СофияПловдивВарнаБургасРусе

Доц. д-р Владимир Велинов: Напролет някои психични заболявания наистина се обострят

Снимки: авторката

Доц. д-р Владимир Велинов е началник на клиниката по съдебна психиатрия и съдебна психология в Специализираната болница за активно лечение по неврология и психиатрия „Св. Наум“ в София.

Вярно ли е, че психичните заболявания се обострят през пролетта?

– Пролетта е много приятен сезон, защото всичко се съживява отново. При хората обаче настъпват някои промени в нивата на веществата, които регулират здравето и поведението ни. Твърдението, че пролетната умора е резултат от непълноценно хранене и липса на витамини, не е съвсем вярно. Има едно виждане, че пролетната умора е вид скрита депресия, на която се дължат промените в тонуса и в емоциите. Това се потвърждава от факта, че хората с пролетна умора се повлияват много добре от антидепресанти, а не от витамини, минерали и др. През пролетния и есенния сезон някои психични заболявания наистина се обострят. Това важи и за язвената болест, някои кожни заболявания и др.

Наскоро имаше жестоки убийства на младежи от техни връстници. Как разбирате дали убиецът е действал под влияние на психично заболяване или е бил воден от други мотиви?

– Когато оценяваме криминалното поведение на човека, за когото  се съмняваме, че може да има психична болест, обръщаме внимание на няколко обстоятелства. Едното е, доколко проявите на болестта влияят върху неговото поведение и върху възприемането на света. Ако съм психично болен, докато си говорим с вас, аз едновременно с гласа ви, чувам и своите халюцинации. Те за мен са толкова реални, колкото е и вашият глас. Така че вашата и моята реалност не е една и съща. Ако имам някакви болестни мисли и доминантни идеи, че съм обект на наблюдение или на преследване (което е една много характерна шизофренна мисъл), аз ще възприемам света не какъвто е в действителност. Когато болестта е особено интензивна, тя може напълно да преодолее и дори да унищожи изначалните нагласи, принципи и ценности на човека. На мен ми се е случвало хора, които са съвсем просоциално ориентирани, да извършат тежки правонарушения.

Какви например?

– Най-фрапантният случай, който сега ми идва наум, е как един млад мъж, под влияние на заповядващите му гласове – халюцинации, изважда от леглото 6-годишното си детенце и го убива, макар че не го иска. Той не може да спре заповедта на тези гласове. Това не е толкова често явление, но не трябва да се пренебрегва.

Второто обстоятелство, което би могло да се предположи, че участва в един такъв криминогенен механизъм, са условията, при които човек живее с болестта си. Ако аз, поради моята болест, съм по-неудържим и експлозивен, по-склонен към физическа саморазправа, и около мен няма толерантна среда, а провокираща, лесно ще прескоча бариерата на вътрешната си забрана, за да отговоря.

Снимки: авторката

Третото важно обстоятелство е, че за моето болестно поведение има много голямо значение каква е структурата и стойностите на предболестната ми личност. Според шеговитото сравнение на един класик в австрийската съдебна психиатрия – Блох, в болестта си човек е същия като преди – със своя стар костюм, улегнал и малко износен, само че облечен наопаки. Много образно и вярно. Човек и в болестта си продължава да носи своята предболестна същност и понякога тя е в основата на едно криминално поведение, а не обратното – криминалната проява да се дължи на болестта.

Случвало ли ви се е много да се колебаете за човек, извършил престъпление, дали е душевноболен?

– Случвало ми се е. Млад мъж беше убил по жесток начин един старец в Етпрополския балкан. Три-четири години преди това на този млад мъж му е била поставена диагноза „шизофрения“. Бяха му направени експертизи за невменяемост и неотговорност при извършването на дребни кражби заради шизофренията. Принципът в работата ни е, че всяка експертиза е доказателство само за себе си. Предишните оценки са важни, но те не могат да се мултиплицират в сегашния момент. Трябва да се докаже заболяването и в сегашния момент. Там имаше много аргументи в подкрепа на диагнозата „шизофрения”. Но понеже нещо в мен се съпротивляваше срещу тази диагноза, доста се помъчих и на всеки от аргументите описах контрааргумент, че това може и да не е шизофрения. Тогава работехме в екип 6 човека. Разделихме се трима за диагнозата „шизофрения” и трима за диагнозата „психопатия” (защото алтернативата на „шизофрения” беше „психопатия”). Повикахме външен консултант – един много представителен професор по психиатрия. Той една седмица изучава материалите, три часа говори с младежа и накрая каза: „Не виждам основания за шизофрения”. Моята теза беше подкрепена. Само че, това беше в онези времена, когато имаше смъртни наказания. Този човек получи смъртна присъда и тя беше изпълнена. А аз дълго време носех вината, че неговият живот е приключил, благодарение на моя психиатричен, експертен инат. Разбирате колко трудно е понякога. Затова експертната роля е много деликатна и, ако човек се ангажира с нея, трябва да е много честен пред себе си и да има много ясни принципи.

Разкажете за други случаи или пациенти, които са ви направили впечатление.

– Една много сложна експертиза, натоварена и морално, беше експертизата на онзи младеж, който заедно със свой съученик уби войничето пред Японското посолство, за да му вземат автомата. Там се оказаха много сериозни личностовите дефекти. Той не беше душевноболен, но имаше много сложна и непълноценна личност. Неговото престъпно, криминално поведение се беше проявило, за да компенсира всички комплекси – на отхвърленото дете, на отхвърления младеж, на неизгодната позиция в класа и други, все будещи неудоволствие социални роли. Прякорът му в класа е бил „Картофа”. Желаейки да се утвърди, той беше стигнал дори до криминалното поведение, до грабежи от чейндж бюра и др.

Снимки: авторката

Или друг младеж, който преди време уби свой съученик. Докато играели на карти, онзи го напсувал. А там имаше много сложна връзка между този младеж и жените в неговото семейство – майка му и баба му. Един дълбоко скрит комплекс за непълноценност и зависимост се беше изявил на повърхността в едно такова наглед немотивирано агресивно поведение.

Криминалните прояви на душевноболните е по-лесно да се обяснят. Представете си един мъж на средна възраст, около 40-те, живее с майка си, боледува отдавна от шизофрения, който няколко пъти е бил на задължително лечение поради агресивни тенденции. В началото на 90-те години той за пореден път е станал възбуден и опасен, но поради недобро устройство на психиатричната помощ, никой не откликва да го вземат в психиатрия. И той лишава от живот майка си, с болестната убеденост, че това не е майка му, а е онзи извънземен, който е дошъл да го унищожи, но се е маскирал зад образа на майка му. Разбирате ли ужасът в душата на този човек? Той живее в друг свят. Тази нещастна жена, която беше отишла да търси помощ и не я беше получила, стана жертва не само на болестта, но и на организацията на психиатричното обслужване. Ако го бяха взели в психиатрията по спешност, още щеше да е жива.

В нашия квартал има доста хора, които изглеждат душевноболни, но се разхождат свободно по улиците.

– За да се постави диагноза „душевна болест” има ясни критерии и прояви, които трябва да се установят. Вие казвате – аз виждам или чувствам хора, които не са съвсем добре, не са адекватни. Понятието „норма” е много относително. То трябва да се  изясни, но аз лично не се наемам. Да, нормата е нещо, което се среща най-често и хората го приемат за нормално, само че тя е различна в различните епохи от развитието на човечеството, в различните култури, религии и етноси. Ако погледнем към изкуството, кое е нормалното – постмодерното, модерното, класическото, предкласическото? Ако една модерна поетична творба я сравним с болестното мислене на един пациент, разликата невинаги е толкова голяма. Или една постмодернистична картина – с творчеството на един пациент… Не казвам, че постмодерното изкуство е патология, но искам да подчертая колко условно е това понятие норма и колко неясна е границата, до която се простира нормалното и започва патологията.

Разпространено е схващането, че гениите са луди. Имали ли сте гениални пациенти?

– Да. Беше преди време. Имахме пациент с биполярно душевно разстройство (по старата класификация се наричаше циклофрения), който беше професор по математика. Той написа най-съвършените си учебници, когато беше в болестно приповдигнато състояние. Тогава и творчеството, и съобразителността, и всичко му се задействаше. Ако отворим голямата тема за патологиите и изкуството, за колко от гениите на човечеството знаем, че са били с психични проблеми? Някои са били направо душевноболни. Или великите императори и пълководци, останали в историята на човечеството? Болестта може би е била част от енергията, която ги е изтласкала на тези високи социални позиции?

Какво се случва в главата на един шизофреник?

– Ако отговоря по най-формалния и елементарно-ограничен начин, в главата на един болен от шизофрения има патологично високи нива на допамин (един от невротрансмитерите на основните химикали, които определят нашите преживявания и поведение). В главата на депресивно болния има по-ниски от нормалното нива на допамин, серотонин и адреналин, но както казваше един мой професор: „дали това е причината, или е следствието, не знаем”. И ние какво лекуваме, също не знаем.

Как разбирате, че пациентът действително преживява това, което ви разказва, а не си измисля?

– Питате ме дали може да се разграничи реалното болестно преживяване от симулативното? Душевноболният говори за своите гласове, страхове и болестни мисли откровено. Той живее с тях. Те са част от преживяванията му. Това е неговата болестна реалност. Ако някой се опита да изиграе подобно нещо, да симулира, той  е обречен да се провали. Има обаче една друга много важна особеност, за която не се говори. Както ние не можем да се вживеем в света на душевноболните, колкото и да искаме, така вероятно и те не могат да разберат нашия свят. И тук е голямата разлика. Както аз чувам, че колегата отвън ме вика и отивам да видя какво иска да ми каже, така душевноболният чува халюцинацията си, отива, отваря вратата и се чуди защо отвън няма никой, след като е чул глас. За него това е реалността. Нашата реалност и болестната реалност в този човек е една общност, и той понякога не може да раздели едното от другото.

Тоест, според него лудост е да си нормален?

– Ние не разбираме пациентите си, те не ни разбират нас и не е много ясно коя е по-вярната позиция. Аз например чета лекции, облечен с пуловер. Това е срещу паметника на академик Балан, който е с фрак и папионка. Ако аз в онези времена се явя пред студентите по дънки и по пуловер, ще ме освиркат, ще ме обявят за луд и вероятно ще ме уволнят дисциплинарно. И обратното – ако сега се явя с фрак и папионка, също ще ме обявят за луд. Тоест, нормата е нещо много условно и трябва да има крайно неразбираеми и неадекватни неща, за да можем да кажем със сигурност – да, това е болест.

Чувала съм, че много хора се записват да учат психология или психиатрия, за да си решат някакъв собствен проблем?

– Не бих се изненадал. По времето на Фройд с него е работил и живял докъм 1918-20-а година Адолф Адлер, който след това се отделя и създава своята индивидуална психология. Ако Фройд поставя в основата на нашата активност нагоните, Адлер поставя в основата на нашата активност стремежа към власт, към все повече и повече разполагане с възможности аз да упражнявам собствените си желания и позиции – тоест, да държа в подчинение други. Стремежът към власт е начин да се компенсира вътрешната непълноценност. Свръхамбициозните хора или тези, които искат много да помагат, може би търсят начин да компенсират вътрешното си несъвършенство.

Като психиатър как ви се вижда българското общество?

– Обществото ни не е лошо, но не сме научени на активност. Все чакаме някой да ни каже какво да правим. Да, лесно е да направиш нещо, когато някой авторитет ти го каже, само че по този начин не поемаш отговорност.

Малко ни е инфантилна обществената нагласа, така ли?

– Да, инфантилна нагласа, патриархална, която за съжаление се проявява и в отношението ни към важните неща. Колко събития се случват, а ние чакаме някак си да се разрешат.

Здраве, Наука & TexИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.