СофияПловдивВарнаБургасРусе

Исак Гозес: Не очаквах цялата държава да се занимава с мен и Лили Иванова

Икак Гозес. Снимки: e-vestnik

Исак Гозес е 60-годишен, журналист е във в. „Стандарт“ от създаването му. Носител е на наградата „Черноризец Храбър“ на Съюза на издателите в България. Роден в Ямбол, по образование е агроном. През 1968 г. е бил изпратен като войник с българските войски в Чехословакия. Работил е като агроном в родния си край и 2 години – в Ангола. Преди 1989 г. започва работа във в. „Сливенско дело“ като журналист, а след това и във в. „Работническо дело“. От там заминава кореспондент в Куба, където го сварва промяната на 10 ноември 1989 г. Живял е за кратко в Израел през 90-те години.
От седмица насам за Исак Гозес се говори предимно заради книгата му за Лили Иванова „Един живот, една съдба“. Певицата се разсърди на журналиста и публично го нарече „непочтен“,  защото неговата книга излезе с няколко седмици по-рано от тази на Мартин Карбовски „Истината за Лили Иванова“. Преди 15 години Гозес е започнал да подготвя биографията на певицата, с която е бил в близки отношения.

Гозес обаче не се занимава само с „книжния скандал“. На 23 март в Театъра на армията ще бъде представена пиесата му „Министър без глава“. В пиесата си Гозес представя съвременна България, в нея действащи лица са министър, мафиот, бивша актриса и магът Астор, който играе самия себе си. „Очаквам Астор да си свали главата“, споделя Гозес, който е автор на биографичната книга за мага „Господарят на магията“

– Мартин Карбовски казва, че сте извършили „кокошкарска кражба“?

– „Кражба“ е да влезеш някъде тайно, да вземеш нещо, крадците обикновено се крият, а аз нищо тайно не правя. Всички истории, които съм описал, са ми били разказани лично с идеята, целта и намерението да се напише книга. Аз нищо не съм откраднал, нито съм направил тайно. Изказването на господин Карбовски е просто емоции. Той много добре разбира тези неща и знае, че нищо не съм откраднал.

– Кога сте започнали да пишете книгата?

Икак Гозес. Снимки: e-vestnik

– ’93-а през зимата аз работех във в. „Стандарт“. Там имахме с агент Иван Тенев една рубрика – аз правих портрет на определен герой, а той добавяше някои неща. Аз не познавах Лили Иванова лично тогава. Иван правеше връзката с нашите герои и един ден ми каза: „Лили Иванова ще е следващият, на когото ще правим портрет“. Тогава тя живееше с Чочо Владовски и заедно в тях седнахме да правим портрета й. Аз бях много притеснен тогава, поговорихме. Написах материала и след като излезе, тя ми се обади по телефона и ми каза: „Искам да напишеш книга за мен“. Беше шок, не съм допускал и предполагал! След това започнахме да се срещаме с нея, тя ми разказваше за живота си, аз записвах всичко. Това го подчертавам, защото ме обвиняват, че тайно съм я записвал, което е невъзможно. Тя ми разказа подробно за своя живот, даде ми около 12 имена на хора, с които да се срещна и да поговоря за Лили. Успях да се видя с почти всички – Румен, саксофонистът, работил с нея 4 години, Митко Щерев, Тончо Русев, Здравко Радоев. На базата на всичко това аз започнах да пиша книгата. Лили преглеждаше всичко написано.

– Тя казва, че не е поглеждала написаното?

– Тя преглеждаше всички неща, които съм написал, правеше поправки непрекъснато на едни листчета. Но тя забавяше излизането на книгата. Не знам какви са били мотивите й. В този период от 15 години, в които бяхме приятели, не сме имали тежки конфликти.

– Тя какво обяснение ви даваше, защо не е искала да излиза книгата?

– Не е казвала, че не иска. Казваше: „Чакай, ще видим“. На промоцията на нейното момче Николай, преди година, аз пак й подхвърлих за книгата и тя каза: „Вратата ти е отворена за това“. След няколко месеца от вестниците аз разбрах, че Мартин Карбовски ще пише книга за нея.

– Почувствахте ли се обиден?

– Не, ни най-малко. Щом е решила така, това е нейно право. Но това пък развързва моите ръце, да правя каквото искам с този ръкопис. Не бях решил какво да правя и сигурно нямаше и да го издам, ако не беше много настоятелна госпожа Надежда Кабакчиева, която е собственик на издателство „Слънце“. Тя познаваше ръкописа отдавна и ме атакуваше, но аз се въздържах, изчаквах. Надежда този път беше много настоятелна и решихме да поемем всичко, което предстои.

– Заедно с издателката ли решихте излизането на книгата ви да е малко преди тази на Карбовски?

– Тя ми се обади месец преди това и каза: „Сега е моментът, давай!“ Ние не сме толкова близки, че да правим предварителни стратегии. В този момент аз казах: „Добре“.

– Избирането на момента е причината, поради която Лили Иванова ви обвинява в непочтеност.

– Няма да коментирам думите на Лили, тя има право да говори каквото си иска, аз пък имам право да реша кога. Не очаквах, че 5 дена държавата ще се занимава с нас. И си мисля какво става в тази държава, която дни наред се занимава с това нещо. Аз винаги съм държал да бъда анонимен, притеснявам се да бъда център на внимание и изведнъж като се оказах в центъра на такъв скандал, беше голям шок за мен.

– Не може да не сте очаквали реакция?

– Очаквах, но ден-два, няколко публикации. Но явно, заради почивните дни, ги нямаше политиците, които да си заемат местата във вестниците, да си направят те скандал. Не очаквах, че до такава степен ще бъда анатемосан.

– От друга страна това не е ли добра реклама за вашата книга?

– Така е, но нито е било цел, нито ми стана приятно, че станах популярен по този начин.

– Лили Иванова ви се е обадила, какво ви е казала?

– Като се разчу, че ще излезе книгата, тя ми се обади, беше много нервна. Говореше доста остро и нервно. И оттогава не съм я чувал.

Икак Гозес. Снимки: e-vestnik

Иван Бакалов: – Стана ясно, че тя е била капризна още при издаването на първата книга за нея през 1975 г. Искала да се махнат разни неща от майка й, баща й и др. Карбовски явно е удовлетворил всичките й искания, пък ти не си, така ли?

– Тази книга от ’75-та година не съм я чел, но знам, че тя не я харесваше. Това обаче не е книга за живота й, а други разказват за нея. Аз няма как да не съм удовлетворил исканията й, защото това, което съм написал, е изцяло по нейни разкази. Признавам, че аз съм си наложил сериозна автоцензура с цел да не обидя никого и да запазя достойнството на всички, описани в книгата. Вече имам впечатленията на други хора, които казват, че книгата е едва ли не един апотеоз за Лили, написана с много любов и уважение. И ако аз съм знаел нещо повече, съм гледал до го спестя, за да не обидя никого.

Иван Бакалов: – Тя няма основание да те съди за нищо, така ли?

– В началото, без да се съобразят със законите, те (б. р. – Лили Иванова и Карбовски) казаха, че искат да ме съдят. Но според мнения на юристи, те нямат основание да ме съдят. Първо да кажа, че не ме е страх от съдилища. Към големите личности, каквато е Лили за голям период от време, е обяснимо да има интерес и да се пишат книги за тях. Аз съм написал една книга, преди мен Борето Ангелов, още преди това беше „Нашата Лили“. Ще излезе книгата на Карбовски, чух, че ще излизат още две, не знам авторите. Някои от хората, които са били около нея и я познават, също биха могли да напишат след време. Не виждам нищо осъдително, стига в книгата да се разказват верни неща и да е почтена. Но ако иска, нека ме съди. Съдът ще реши.

– Вие самият колко близък бяхте с Лили Иванова?

– Много.

– Близък приятел?

– (усмихва се) Близък приятел. Много близък бях с нея, извън професионалните отношения, в чисто личностен план, сме били много близки приятели. В определени периоди не сме имали тайни един от друг, споделяли сме си всичко.

– Изглежда, че в различните периоди от живота си Лили Иванова допуска някой мъж до себе си, впоследствие ги изхвърля?

– Животът на човек така е устроен, че днес среща един, сближава се с него, преживява определени неща, след това всеки си тръгва по пътя. Ние с нея не сме се карали, просто малко сме се отдалечили, така че нормално – дошли са други хора. Беше много близка с Драго Драганов…

– Сега с Карбовски?

– Сега може би Карбовски. Била е близка с музикантите си. Един от хората, с които е била и все още е, е нейният тоноператор – Ангел Попов-Ачо. Той е до нея от 18 години, тъй че Ачо ако иска също може да напише книга.

Иван Бакалов: – На мен лично ми идва много от толкова шум за Лили Иванова. Аз мисля, че тя е човек от миналото, какво толкова се шуми около нея?

– Нека има, пък всеки си преценява дали да чете или не. Но не приемам твоята теза, че тя е човек от миналото, защото аз съм бил на много нейни концерти, бил съм около нея, виждал съм какво възхищение предизвиква появата й винаги, независимо от средата, възрастта на хората. Не мога да кажа, че е човек от миналото, защото тя винаги може да напълни зала 1 на НДК.

Икак Гозес. Снимки: e-vestnik

Иван Бакалов: – С пенсионери?

– Няма значение, в България има 3 милиона пенсионери. Но на концертите й не са само пенсионери. Лили е легенда.

Иван Бакалов: – Кажи за вестниците. Бил си журналист преди 10 ноември, журналист си и сега, можеш ли да направиш едно сравнение?

– Много хора оплюват вестниците. Но след 10 ноември, в периода на прехода, когато държавата беше рухнала, единствените, които бързо влязоха в новия ритъм, бяха вестниците. Сега всички оплюват, но всички четат. Появиха се какви ли не вестници, някои станаха империи, но хората продължават да четат.
Пред 10-ти вестниците бяха конюнктурни, строго контролирани, какво да се пише се определяше не от журналистите в повечето случаи. Но и тогава са работели сериозни журналисти, които правеха сериозни неща, доколкото позволяваше цензурата. Тогава като че ли беше времето на имената. Авторитетът на вестниците беше по-друг. Когато излезеше даден материал, той се обсъждаше, като удар. Например разследванията на Тамбуев (б. р. – журналистът Георги Тамбуев), той ставаше легенда. Сега нещата по отношение на имената на авторите са по-анонимни – на слънцето блестят хората от телевизиите, които и нищо да не правят, стават звезди, просто защото стоят на екран. Пишещите във вестниците остават на заден план.
Ако не бяха вестниците много неща нямаше да се случат в държавата. За каква борба с корупцията можехме да говорим, ако ги нямаше публикациите? Всички корупционни скандали, тръгват от вестниците, където се хвърля бомбата. Навремето казваха, че вестникът е „санитар на обществото“.

Иван Бакалов: – Хората вече не вярват, вестниците станаха като лъжливото овчарче?

– Е, какво, да ги закрием?(смее се).

Иван Бакалов: – Ти си бил в „Работническо дело“, не се срамуваш?

– Бил съм. Не, не се срамувам – 6 години съм бил. Тогава беше най-големият вестник. Аз никога не съм си мислил, че ще стана журналист, завършил съм агрономия. Работех в с. Крушаре, до родния ми град Ямбол и случайно започнах да пиша дописки от селото от сорта „бригадата на еди кой си изпълни плана“.
Моята мечта беше да замина някъде в чужбина и то конкретно в Куба. Първо обаче заминах в Ангола.

Икак Гозес. Снимки: e-vestnik

– Там сте били като агроном?

– Да. Това бяха едни от най-интересните две години в живота ми. Година преди нашето пристигане Ангола беше получила независимост. Ние бяхме една група, изпратена от Комсомола – лекари, агрономи, икономисти. Пътуването ни може да се формулира като „износ на революция“ (смее се), тогава беше много модерно това понятие.

– Какво ви впечатли в Ангола?

– Ангола е държава с население 5 милиона, а е 12 пъти по-голяма от България. Изключително богата на нефт, диаманти и битката между двата лагера – социалистическия и капиталистическия, беше огромна. Като отидохме там, живяхме в джунглата, не в столицата Луанда. Беше военен период, всички ходеха с оръжие, правеха постоянно военно обучение. Държавата е много пъстра, имаше племена, които си запазват начина на живот, който е съвсем първобитен – ходят голи, използват лъкове и стрели, мачете, за да се пазят от животни. Племената не знаят португалски, живеят в джунглата. Периодите в страната са два – сух и дъждовен, всеки по 6 месеца. В периода, в който бяхме ние, беше дъждовен, но не валя, което беше пагубно – всичко изсъхна, движехме се из джунглата и виждахме умрели от жажда животни. И тогава племената, за да търсят вода и спасение, дойдоха в селата. Бяха много красиви, изглеждащи горделиви хора, много себични. Казаха ни да не ги закачаме, защото са много отмъстителни. Това е едното лице на Ангола. Другото е столицата Луанда – една перла на океана.

– След това ли станахте журналист?

– Като се върнах от Ангола, пак си отидох в ТКЗС-то. И тогава вестник „Сливенско дело“ обяви конкурс за редактор на отдел „Селско стопанство“ и за предпочитане бяха специалисти, защото един човек, завършил журналистика, може да пише добре, но нищо не разбира от селско стопанство. Предпочетоха ме и станах редактор. Започнах да се отпускам, да пиша. Бях далеч от теорията на тези, които са завършили журналистика, не знаех правилата, кое е бекграунд, как да се започне (смее се), но така пък си позволявах да пиша свободно. След 6 месеца беше обявен конкурс за същия отдел в „Работническо дело“ и заработихме в една стая със собственика са сп. „Тема“ Валери Запрянов (б. р. – и бивш главен редактор на „Стандарт“). Тогава вътре в редакцията обявиха конкурс за кореспонденти в Хавана.

– Какви са били критериите, за да станеш кореспондент?

– Език. По стечение на обстоятелствата аз знам испански добре. Това ми е матерния език – евреите в България са така наречените сефарадски евреи, които се преселват от Испания преди 500 години. И този език – по-архаичен, по-стар, но все пак испански, се говореше вкъщи. Като добавим и Ангола, където имаше кубинци, имах добра езикова подготовка. Така сбъднах една от детските ми мечти да отида в Куба.

– Колко време бяхте там?

– Една. Отидох с мандат за 4 години, но дойде демокрацията и закрихме пункта. Юни заминах, на следващата година юли се върнах. Изкарах още няколко месеца, след 10-ти.

– Там какво се чу за свалянето на Живков?

– В същия момент там имаше екип на Националната телевизия. Снимахме заедно. На редакторката от телевизията мъжа й се обади и каза, че Петър Младенов е станал първи секретар. Куба обаче не даде много гласност. Чак след първия демократичен митинг, там се появи едно малко съобщение. Най-драматичният момент за българите там беше, когато правителството на Андрей Луканов гласува против Куба в ООН. Не помня по какъв повод беше, но беше шок. Фидел Кастро излезе вечерта по телевизията и направи България на нищо. На другия ден не смеехме да излезем на улицата не от страх, а от срам (смее се). Защото „ние – братята, най-близките“, а пък Луканов години наред беше председател на българо-кубинско дружество, комисия за сътрудничество, и се правеше на най-големия приятел на Кастро.

– Какви са кубинците и… кубинките?

– Революцията в Куба е ’59-а година, много скоро там заминават българите да работят. На много българи децата са родени там и са израснали там – има много емоционална и силна връзка между България и Куба. Моят син също се роди в Куба, Хавана. Кубинците са с различен манталитет. Там заради острова, въздуха, морето, въпреки мизерията, любовта се издига в култ. Всички живеят за вечерта – цял ден мислят какво ще се случи вечерта. Отиваш на среща с някой висш чиновник – гледаш секретарката му с ролки, цял ден седи с тях, защото вечерта трябва да е хубава. Вечерта всички излизат на улицата, тръгват наперено и тази нощ е най-важна. Няма да мислиш за другия ден. Вечерта били сме заедно, на другия ден животът продължава и чакаме нощта отново.  Куба е рай за любовта.

– Вие опознахте ли се отблизо с някоя кубинка?

– Е, имал съм, разбира се – не може да си в Куба и да не ти се случат такива неща. Това не се дължи на твоя чар или че си голям любовник, просто това е нормално за Куба.

– Били сте изпратен като войник в Чехословакия през 1968 година. Какво си спомняте оттогава?

– Чехия се опита да се надигне, но Москва мобилизира всички социалистически държави и на 21 август 1968 година в страната влязоха страните от Варшавския договор, с изключение на Румъния. От България заминаха два полка – единият от Харманли и Елхово. Аз бях войник в Елхово и на 21-ви рано сутринта влязохме в град Банска Бистрица. Останахме 3 месеца, докато политиците се оправят. Не е имало битки. Самите чехи, в нашия случай словаци (в Банска Бистрица) са славяни, те са прекарвали почивките си в България, имаха добри чувства, любовни авантюри.

– Не се ли отнасяха към вас като към окупатори?

– Те знаеха, че ние сме едни пионки, че сме от масовката. След първоначалния шок, всеки се успокои. Всички се надявахме да си тръгнем по-бързо. Като се върнахме ни наричаха герои, после ни анатемосаха – ние бяхме на по 18 години и въобще не знаехме къде се намираме.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.