СофияПловдивВарнаБургасРусе

Една българка от Париж разрови призраците на Студената война

Журналистката Румяна Угърчинска и нейната книга-разследване – „Истината за атентата срещу Йоан Павел II”

Румяна Угърчинска. Снимка: личен архив

Една българка от Париж разрови призраците от Студената война и предизвика френската телевизия Canal+ да прави 90-минутен документален филм по нейното разследване за атентата срещу папата. Филмът е гледан от 5 милиона зрители, а авторката – журналистката Румяна Угърчинска – доказва несъстоятелността на версията за българската следа. Следите на организаторите водят до крайнодесни групировки из Европа, ползвали се с благословията на НАТО. Доста стряскаща версия,

която във Франция приемат сериозно.
Угърчинска е родена в София през 1963 г. и от 1985 година живее и работи във Франция. След 10-годишно разследване през 2007 г. излиза книгата й “Истината за атентата срещу Йоан Павел II”.
В книгата си тя представя малко известни факти за организирането на атентата, които е събирала чрез стотици интервюта и документи от архивите на България, Франция, Италия, Белгия, Русия и др. От утре издателство „Millenium” пуска „Истината за атентата срещу Йоан Павел II” и на български език.
Угърчинска е авторка на още две книги разследвания  – “КГБ и компания на щурм към Европа”, и издадената и на български от ИК “Сиела”  “Газовата война. Заплахата от Русия”. В разследванията си тя се занимава с мафиите в Източна Европа, нелегалните канали за трафик, фундаменталистките организации от Кавказ до Босна и т. н.
Ето и историята на авторката и книгата й за атентата срещу папата, разказана от самата нея пред e-vestnik:

Родена съм в София. Няколко месеца по-късно съм заминала с родителите си за Мароко, защото баща ми работеше към външната търговия. Там първите 5 години учех френски в детска забавачка, но вкъщи си говорехме само на български. На 5-годишна възраст се върнах тук и тръгнах на училище, но 4 години по-късно заминахме за Франция. Там завърших гимназия на 16-годишна възраст. Върнах се тук и записах да следвам „френска филология“ в Софийския университет. Завърших на 20 и заминах за Франция по любов. На 21 ми се роди дете. Дипломата ми от България не се признаваше там и пак трябваше да уча. Насочих се към „информация и комуникации“. Изкарах второто си висше образование във Франция за 2 години като през това време работех и гледах детето си.

В университета попаднах на един невероятен човек, който малко е преподавал през живота си, но е геният на разследващата журналистика във Франция. Казва се Пиер Пеан – автор е на най-големите разкрития там. Обикновено прави книги, но и за пресата е писал. Негови са разследванията как Франция е дала атомната бомба на Израел, как са били подарени диамантите на Бокаса и др. Пиер Пеан ми беше ръководител на дипломната работа и ме зарази за разследващата журналистика.

Корицата на българското издание на книгата. Снимка: издателство „Милениум“

Въпреки големия му авторитет, само аз и една друга студентка (която сега се занимава с вътрешната френска политика) поехме по неговия път. Разследващият журналист не е в услуга на никого – на никое правителство, партия, организация или компания. Няма симпатизанти, а е привърженик на фактите и истината. Пиер Пеан вече не пише във вестниците, а публикува разследванията си само в книги (както и аз започнах да правя). Това не е случайно. Повечето журналисти във Франция не работят така по простата причина, че трябва да се живее, трябва да се яде.

Разследващата журналистика, по която ни запали Пиер Пеан, изисква много време и проверяване. Отива се твърде далече, понякога се засягат големи интереси и всичко трябва да бъде докрай проверено. Някои неща дори не се пишат. Книгата ми за атентата срещу Йоан Павел II съдържа една трета от информацията, която съм събрала. Останалите две трети не са публикувани. Например, имам някакъв документ или интервю, но то виси само. Същевременно е толкова проблематично като информация, че ако не успея да го кръстосам с друг източник, не мога да го публикувам.

Този тип книги във Франция се четат предварително от адвокат. Той преглежда дали всичко, което е написано, може да бъде потвърдено. Поради спецификата на работата, която отнема много време и усилия, за разследванията вече няма място във вестниците. Някъде през 70-те години на 20-и век в пресата е имало хора, които са били на заплата по две-три години, за да работят само по една тема и по едно разследване, но вече няма такива (слагам настрана англосаксонската преса, защото тя е друго явление).

Когато разпитва и търси информация, разследващият журналист трябва много интелигентно да действа, за да не се усетят предварително източниците му какво възнамерява да прави. Не ми се говори за заплахите и неприятностите, които съм имала, защото това дава сила на недобронамерените хора, а и не искам да се правя на герой. Спомням си само съвета на Пиер Пеан: „Осигуровъчният договор за спасение на живота ти е да публикуваш“. Когато има видимост какво прави един разследващ журналист, във Франция това е гаранция за живота му. Знам, че в България нещата не стоят по същия начин.

Защо се захванах да разследвам точно атентата срещу папата? Първо, в периода 1981-1985 година аз бях студентка „френска филология“ и често ме използваха като преводач. Превеждах включително и на голямата пресконференция, която беше свикана тук преди да започне делото в Рим. Всички си спомнят, че по онова време атентатът беше основна тема за разговор в България и хората много се вълнуваха има ли българска следа или няма.
Второ – от доста време насам аз живея във Франция. Казвам се Румяна Угърчинска. По акцент и по говор не могат да се сетят, че не съм французойка, но като си кажа името, им звучи екзотично и ме питат откъде съм. От България – отговарям аз. И в този момент започват да ми цитират – българското кисело мляко, българския чадър и атентата срещу Йоан Павел II. Като журналист аз за киселото мляко нищо не мога да направя, българският чадър ми беше малко далечно като тема, но Папата си ме глождеше.

Румяна Угърчинска в Париж. Снимка: личен архив


П
рез 1997 г. във френския печат гръмна отново българската следа. Тъкмо бяха закрили следствието, което тогава водеше третият по ред италиански съдия-следовател Розарио Приоре. На мен ми се стори странно, че по случая не даваше интервюта Розарио Приоре, а друг магистрат по делото, по-периферен. Точно той обясняваше, че имало нови разкрития, които пак потвърждават българската следа и цитираше имена на хора, които досега не бяха споменавани. Това ме заинтригува и изкупих абсолютно всичко, което беше публикувано във връзка с атентата на френски, английски, български и руски. Около 1 година ми отне да издиря и да изчета всичко. Цялата информация не се връзваше с новите „разкрития“. Започнах да проверявам. Много бързо усетих, че има някаква манипулация с фактите, с  интерпретацията, с информацията и това ме амбицира да се свържа със самия Розарио Приоре.
От собствените си хонорари платих пътуване до Рим. Отседнах в едно от евтините хотелчета, прикрепени към манастирите (предназначени за хората, които отиват на поклонение в Рим), на 200 метра от Ватикана. Срещнах се и с Розарио Приоре, и с другия съдия, който даваше интервюта, но всеки от тях имаше различна версия. В Рим разбрах защо следствието на Розарио Приоре е ударило на камък – отказали са му информация от Франция, от Ватикана, от Германия. Лансираше се отново някаква българска следа, която при първа проверка не издържаше. Едновременно с това дочух, че в София ще започнат да отварят архиви. И си казах – сега е моментът.

П
ристигнах в София и започнах да търся в досиетата и в архивите има ли нещо за атентата срещу папата и потвърждение за българската следа. Добрах се до централния архив. Един господин Чернев ме прие, въздъхна, че пак го безпокоят за българската следа и ми извади протоколи от някакви тайни заседания на Политбюро (б. р. – Политбюро на ЦК на БКП е висш ръководен орган на страната според тогавашното държавно устройство). Когато арестуват Сергей Антонов, Политбюро се събира като кризисен щаб, за да умува какво се е случило и как да се действа. Предполагах, че в тези протоколи може да открия някакво потвърждение за тази българска следа, след като цял свят ни обяснява за нея. Тонове мастило се е изписало за българската следа, включително от известни журналисти като Клеър Стерлинг (въпреки че тя е била много близка приятелка с тогавашния шеф на ЦРУ – г-н Кейси), но нямаше нищо такова! Това, което видях в архивите, не пасваше на версията за българската следа.
От всичко, което бях изчела, разбрах също, че на Изток се говори едно, а на Запад – друго. Имаше факти, имена на хора, трафиканти, които по онова време са пътували свободно от двете страни на завесата, но никой не ги беше разследвал. Започнах да се чудя защо никой не е сравнявал информациите си и всичко това не е проверено. Защо тези големи журналисти казват само една част от истината, а другата се е премълчавала?

Постепенно се разчу с какво съм се захванала и един издател, още през 1998 г., ме насърчи да се разровя. Нямах договор, но се заех със случая. Издирих следователи, срещнах се с възможно най-много хора, за да добия първа представа, а след това няколко пъти ходих в Италия. Разбрах, че е имало голямо италианско следствие, свързано с каналите за трафик и хората, които са ги обслужвали. Установих, че точно тези среди стоят зад логистиката на пътуванията на Мехмед Али Агджа (б. р. – човекът, стрелял срещу папата) в Европа. Когато започнах по-прецизно да работя, най-вече по следствието на Розарио Приоре (тъй като след приключването си то вече не беше тайна),  той също ми улесни нещата. Бях си поставила за цел да сравня всички версии, свързани с атентата и да подредя фактите. Заради студената война или по друга причина, но преди мен никой не го беше правил.

И
здателят, който в началото се заинтересува, фалира, но аз продължих сама. За разлика от всичко, което е било писано по темата с цел да се защити една или друга теза (и от двете страни на Желязната завеса), аз бях свободна. Всеки път като имам малко по-голям хонорар, плащам си пътуването, отивам и разпитвам. Разследването ми отне 10 години. С някои хора съм се срещала по 5-6 пъти, преди да започнат да говорят, да ми потвърждават някои неща или да ми помагат.

В книгата аз нямам теза. Много държа да се знае това. Представям само факти. Върша си журналистическата работа. Какво сочат фактите? Агджа е бил важен член на крайнодясната организация „Сивите вълци“. Неговите приближени – от началото, когато успява да избяга от турския затвор, докато стигне до деня на атентата – са едни и същи. Те не само са членове на „Сивите вълци“, но са важни в йерархията. Когато се проследи тяхното пътуване, много чудно изглежда как са успявали да пътуват от една страна в друга – а те са били в Австрия, в Швейцария, отскачали са до Германия, Франция, Италия, и то много пъти. Агджа и друг член на групата са издирвани по това време от Интерпол. Да кажем, че като са отсядали в България, Интерпол не е бил заплаха за тях, но те са прекарали в Западна Европа 18 месеца.
Така лека-полека, като се съберат едни мънички информации, факти, хора и т. н., се разбира, че те явно са имали помощ. Имало е много по-голяма мрежа, която не е била само турска. Главният човек в тази мрежа е Абдула Чатлъ. Той отива да купуват оръжието, наблюдава как то стига до Агджа и управлява всички хора около него. Самият Абдула Чатлъ е разпитван (защото в един момент го хващат за трафик на наркотици във Франция и го представят на делото в Рим). Той казва, че е бил в контакт със западните служби. По това обаче следователите почти не са работили. Когато Розарио Приоре се опитва да го разнищи, много често удря на камък.

Румяна Угърчинска. Снимка: личен архив

Какво разбирам аз, когато събирам достатъчно информация? „Сивите вълци“, както и много други крайнодесни организации (най-много в Италия, но и във Франция, в Белгия и в Германия), са служели като резервоар, в който са събирали хора да ги обучават и тренират за нуждите на една тайна структура. Официално се казва, че тази структура е съществувала до 1992 година. Тя е била под шапката на НАТО. Става дума за тайни армии на НАТО – т. нар. „Stay-behind”. Замислени са още 50-те години, за да може в случай на инвазия от страна на Съветския съюз в Западна Европа, организацията да има тайни звена във всички държави – членки на НАТО.

Т
ези строго секретни структури трябвало да разполагат с тренирани хора, с оръжие и да реагират при заплаха. Във всяка държава звената са били наричани „меч“ – „Gladio” в Италия, „Glaive” във Франция и т.н. В Турция се наричали „Counter-Guerrilla“. Във всяка държава съответната структура  взимала хора от крайнодесните организации заради върло антикомунистическите им възгледи. В Турция си избират „Сивите вълци“. „Сивите вълци“ всъщност са част от тази мрежа. Кой им е дал парите, за да пътуват, как е ставало това, как са се правели преводи по банките – за всичко това дори не е водено следствие. Да не говорим, че първият, който се усеща, че има някаква друга логистика отзад – Розарио Приоре – като започва да ги разследва през 90-те години, вече всичко е заличено – няма доказателства.

К
ъм днешна дата не може да се каже, че НАТО са дали заповед за атентата срещу папата. Тези структури, понеже са били строго секретни, са служели за какво ли не. След първата идея, те постепенно започват да се използват например за дестабилизация на държавата с цел да се попречи на левицата да спечели изборите и куп други манипулации.
Най-много се знае какво е ставало в Италия и в Белгия, където е имало парламентарни анкетни комисии. Отчасти вече и в Турция, макар че там  ги откриха най-късно и са продължили да съществуват, дори след като официалната структура е закрита. Но подобни паралелни власти са безкрайно удобни за тези, които ги държат.

В
Италия е трябвало да се борят с левицата. За целта се организират атентатите на Пиаца Фонтана, на гарата в Болоня и др., които се приписват на левите терористи. Всичко това съпроводено със съответната пропагандна мощ, която върви отзад. Имало е дори замисъл, ако е наложително, да се извърши и преврат, за да бъде спасена държавата от комунистическата заплаха.

За атентата срещу папата не са били достатъчни само хора като Агджа или други в Италия, които да държат пистолета и да стрелят в удобния момент. Организацията е много по-сложна. Имало е хора от държавните служби, организации, които са осигурявали финансите, свързочни части – като масонската ложа „Propaganda Due”, примерно (б. р. – известна и със съкращението Р2).

В
сичко това е действало перфектно, защото се оказало, че папата застрашава доста интереси – и политически, и икономически. Първо, от него се очаквало да застане твърдо против Съветския съюз, когато започва дестабилизацията в Полша. Вместо това, той започва да преговаря с руснаците, защото не искал Полша да потъне в кървава баня. А планът на Запада предвиждал да се направи пробив в Източния блок – както руснаците са затънали в Афганистан, ако им се отвори втори фронт с Полша, загиват. Това е от политическа гледна точка.
Другият проблем е, че Йоан Павел II пристига в момент, в който вилнеят жестоки скандали около банката на Ватикана. Изчезнали са много пари, става ясно, че банката е прала пари на мафията и т. н. Дотогава с банковите афери на Ватикана са се занимавали винаги само няколко души. Папата решава да има съвет, който да контролира парите и да се прави отчет. Оказва се, че засяга много интереси едновременно.

З
ащо Сергей Антонов е намесен? Още преди атентата чрез пропаганда се търси дестабилизация на Източния блок. През 1978–1979 година мозъците от ЦРУ и различни хора от западните служби започват да обясняват, че светът е застрашен от тероризъм и че този тероризъм се манипулира и организира от Москва. Атентатът е добре дошъл като потвърждение на тезата. И точно атентатът позволява на Рейгън да построи своята доктрина за „Империята на злото“, а след това да наблегне на въоръжението и т.н. Тезата на Запада е, че атентатът е организиран от КГБ, а машата им са българите.

Всички много добре знаят, че турските тайни организации финансират дейността си с трафик на наркотици. Те минават през България и дори имат хора тук, включително в Японския хотел (б. р. – сега „Кемпински – Зографски“), които слухтят. Като събирах фактите, по едно време дори се чудех дали манипулацията за българската следа не е замислена преди атентата – толкова добре са събрани хората и е наредена информацията още отпреди. Естествено, най-логично и правдоподобно звучи да са българите. Ето – Агджа е бил в България, поддържал е контакти с трафиканти, които работят за българите и т. н. Много хубаво се връзва. А че това е манипулация, ми го потвърди един от служителите на ЦРУ, който е работил между 1978 и 1985 година в Department of Soviet Affairs  – тоест, занимавал се е със Съветския съюз.
Той казва едно към едно: „Това беше една манипулация на ЦРУ. Знам много добре как се създаваше досието и се прехвърляха документите, как се работеше с Клеър Стерлинг. Освен това ние много добре знаехме, че не са българите, защото имахме наши хора във всички техни служби по онова време. Ние имахме свои хора и във Ватикана. И знаехме много добре, че не са българите“.

Атентатът срещу Йоан Павел II е събитие с огромно историческо значение и огромен отзвук в този момент. Той позволява на Рейгън да създаде доктрината „Империя на злото“. Например атентатът на 11 септември също е едно историческо събитие, с огромен отзвук, което също не би могло да бъде организирано само от трима души. То позволи след това на Буш да създаде своята доктрина за „Оста на злото“. Може би им липсва фантазия или лингвистична умелост, затова решават да променят само една дума.

М
ного трудно се стига до истината. Ще ви дам пример с масонската ложа „Propaganda Due“. Нейният велик майстор Личо Джели и до днес е жив (над 90-годишен е в момента). Всеки ден в италианския печат има някакъв скандал, свързан с тази ложа, а тя уж вече не съществува. Като имате предвид, че един от членовете на тази „бивша“ ложа е Силвио Берлускони, представете си колко хора искат да се ровят във всичко това. Говорим за събития „от вчера“. Всички архиви, документи и прочие, все още са секретни. Може би историците ще се доберат до тях след 30-50 години. Това са структури от стратегическо значение и скоро няма да бъдат разсекретени.
Знае се, че остатъците от „Stay behind” все още действат. Но какво ще стане, ако се разкрие информацията и фактите станат известни? НАТО ще признае, че е създало едно чудовище, което се е изродило и е способно и до днес да дестабилизира държава като Турция? Как може да си позволи подобно нещо НАТО? Какво би означавало това за световния ред днес? Невъзможно е. Така че предстои много работа за журналистите – за десетилетия напред.

З
а да има демокрация и общество, трябва да има противовласт, противовес и информация. Медиите са призвани да се борят за това, те са пазачите. Но е много трудно, когато един журналист не може да се изхранва със заплатата си (както много от хората в България), да му се дават уроци как да спасява държавата. Това трябва да бъде държавна политика. Да се осигури независимост на медиите, за да  играят те своята роля на пазачи на демокрацията.
За съжаление, през последните години имам чувството, че българските вестници служат повече за забавление, отколкото за информиране. В никакъв случай не бих си позволила да давам уроци по тази тема, защото и на Запад вестниците са продукт. Ако разследващите журналисти пишат книги, а не публикуват във вестниците, това има резон. Не бих искала да съм човекът, който идва от Запад и дава уроци. Само констатирам.“

Виж тук „ДС и трафикантите за сметка на Бога“ – откъс от книгата за атентата срещу папата

Виж тук „Войната за газа и хората на Путин“ – откъс от книгата “Газовата война. Заплахата от Русия”

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.