СофияПловдивВарнаБургасРусе

Биляна Петринска: „Казанова“ за мен е като изповед

Актрисата Биляна Петринска играе една от централните роли в постановката „Казанова“ в театър „Сълза и смях“ на режисьорката Диана Добрева (виж тук за постановката). Пиесата скандализира с голота на сцената. Петринска е завършила театралния колеж „Любен Гройс“, където по-късно преподава в продължение на 10 години. Част е от трупата на Народния театър. Снимала се е в няколко български филма и тв-сериала. Лицето й е познато и от няколко телевизионни реклами, а гласът й е озвучил много чужди филми.
Биляна може да има много лица на сцената или екрана, но по-важното е, че сред семейството и приятелите си е една – освободена, щастлива, вдъхновена…

– Какво ново ти даде участието в „Казанова”?

– Преди всичко свобода. Проектът е изцяло авторски и тръгнахме на чисто, нямахме нищо написано, защото реално пиеса за Казанова не съществува. Липсата на текст всъщност е страхотна свобода, но и доста страшно в началото, защото си в нищото. Усещането е изключително.
На премиерата самата Диана Добрева спомена, че посвещава спектакъла на майка си, моя обичана колежка –  актрисата Елизабет Карагеоргиева, която почина съвсем неотдавна. Финалните думи в спектакъла са и последните думи на майка й.

Биляна Петринска и Владимир Карамазов в сцена от спектакъла. Снимка: архив на театъра

Затова този спектакъл за мен е като изповед. Той се оказа и добра проверка на силите (едновременно актьорски и физически), каквато е нужна на всеки един актьор. Проверка до къде стигам, когато има доверие, обич и разбирателство с екипа.

– В това представление има образи, които няма как да не те преследват известно време. Сънуваш ли нещо след него?

– Конкретно за „Казанова” не съм сънувала нищо. Успявам някакси да „чистя” натрапливите усещания. Сънувам стандартните актьорски сънища – излизаш на сцената и не си облечен в костюма си, или пък забравяш текста. Това е ужасен кошмар. Друг подобен е, че закъсняваш, но колкото и да тичаш, не можеш да излезеш на сцената.
Но Диана често сънува, разказвала ми е много пъти как сънува част от режисьорските си решения, цели визии за някоя сцена. Но това е до  психика и емоционалност.
Аз често сънувам символи, които много точно ми показват какво ми предстои…

– Какви са работните предложения, които отказваш?

– Тези, които не ми носят емоция и нямат дълбочина. Слава Богу, не ми се случва често.

– Има ли хонорар, който би те накарал да нарушиш свой принцип или да направиш компромис със себе си?

– Не съм се замисляла, сигурно има. Не обичам да се правя на “желязната лейди”, но…
със сигурност 1 милион евро за америкaнския “Плейбой” биха били добро начало. (смее се)

– Суетна ли си професионално? Коя награда би те накарала да си кажеш – ето, затова си заслужаваше?

– Всеки актьор е суетен. Аз никога не съм работила върху ролите си с цел награда. Наистина е оценка за труда ти и наистина е радостно да те отличат, особено колеги. Но нашата работа е страшно субективна. Ако някой от гилдията не е пуснал гласа си за мен, няма да стана нито по-слаба, нито по-добра актриса. Мечтая българските ни наградите да имат  по-голямо  значение. Ето например, индийската актриса, която игра в наградения с Оскар филм “Беднякът милионер” вече има договор за два следващи филма, единият от които е с Антъни Хопкинс. Ето това вече е награда – да отидеш на друго ниво в развитието си. Това има значение. Тук ние сме една шепа хора. Номинациите и наградите ни са за тази шепа хора. На всичкото отгоре, нищо не произтича от това. Истинската награда е публиката, хората които те срещат по улиците и те поздравяват.

– Как се вписват децата и семейството в отдадения на професията си актьор?

– Ето, това вече е нещото, за което мога да кажа, че си заслужава. Сигурна съм, че ще има вариант, когато един ден това ми се случи. За мен това е сложна тема, искам да е съзнателен избор. Не съм женена, но винаги съм искала дете. Когато дойде моментът вероятно захвърляш егоизма, егоцентризма си, съкращаваш времето, което отдаваш на сцената само до времетраенето на представлението, защото бързаш да видиш детето си… Това сигурно е най-прекрасното нещо и съм сигурна, че тези мигове тепърва ми предстоят. Това ме прави щастлива и очакваща.

– Какво искаш да видиш, когато сутрин поглеждаш през прозореца?

– Искам къща на брега на океана с големи панорамни прозорци. Друг вариант е къща с огромна градина и веранда. Но ако трябва да се върна в реалността, искам да ми оставят поне малко зеленина и късче небе. София стана ужасно пренаселена…

– Смяташ, че Чаплин е гений. Виреят ли гении в България?

– Лошото е, че твърде много хора сами се мислят за гении. А оценката за това не идва от тях, идва единствено с времето. Ако трябва да говорим за границите на България, винаги съм се възхищавала на Радичков и Константин Павлов примерно – уникално духовни хора, философи по свой собствен начин, без това да ги прави неземни, нереални. Напротив, те са от този тип хора, които колкото са по-реални, толкова са по-големи. Те не се срещат често. За себе си мога да кажа, че режисьорът Дочо Боджаков, с когото съм работила в няколко филма, е такава личност – не те назидават, а напротив – усмихват се, докато ти казват някакви истини, макар да има риск в момента да не ги разбираш и да не си узрял за тях. Скоро гледах филма за Крикор Азарян в рамките на София филм Фест. Изключителна личност. Такива хора ме вдъхновяват. Не знам дали са гении, но ме карат  да вярвам.

– Какво те вдъхновява?

– Хубав филм, спектакъл, книга, музика, дъждовното време, снегът, мирисът на сено, мед, череши, коледни сладкиши… И това, че още получавам картички на пропуска на Народния театър. В епохата на Интернет комуникациите, това си е истинска романтика.

– Какво има на нощното ти шкафче?

– Книги. (смее се) ”18% сиво” на Карабашлиев, която вече прочетох, един роман на Хюсеини и един на Карлос Сафон. Имам и една книга “Пилешка супа за влюбени души”. Чета си по един разказ вечер, което ми се отразява добре след тежък ден. Сещам се за един от тях – много възрастен професор имал лекции някъде далеч от града, в които живеел с болната си жена. Същата нощ, когато заминал му съобщили, че жена му е на смъртно легло. Той трябвало да се върне спешно и прекъснал работата си. Винаги й бил казвал, че иска да си отиде от този свят преди нея, защото не би могъл да понесе живота си без нея сам… А сега съдбата му играела лоша шега. Върнал се, отишъл в болницата до изпадналата в кома възрастна жена,седнал на стола до леглото … и тихо починал. Това ме разтресе.

– Кое му е страхотното на последния филм на Уди Алън „Вики, Кристина, Барселона”?

– Че говори на езика на любовта, че е много красиво направен филм, че играят едни от любимите ми актьори (особено Хавиер Бардем). Харесах различните позиции и гледни точки на абсолютно противоположни характери. Образите са многопластови и богати. Снима ми се такъв филм. Искам да участвам в такава история – чувствена, бохемска, пълна с живот.

– Има ли нещо, което винаги си искала да споделиш, но никой не те е питал за него?

– Да – мога да бродирам и да плета. (смее се) И най-много обичам масаж на прасците.

– Обичаш да рисуваш. Ако трябва да нарисуваш това, което виждаш, като се обърнеш назад и погледнеш пътя си до днес – какво би било то?

– Знам ли… Разпилени шарени стъкълца. Засега.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.