СофияПловдивВарнаБургасРусе

Сензайция

Иво Инджев

Във всяка държава с нормална медийна среда твърдението на едно журналистическо разследване за това, че държавният глава бракониерства с пушка на стойност минимум колкото няколко негови годишни заплати щеше да предизвика, ако не сензация, то поне медийна верижна реакция. Колкото и да „ревнуват” останалите медии, че са изпреварени, обичайната реакция щеше да бъде да искат потвърждение, опровержение, подробности и коментар от засегнатата страна.

У нас в. „168 часа” написа, че Г. Първанов ходи на лов с оръжие, което струва най-малко 50 000, ако не и 100 000 лева (в зависимост от луксозността на изпълнението на тази марка пушки). И нищо. Тишина. Само една кабелна телевизия, Канал 3, се осмели да покани журналистката, автор на материала. А има „специализирани” телевизионни предавания, посветени уж на допълнителния прочит на пресата!

За реакция, или за липсата на такава от самия президент дори и не питам. Там е ясно – в такива случаи нашият главнокомандващ се крие в железобетонния си бункер на презрителното мълчание и няма кой да го изчопли оттам.

Само на прословутата нашенска завистливост ли се дължи тази антисолидарност на медиите? Прекалено е удобно, за да е вярно. А и се случва не за пръв път. Сред най-пресните подобни примери е разследването на в. „ Сега” за имотите на Доган и компания, подкрепено със солидни примери за извършени беззакония, което също се натъкна на упоритото солидарно премълчаване в другите медии.

Каквато и да е силата на цензурата, все пак в България има достатъчно пробойни в нейните мрежи, през които се прокрадват забранени теми и сюжети. Тогава защо се получава така, че дори и да се появи извънредно важна новина за безобразията на управляващите, която хората биха искали да видя анализирана, коментирана, нищо подобно не се случва?

Журналистите не могат да принудят Г. Първанов да падне на колене и да ги помоли за интервю, в което да обясни, че е набеден. Те просто нямат достъп до него. Ограден е с непробиваем обръч от пазители на мълчанието му.

Иначе обаче стои въпросът с някои от влиятелните медии. Ако политиката им предвиждаше търсене на истината, а не нейното премълчаване в интерес на интересите си, номерът с надменния отказ от говорене нямаше как да мине. За да може едно публицистично предаване да разнищи сюжет, в който в първо действие ти показват пушка, а на финала тя наистина гръмва и уцелва смъртоносно доскоро щръкналия рейтинг на главния герой (в случая главен ловец на републиката), не просто един водещ на телевизия, самата телевизия трябва да застане зад това усилие.

Властта обаче има лостове за гарантиране лоялността на „големите” играчи в медийния свят и колкото и да е парадоксално, те са по-податливи на този механизъм за контрол: колкото са по-големи и важни, толкова повече властови „ресурс” са задействали за тази цел под формата на неустоими рекламни договори със (също така зависими от държавата) бизнесмени. В случая с електронните медии работи и шантажът с раздаването на лицензи от държавни органи, в които властта (и лично президентът) си имат квоти.

Останалите, да ги наречем малки, или пренебрежимо малки като аудитория медии, за които е преценено , че не формират в значима степен обществено мнение, просто са „пуснати” да пасат, да си чупят главата, да си гледат работата, да си дрънкат и да обслужват дори (макар и без да искат, парадоксално) тезата, че в България има свобода на словото и няма цензура.

Но има и още нещо, характерно за степента на абсурда, който доминира на затихналия фронт на т.н. четвърта власт: просто критериите за важна новина, за нещо необичайно, за сензация така са се изкривилИ че безобразията на държавния глава не се възприемат за новина. Новина щеше да бъде, ако Г. Първанов беше „изобличен” да ловува по правилата и с пушка, която му е по джоба.

Точно в този дух реагира неговият съветник Михаил Мирчев, когато го попитах на 8 октомври 2006 г. в студиото на „В десетката” дали знае нещо за апартамент, подарен на президента от неговия спонсор Манджуков на стойност 100 000 евро. Какво толкова, не може ли държавният глава да си позволи апартамент на такава стойност, възкликна той – изненадан не просто и не само, че изобщо си позволявам да питам, но и от съдържанието на въпроса за някакви си 100 000 евро.

И не фактът, че твърдението за апартамента е от анонимен източник възмути моя събеседник. Съвсем друг беше акцентът в отговора му (преди в щаба на Първанов да премислят и да ме погнат чрез собственото ми ръководство като „подпалвач на компроматна война”). Реакцията му беше спонтанна и поради това – искрена до инфантилност. Защото истината е, че държавният глава не може да си позволи нищо, което не му е по джоба, ако спазва законите, само че в обкръжението му възприемат като нещо нормално тъкмо обратното, че му е „позволено”.

След дългогодишна обработка това разместване на категориите „добро” и „зло” се е пренесло и в медиите като вирус във вашия компютър. Затова и грешката в медийните реакции или липсата на такива е системна и няма да се премахне, преди да бъде отстранена причината за нейното разпространение.

Още текстове от Иво Инджев в неговия блог.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.