Как незрящият Данчо води предавания за спорт и театър

Йордан Георгиев в студиото на радио „Алма Матер Класик ФМ“. Снимки: Нели Томова

Незрящият Йордан Георгиев повече от десет години живее, учи и работи като радиожурналист в София. Тук е рисковано дори обикновен човек да се разхожда, без да си гледа в краката. Отвсякъде дебнат изкъртени плочки, дупки по улиците, неправилно паркирани автомобили, изкопни дейности за смяна на тръби и прочие.  Но Йордан много често се придвижва сам по основните маршрути – от Студентски град до Софийския университет, до Факултета по журналистика, до някой от столичните театри.

След кметските избори в София Йордан решил да попита новоизбрания кмет Бойко Борисов какво ще направи, за да улесни живота на хората с увреждания, но се сблъскал със стряскаща арогантност. Днес Данчо е щастлив, че води предаването за театър „Без маски“ по радио „Алма Матер Класик ФМ“ и не му се налага да общува с политици. Преди това една година е правил предаване за спорт в същото радио. Роден е и е израснал във Варна. Завършил е средното си образование в училище за деца с нарушено зрение във Варна, а след това – право и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“.

Израснал съм най-вече с радио и в доста по-малка степен с телевизия. Детската ми мечта беше да работя като радиожурналист. През 1997 година, когато завърших средното си образование, нямаше практическа възможност да уча журналистика. Тогавашното правителство беше приело един безумен списък със забранени специалности за хора с увреждания, сред които беше и журналистиката. Тогава кандидатствах право. Стана малко случайно, но сега съм магистър по право и не съжалявам. Надявам се един ден да мога да работя и като юрист. Впоследствие този списък беше отменен. През 2004 година кандидатствах журналистика и ме приеха. Преди няколко месеца се дипломирах като бакалавър във факултета по журналистика. Сега започнах една магистратура във Факултета по славянски филологии, която е съвсем нова и се казва: „Литература, кино и визуални култури“.

За сбъдването на мечтата си да стана радиоводещ трябва да благодаря на директорката на радио „Алма Матер“ Таня Симеонова.

Снимки: Нели Томова

За разлика от доста други медии (няма какво да се лъжем – дискриминацията още е доста голяма по отношение на хората с увреждания), тя повярва в нас. Започнахме с един колега – Александър Велков, който също е с нарушено зрение. Първоначално идеята беше да водим спортна рубрика от 15 минути, но от 1 юни 2007 година „Алма Матер“ започна да излъчва и съботна програма. Тогава ни дадоха един час седмично. Двамата направихме спортно предаване абсолютно от нулата, без да познаваме никого – спортисти, спортни журналисти от други медии или хора от различните федерации.

Предаването просъществува една година до лятото на 2008 година. Първо си извоювахме от един час да го увеличим на 2 часа. Дойдоха и нови колеги. За тази година почти всички големи български спортисти минаха през нашето предаване като гости. Гостуваха ни едни от най-добрите български спортисти, спортни журналисти, треньори, шефове и председатели на различни спортни федерации. Успяхме да отразим почти всички олимпийски спортове точно преди олимпийските игри, когато всички се готвеха за тях. На мен лично ми беше много тежко, когато предаването беше свалено, заедно с доста други.

Снимки: Нели Томова

Стана една реформа в „Алма матер“. „Класик FM” радио, с които делим една честота, увеличиха доста програмната си схема за сметка на нашите предавания. В момента вече изцяло звучи класическа музика и решиха, че не върви спортно предаване да се съчетава с класическа музика. От есента на 2008 година започнахме предаване за театър с други двама колеги, което се казва „Без маски“ и което се излъчва и до днес всеки понеделник от 17 часа.

В спортното предаване гости са ни били Данчо Йовчев, най-добрият български гимнастик за последните 20 години (който в Пекин участваше на пета поредна олимпиада), заедно с треньора си Милко Танкушев. Правил съм интервю с Таню Киряков, двукратен олимпийски шампион, участник на 6 олимпиади. Много съм му благодарен, защото точно в този период, преди игрите в Пекин, отказваше абсолютно всякакви интервюта, а специално за нашето радио се съгласи. С Веселин Топалов, световния ни шампион по шахмат, направих интервю по време на турнира „Мтел мастърс“, който е един от 4-те най-силни турнири в света – част от веригата „Големия шлем“. Симона Пейчева, нашата гимнастичка, която се отказа от спортната си кариера преди няколко месеца, също е била пред микрофона на предаването ни. Сесил Каратанчева, тенисистката, която реши да се състезава за Казахстан, ни беше първият гост на живо.

Едно от най-скъпите ми интервюта беше с Пламен Константинов, капитана на националния ни отбор по волейбол. То беше буквално месец преди олимпийските игри. Гостувал ни е и Теодор Салпаров, също волейболен национал – либерото на отбора. В студиото е бил Георги Младенов, един от най-добрите баскетболисти навремето, а сега баскетболен треньор, Тодор Стойков, баскетболист от „Лукойл“ и мн.др. Гостували са ни и най-добрите български спортни журналисти – според мен Асен Спиридонов и Витомир Саръиванов. С тях и с колеги като Теодор Черешев от националното радио, журналисти от спортни вестници, Тодор Попов – тенис коментаторът на телевизия „Ринг“, създадохме едно прекрасно сътрудничество.

От малък се интересувам от спорт и съм много запален. Ако е имало случаи да бягам от часовете в училище, то е било заради спортни състезания. Да се срещна с толкова известни български спортисти, е било за мен само като мечта. По принцип аз съм с напълно нарушено зрение, но всеки, който е бил в среда на незрящи хора и познава такива, знае, че ние много често употребяваме глагола „гледам“. Не върви да попиташ някого примерно: „Слуша ли вчера мача по телевизията?“ и затова казваме: „Вчера гледах еди кой си мач или еди кой си филм“. При липсата на зрение единствено слухът участва в гледането на телевизия. В театъра е по-различно – там винаги, когато мога, ходя със зрящ човек, който да ми  обяснява какво се случва. При филмите също. Целта е да мога да разбера максимално повече от това, което се случва.

За мен е задължително един журналист,

Снимки: Нели Томова

ако работи в театралната област, да е гледал постановките, за които говори. Трудно ми е да проумея как някои журналисти правят интервюта, без изобщо да знаят за какво става въпрос. Най-важната част от подготовката ми е да съм „гледал“ лично представлението. Тук е въпрос и на възможност колеги и приятели да присъстват с мен в салона. Има случаи, когато съм ходил сам, поради ангажираност на други хора. Тогава съм се опитвал да схвана чисто слухово какво се случва. Има представления, които са толкова майсторски направени, че мога да ги „гледам“ без придружител. Говорил съм си и с режисьори, че щом успяваш да накараш един незрящ човек да усети целия замисъл и духа на представлението, значи наистина режисьорът си е свършил работата.

Преди няколко месеца правих интервю с Валери Петров, което ми е много скъпо и ще ми остане като прекрасен спомен. Докато си говорихме за театъра, той каза нещо, което напълно споделям и чувствам. Той каза, че почти нищо не разбира от правене на театър, затова всичко, което гледа като зрител, му изглежда като някаква магия. А когато приемаш нещо като магия, то те пленява. Това в още по-голяма степен важи за един незрящ човек като мен. Опитваш се чрез въображението си и чрез някакви други сетива да си го обясниш. Тази магия може би е в основата на увлечението ми по театъра.

Имам много любими артисти, а част от тях ми станаха и приятели. Велко Кънев и Светослав Пеев два пъти са ми гостували в предаването. Васил Михайлов, на когото съм изключително благодарен, защото напоследък не дава интервюта, също се съгласи да застане пред нашия микрофон. Александра Сърчаджиева, която изключително много харесвам (за мен – най-добрата млада актриса в момента) също ни беше на гости. На 27 март за Световния ден на театъра в студиото ни бяха Зуека и неговата съпруга Нина, които ден по-рано имаха юбилейно, 500-о представление на „Шинел“ по Гогол в техния театър „Кредо“.  Христо Мутафчиев, който е прекрасен човек и също ни е гостувал, ни оказа страхотно съдействие като председател на съюза на артистите в България.

Всички тези артисти аз изключително много ги ценя и като хора. Прекрасни са. В студиото ни е бил и любимият ми български театрален режисьор – професор Крикор Азарян. Той каза, че театърът е една от последните крепости на човечност в нашия живот, което може би звучи тъжно, но е много вярно. Теди Москов ми е бил гост, писатели като Валери Петров, Георги Данаилов, Людмил Станев. Благодарен съм на професията си. Никога не съм вярвал, че животът ще ме срещне с такива хора. От друга страна се радвам, че не се занимавам с политическа журналистика, защото хората и в културата, и в спорта са много истински, честни и открити.

Преди около 2 години, малко след местните избори, работех за едно аудио списание на незрящи студенти – „Хоризонти“ (излиза в електронен вариант). Имах желание да взема интервю от Бойко Борисов по темата „какво мисли да направи за хората с увреждания (и конкретно за незрящите) като кмет на София“. Намерих телефона му от една колежка. Звъннах му, представих се, обясних му, че съм незрящ, къде работя и го помолих да се срещнем, буквално за десет минути, докато си пие кафето. Нямах намерение нито да се заяждам, нито да повдигам някакви политически теми.

Той каза: „Обадете се след няколко дена и ще го направим“. Звъня му аз след няколко дена, както ни е уговорката и след като му се представям, направо ми затваря телефона, без да каже нищо. Два-три пъти го направи това. Първия път си казвам, че може нещо да не е чул или да е имал работа. Звъня му след час и пак – вдига ми телефона, чува ми гласа, аз му се представям и ми затваря. След третия път просто спрях да му звъня и се отказах да го търся изобщо. Такова нещо не ми се е случвало нито с хора на театъра, нито с хора, свързани със спорта. Подобно отношение много ясно показва манталитета на човек. Както е казал Радой Ралин: „Не ме притеснява министърът на културата, притеснява ме културата на министъра“. Все си мисля, че ако Бойко Борисов (както се очертава) стане премиер на България, това ще е срам и позор за цялата държава.

В София има няколко елементарни неща, които трябва да се променят, за да стане животът на незрящите по-нормален. Например, дори в центъра на града, не всички

Снимки: Нели Томова

светофари са озвучени. На мен всеки ден ми се налага да пресичам светофара на „Оборище“ и „Васил Левски“. Не вярвам да е толкова скъпо да се сложат озвучителни устройства, които биха улеснили невероятно много незрящите. Другият сериозен проблем са паркираните автомобили по тротоарите. В Студентски град има случаи – половината кола е на тротоара, половината е на улицата и дори не можеш да я заобиколиш, без да тръгнеш по автомобилното платно. Не вярвам кметът на район Студентски, който също е от партията на Бойко Борисов, да не забелязва тези неща.

Варненската община например работи много по-ефективно по въпросите за хората с увреждания, отколкото София. Във Варна на незрящите са раздадени едни специални дистанционни устройства, с които можеш да разбереш кой номер автобус идва на спирката. А тук, в София, за да разберем кой автобус идва, трябва да питаме хората около нас.

С изключение на тези неудобства, аз съм се научил да се движа сам по основните маршрути, които са ми необходими, тъй като е важно да бъда независим. Не мога да разчитам постоянно на други хора, всеки има някакви ангажименти. Вече съм свикнал, когато се кача в автобуса, да следя завоите, за да се ориентирам къде да сляза. Има вариант и човек да брои спирките, но може нещо да се разсее. Със завоите е по-сигурно. Като мина няколко пъти по един маршрут, вече знам какви са разстоянията от спирка до спирка – веднъж автобусът пътува по-дълго между спирките, друг път по-кратко и това също ми помага да се ориентирам. В момента има една българска програма, благодарение на която слепите вече могат да ползват спокойно компютър, Интернет, да пишат, да четат и това е страхотно улеснение за мен.

Имам нещо като верую, че доброто отношение, позитивизмът и усмивката са много важни. Дори когато говориш по телефона, отношението на човека отсреща се усеща. Понякога изключително много се притеснявам да говоря с хората, изпитвам страхотен респект, защото са големи имена. Въпреки това събеседниците ми са се съгласявали да ми гостуват. Може би, защото съм незрящ, макар аз искрено се надявам причината да е по-скоро в човешките, в журналистическите ми качества и в подготовката ми. Радостното е, че хора, с които съм правил интервю веднъж, след това винаги с готовност се отзовават, ако пак ги потърся, и това много ме стимулира“.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.