода, за който Агджа твърди, че се е срещал с него във „Витоша – Ню Отани“. През лятото на същата година Челенк влиза на територията на България на 24 юли 1980 г. през граничния пункт Малко Търново, вторият граничен пункт, свързващ Турция и България в най-източната част на страната, близо до черноморския бряг. Оттам с колата си заминава директно за пристанището във Варна, за да преговаря по договора във връзка с кораба „Хаджи Димитър“, след което отново напуска България.

Али Агджа или още Йогиндер Сингх по това време не пътува до Варна. Обитава „Витоша – Ню Отани“, хотел „София“ и парк-хотел „Москва“. На 5 март 1983 г. Челенк е на разположение на съдията Палермо, а четири месеца по-късно – и на съдията Мартела, за да бъде разпитан, докато пребивава в София, без право да напуска страната. Опасността да бъде екстрадиран го кара да съдейства на органите. Той отговаря на въпросите, прави уточнения, съобщава имената на западноевропейските банки, в които има сметки. Налице е всичко необходимо, за да може да се проследи пътят на трите милиона западногермански марки – обещаната награда за атентата срещу папата. Версия, която италианските магистрати изобщо не разследват.

Съдията Мартела е много по-загрижен дали е точно описанието на зъбите на Айвазов и на ръста на Василев. По време на изслушванията той моли единия да си отвори устата, а другия го залепва за стената с метър в ръка: „1,68 метра – възкликва Мартела, след като е премерил височината на Василев, – а вие ми казахте, че сте висок 1,64 метра!“. Всъщност Василев просто няма време да събуе обувките, които са част от военната униформа и са със задължителна височина на тока от четири сантиметра.

Българите изписват десетки страници с разпити, въртейки на шиш свидетеля Челенк за всички подробности, като се започне от връзките му с „Кинтекс“ и се стигне до сметките му в западноевропейските банки. Показанията му са изключително ценни особено след ареста на Антонов в края на 1982 г. Бившият клиент на „Кинтекс“ усеща, че е паднал в капан. Наистина, не е в затвор в Италия, където съдията Палермо е напъхал един от основните му съдружници – сириеца Анри Арсан.

В България той е просто под домашен арест в парк-хотел „Москва“ и е под постоянно наблюдение. От високомерието му няма и следа. Гуляйджията, сключил брак със звезда на турската естрада с изключително помпозна церемония в разкошен луксозен хотел в Лос Анжелис, хазартният тип, който прекарва нощите си в казиното на последния етаж на хотел „Витоша – Ню Отани“, вече е само сянка на самия себе си. Той се влачи като призрак в парк-хотела без стотинка в джоба си. Всичките му сметки, всичките му авоари както в Европа, така и в Турция са под запор, корабите му стоят по кейовете, офисите му са запечатани.

За да се съвземе, той дори предприема от името на друг турчин – Метин Тургут – една малка „трансакция“ заедно с „Кинтекс“ на триста мастербокса цигари. Само че служителите от КДС слагат край на далаверата. „Разорен съм“, оплаква се мошеникът. В край на сметка властите решават да му отпуснат „помощ“, за да запази спокойствие. За тях свидетелят Челенк е от основно значение и в неговия случай делото за убийството на папата отстъпва на втори план.

Превод: Радка Митова

Виж също Войната за газа и хората на Путин за другата книга на Румяна Угърчинска, издадена у нас.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.