Иво Хаджимишев: Не обичам да крада образите (+ фотогалерия от Ирландия)

Нямам снимка, направена без съгласието на човека, когото снимам, казва фотографът

Иво Хаджимишев. Снимка: авторката

Иво Хаджимишев е сред най-ярките имена в българската фотография и фотожурналистика.  Роден е през 1950 г. в София. През 1975 г. завършва Колеж по изкуствата “Bournemouth and Pool College of Arts”, Великобритания, специалност  фотография. От същата година е пожизнен почетен член на Кралската Фотографска Асоциация в Англия, където е показана и първата му самостоятелна изложба. Преди 89 г. работи като фоторедактор в списание „Отечество”, след промените става сътрудник на Associated Press, а по-късно един от основателите на излизалото през втората половина на 90-те години списание „Сега”. Иво Хаджимишев е председател на Българското фотографско сдружение и член на журито в ежегодния конкурс „Канон – снимка на годината“. Фотографиите му са излагани в страни от целия свят.
Миналата седмица се откри поредната му изложба „Светлописи от Ирландия – Аранските острови”. Изложбата представя фотографии и художествени текстове, вдъхновени от Инишман, Инишмор, Инишир – трите „магически“ острова на запад от бреговете на Ирландия. Изложбата може да бъде видяна до 26 април в Етнографския музей в София.

– Казвате, че „Светлописи от Ирландия” е изложба за гледане и за четене. Защо имат нужда от текст тези фотографии?

– Много дълго време съм работил в печата и който е работил в печата, веднага ще ме разбере, че едното без другото не може. Това са два езика, два компонента от едно цяло. Изображението, колкото и много хора да казват, че говори само за себе си, винаги се чувства по-добре, когато е в компанията на словото. Това беше един много дълъг спор с покойния Серафим Северняк, който винаги се опираше на библейския текст „в началото бе словото”. А аз казвах, „Серафиме, в началото е светлината, а след това идва словото…” Обаче действително словото и светлината вървят заедно.

„Светлописи от Ирландия – Аранските острови“ – Фотогалерия

Инишир. Гигантските каменни плоскости бранят малката суша от могъщите вълни. И все пак камъкът не е така коравосърдечен. Той скрито от хората се разтваря, за да им  подскаже пътя към светлината. Ако те могат да оценят това. Снимки: Иво Хаджимишев
Инишир. Гигантските каменни плоскости бранят малката суша от могъщите вълни. И все пак камъкът не е така коравосърдечен. Той скрито от хората се разтваря, за да им подскаже пътя към светлината. Ако те могат да оценят това. Снимки: Иво Хаджимишев
Инишир. Гигантските каменни плоскости бранят малката суша от могъщите вълни. И все пак камъкът не е така коравосърдечен. Той скрито от хората се разтваря, за да им  подскаже пътя към светлината. Ако те могат да оценят това. Снимки: Иво ХаджимишевНеръкотворните каменни огради опасали островите като тантела ми напомнят, че границите могат да бъдат трайни – от столетия насам, но в същото време, или именно поради това  символични. Погледнат от близо всеки каменен зид на Аранските острови е произведение на изкуството.
А този, който има културата  да се вгледа в тях намира форми, които въпреки еднообразието и прозаичната им функция имат  своята неповторимост и характер. Пришълецът решил да пресича тези символични, но вечни заграждения трябва да усети нравът им, за да може да намери излазът – мястото предвидено за преминаване. Това става обикновено в компанията на техните добронамерени самотни обитатели –овцете, телетата и кравите, които се радват на нашата компания неподозиращи  хищността на човешкия род... Снимки: Иво ХаджимишевДнес Мери Конели се завръща в Инишир. С нея пътува цялото и семейство. Осемте й деца, снахите, зетьовете, внуците и правнуците. На пристана  я очакват всички от острова. Цветята са повече от хората...
Преминаваме покрой обърнатите рибарски лодки – потънали във вечния си сън и мълчаливо се отправяме към домът на Мери Конели. На почтено разстояние от къщата спираме. Напред продължава само тя сподиряна от най- близките и. Мери Конели е за последен път  в домът си, където е преживяла своите деветдесет години в труд, обич
и достойнство. После всички се събират в кръчмата. И Мери е с тях – в тяхната памет . Тя знае, че  ще бъде с тях, докато са живи хората, които е дарила с живот и обич. До камината е приседнал един от последните рибари от Инишир – стар приятел от детските и години. Допива поредния Отливът бе толкова силен, че почти не се виждаше океанът. Бях сам в това огромно пространство. Пясъкът бе стегнат и здрав като камък. Не оставях никакви следи  по него – сякаш ме няма. Тази територия между небето и земята принадлежи на Океана. Тук той има власт над всичко.
Той решава какво скрива в дълбините си и какво връща  на сушата. На пътя си срещнах едно малко камъче, устояло  на приливите и отливите, въпреки огромната мощ на своя властелин. Не намерих сили да го помръдна от мястото му. То сигурно и до днес е там – извоювало  своето  място на Земята, за да ми дава надежда, че един ден може пак да се срещнем. Малкото камъче, устояло на могъщия океан... Инишман 2008 г. Снимки: Иво ХаджимишевНищо не е по-загадъчно и по-обезпокоително от момента, в който за първи път зърнеш някой остров, а всичко, което някога бях чувал за тези острови, за тяхното спокойствие във вихъра на бурята, бе наистина загадъчно и обезпокоително. Знаех, че островите са осеяни с развалини от пра-стари времена, и че животът на жителите им бе най-примитивният в цяла Ирландия; знаех, че на островите рядко идваха туристи, освен местните туристи; че е трудно да стигнеш до тук, а понякога и още по-трудно да си тръгнеш, тъй като капризното време в този променлив район в Атлантическия океан е известен с това, че може да остави в плен малцината пътници, дръзнали да го посетят, в продължение на дни, а не беше ли и на седмици дори? Тук човек е напълно оставен на произвола на природните сили, които във всеки един момент могат да станат враждебни, явление, което човек може да забележи само когато за миг се прекъсне техният вечен антагонизъм. Не намирам думи достатъчно силни , които да предадат могъществото на вечния сблъсък между Океана и гордия каменен бряг. Тази епична война се води  от хилядолетия без ден примирие. Попаднал сам в средата на това бойно поле – в опасна близост с могъщия прибой – притиснат към стените на подкопаните от вълните плитки пещери с огромната скална маса над главата си, напълно изолиран от горния свят – едва там, и за първи път в живота си усетих близостта до края... Странно. Не усетих уплах, а спокойствие. Осъзнах жестокостта на самотата, но мисълта за близките обичани хора – семейството, приятелите ми – живи и мъртви ми подадоха ръка в този труден, незабравим миг. Те бяха с мен през тези дни, в които със светлина и думи се опитвах да запазя  спомена за това необикновено място в Ирландия... Аранските острови. Снимки: Иво ХаджимишевКаменните кръстове. Те посрещат изгрева. Те безмълвно броят приливите, отливите, годините. Те бдят над своите мъртви. А аз чувам  шепота им от избуелите треви над вековните гробове...
Снимки: Иво ХаджимишевПрямота / Велик поет веднъж ми каза, / че островът и женската любов / са на поемите ми скритата причина. / Да, братко, истина говориш. / И нека островът остане / за още малко в песента ми / – да ми напомня прямотата / на камъка, скалата и потока. / Мартин О Диран. Превод: Филипина Филипова Снимки: Иво ХаджимишевИнишмор 2008 г. Снимки: Иво ХаджимишевИнишман 2008 г. Снимки: Иво ХаджимишевИнишир 2008 г. Снимки: Иво ХаджимишевДнес е голям празник. Открива се новото пристанище на Инишман. Там са се събрали всички – и млади и стари в очакване на съседите от Инишмор и Инишир. При по- възрастните съзирам чертите на предходните поколения. Сякаш намерих онези мъже и жени, които толкова силно ме възхитиха, когато  ги видях за първи път на старите фотографии от началото на отминалия век. Фотографирах днешните хора, а в тeхните лица долавях жив духът на предците им... Снимки: Иво Хаджимишев


– Кога са правени снимките?

– Много отдавна исках да отида на Аранските острови, воден само от едно видяно изображение оттам, от края на деветнайсти век. Това са три жени, облечени в едни ирландски типични ръчно тъкани тежки вълнени дрехи, тъмни, те седят на малкия бряг на пясъка и във втория план на фотографията се виждат мъжете им, които се опитват да качат теле на една рибарска лодка. Фотографията беше тук с една ирландска изложба, която организирах в Националната галерия. Толкова силно ме впечатли, че даже я сложихме, на билборда за изложбата. Оттам аз чух, за голям мой срам, толкова късно, за Аранските острови. По-късно на един семинар за ирландската литература в Търново бяха събрани професорите по ирландска литература от целия свят. Започнах да говоря за тези изображения с една жена на моите години, вече мога да кажа „възрастна дама от Ню Йорк”. И тя каза „Ама, чакайте, много писатели, много поети, много хора са живели, вдъхновявали са се от тях. Аранските острови са едно магическо място. Винаги всеки артист по свой начин реагира на тях”. Тази жена, професор Морийн Мърфи, по-късно им изпрати книга с текстове на писателите, които са писали за Аранските острови, а след това ми изпрати карта на островите. И така някак си даде два импулса един след друг преди да тръгна натам. Пътуването го направих сам в края на ноември миналата година. Започна като един абсолютно частен личен проект, а не подкрепен от хиляди организации. Но след това, за да се получи това нещо в цялост, се намеси като гражданин и като представител на своята страна, но и като човек с тази чувствителност Джефри Кийтинг (посланик на Ирландия в България – б.а.). Изобщо това е една много човешка работа, дано така да сте го усетили, но така съм я правил, тук няма лайфстайл, не е туристическа брошура…

Иво Хаджимишев. Снимка: авторката

– За вас може да се каже, че снимате цял живот…

– Горе-долу. От шестнайсетгодишен.

– Кои са нещата, които продължават да ви вдъхновяват и провокират?

– Човек първо трябва да знае кога да слезе от сцената. И аз вече почти не се занимавам с тази фотография, ежедневна, свързана с печата. Не че не я обичам, но… Имал съм голям късмет, че някак си минах между капките. Преди десети ноември местата за работа бяха официозите. Ако си в „Работническо дело”, това е най-добре. Е, аз не можех да бъда по редица причини в „Работническо дело”. Но имах късмета да се запозная и да се сприятеля с един човек, за когото все по-малко се говори в България и напълно несправедливо, това е Серафим Северняк. Писателят и публицистът Серафим Северняк, на когото  в средата на 70-те години му беше възложено от Пенчо Кубадински да направи едно национално илюстровано списание. Списание „Отчество” излизаше два пъти в месеца и, разбира се, имаше една малка официална, актуална част, в която се правеше преглед на политическите събития от изтеклите две седмици. Обаче оттам нататък списанието беше обърнато към България, към историята, не в националистичен план, а с един много разумен тон. Тогава на Серафим единственото му условие беше никой да не му се бърка в подбора на хората. И това беше магията, защото той успя там да събере наглед несъвместими хора, обаче всеки със своите големи качества и способности. И така ние работихме 17 години, които, не само защото са свързани с моята младост, за мен са като че ли най-пълноценните години в журналистиката. Затова след промените, каквото и да опитах, аз имах един друг критерий за цели в една редакция, за принципи на работа, за да стигна до този момент, в който се опитвам да затварям кръга, както е тази изложба да речем… Занимава ме много да съставям изложби от творби на други автори. Много ми е любопитна работата по годишния конкурс „Канон – снимка на годината”, защото там се събират на едно място работи на около 120-130 автора, 130 различни характера и ти трябва хармонично да ги настаниш тия неща. Много интересна работа е това.

Каменните кръстове. Те посрещат изгрева. Те безмълвно броят приливите, отливите, годините. Те бдят над своите мъртви. А аз чувам шепота им от избуелите треви над вековните гробове…
Снимки: Иво Хаджимишев

– Как ви се струва фотографията в България днес?

– Както и във всички други области, българите са много надарени хора. В изтеклия период, когато бяхме по-вакумирани като държава заради устройството и принадлежността към една друга система, някак си ние се развивахме вътре в едно капсулирано пространство. Много малко хора имаха излаз навън. Те или творбите им, като изключим някои оперни певци, някои музиканти и няколко художника от онази епоха. Сега България е напълно отворена и в информационно отношение. И много по-лесно се вижда и може да се направи съпоставката между това, което един български фотограф прави и един негов американски колега. И се вижда, доказва се, че ние имаме и в областта на фотографията един огромен потенциал.

– Все пак тук не се виждат много неща като тези, които се показват на конкурса „World Press Photo”?

– Вижте сега, радиусът на страната е друг, събитията, които се случват в България, са слава Богу, други. Аз не искам България да бъде постоянно в „World Press Photo”, защото това значи да живеем постоянно в една катастрофална и истерична среда. Предпочитам България да не бъде обект на световната преса, която търси кръвопролитието или катастрофата, или природното бедствие. Действително малко са тия събития, които стават световна новина от България. За лошо или за добро. Аз казвам за добро. Първата снимка на „World Press Photo”,  правена от българин, е от 1967 г. и е направена във Виетнам. Това е един пленен американски летец, току-що свален от виетнамците. Правил я е Стефан Тихов, който сега живее в Израел и не се занимава вече с фотография. Ето, той е бил като журналист от БТА във Виетнам, попада на това нещо, прави снимката и тя по нищо не се отличава и в техническо отношение от снимката на фотограф на „Тайм”. Отличава се по това, че фотографът на „Тайм” и тогава и сега работи без притеснение за това как ще си плати сметките. Може би и той има вече притеснения.

– Покрай кризата?

– Не само покрай кризата, а и покрай това пропорционално отношение между виртуалните информационни технологии и печата. Обаче и до ден днешен имаме един Димитър Дилков, имаме неговите последователи, някои от тях са в „Капитал” и т. н. Имаме една друга индивидуалност – Олег Попов, който е на други години вече, но е човек на световните медии, той не е локален журналист. И това е за всяка една област. Въпросът е човек дали ще има излаз и дали има тази амбиция.

Инишир 2008 г. Снимки: Иво Хаджимишев

– Какво е нужно, за да станеш добър фотограф – много работа или талант?

– Талантът е необходим за всичко – от това да закърпиш една обувка до най-висшите сфери. Трябва да имаш дарба за това нещо. Трябва да си си на мястото. Но оттам нататък започват другите неща като култура, която непрекъснато трябва да се допълва и обогатява, възпитание, късмет, среда… Подходящата среда е много важно нещо, защото тази среда може да те подкрепи и да те поддържа, но може и да те смачка, особено когато си много млад.

– Една от стихиите ви е портретната фотография…

– Това беше по-скоро в началото на моята фотографска дейност, когато бях по-млад и по-нахален. И си въобразявах, че може да побереш света на един човек в една фотография. Сега доста се смея на нахалството си в младините. Но с любопитство гледам опитите си от седемдесетте години и се получава нещо друго, че да кажем един портрет на Емилиян Станев, на Дора Габе или на Елисавета Багряна, сега след като ги няма хората, виждам, че тези изображения все още стоят. Така че може би не са съвсем слаби и съвсем лоши. Но те са обикновени фотографии, разбирате ли… Kакто сега от тези фотографии (от Аранските острови – б. а.) не можеш да кажеш, че това е началото на XXI век, защото има едни неща, които са по-силни от моментната мода и аз гледам да не ставам жертва на моментната мода в нито един момент.

– Все пак не всеки може да направи наистина добър портрет, има технически съвършени кадри, в които обаче нещо липсва…

– Естествено, естествено. Скоро разглеждах едно лайфстайл списание заедно  със собственика му, който побърза да се отърве от него много елегантно само след една година… Та там има, както сега се казва, „фотосесия”. И аз му казвам, „Е, добре, фотосесията е приключила успешно, ти можеш да видиш структурата на бялата ризата в тази фотография, можеш да видиш каква марка са сакото и часовника, обаче не разбираш кой е на снимката”. Той е само един приносител, временен, на тези неща. И това често се получава в тия много премислени фотосесии. И затова аз не ги обичам.

– Трябва ли фотографът да е и добър психолог?

– Аз като знам какви хора следват психология и после какви пакости правят със своето експертно мнение, много се страхувам да кажа „психолог”. Но най-малкото трябва да имаш усет към човека срещу себе си, това поне, защото другото ще звучи много помпозно.

– Цени ли се в България фотографията като изкуство?

– Все повече се говори за фотографията.

Инишман 2008 г. Снимки: Иво Хаджимишев

Фотографията все по активно, макар и все още спорадично, присъства в културния живот на страната. Не говоря за комерсиалния тип, не говоря за шоубизнеса. Но, ето, това („Светлописи от Ирландия” – б. а.) е един културен продукт, колкото и да е грозно аз да го казвам. То няма нищо общо с рекламните брошури за тази страна, няма никакви амбиции да бъде високо изкуство. Това е просто едно споделено преживяване. Има такива изяви много често, все по-често, което е хубаво. Разбира се, някои са принудени заради хляба да отидат в рекламата, да отидат в пресата и това е нещо, което неминуемо се случва на човек. Обаче все повече виждам хора, които имат други професии и снимат за удоволствие. Те са ми много интересни и приятни и високо уважавам точно това. Фотографията е много демократично изразно средство. Всеки човек сега дори с телефона си може да прави снимки….

– Тоест, това, че фотографията става все по-достъпна, е плюс?

– Мисля, че това е много хубаво, защото много хора започват да изразяват себе си чрез създаването на фотографско изображение, независимо каква е съдбата му на това изображение по-нататък. Но това, че той изпитва удоволствие в момента, в който прави тази фотография, е чудесно.

– Вие все още ли изпитвате удоволствие от снимането?

– Разбира се. Аз иначе нямаше да съм се задържал толкова… Това ме подмами във фотографията, че ти не само изпитваш удоволствие, но и много бързо виждаш конкретния резултат, добър или лош, той е нещо много конкретно. Но не може без удоволствието, иначе щях да съм каталясал от умора.

Иво Хаджимишев. Снимка: авторката


– Снимката, която ви е било най-трудно да направите?

– Аз не робувам на техническата част, сега със тези дигитални камери, вече има устройство, което ти казва , „снимал си на такава скорост, на такава бленда” и т. н. При мен фотографирането е… Да кажем, вие не се замисляте, когато се качвате по една стълба – как стъпвате , кой крак след кой, колко високо си вдигаш крака, за да стигнеш до следващото стъпало. Така и аз не мисля толкова за техниката, по-важно е някак си да се съхрани едно усещане за това, което ме вълнува в момента.

– Въпросът беше по-скоро за снимка, която сте направили трудно не от техническа гледна точка, а заради някакви обстоятелства…

– Понякога ми е било трудно да застана срещу един човек, за да му направя фотографията. И то пак беше по-скоро в началото. Един от първите ми портрети беше на професор Марко Минков, много голям български шекспировед, много близък приятел на нашето семейство. И въпреки тази близост и неговия характер на един изключително скромен човек, ами аз три пъти се връщах от вратата. Нямах кураж да отида да направя снимката. Но сега все пак идете в катедрата, (дано не са я свалили, но не вярвам) това е портретът на Марко Минков след толкова време, а е правен преди 40 години. Ето, тук с погребението на Мери Конъли (снимка от изложбата „Светлописи от Ирландия” – б. а.)  – това е принцип как трябва хем да си там, хем да знаеш кога да се дръпнеш, защото трябва да уважиш едно нещо, което е за семейството, за най-близките. И така трябва да знаеш и как да не направиш някои снимки.

– Има ли нещо, което не сте снимали и не бихте снимали?

Инишмор 2008 г. Снимки: Иво Хаджимишев

– Много неща, войната, насилствената смърт, убийствата. Тези неща не са ми по душа, но има хора, които са много добри именно в това. Просто моят характер не е агресивен и някак си съм научен да зачитам човешкото лично пространство. Нямам фотография, направена без съгласието на човек, което е изразено понякога даже с очи, той знае, че аз искам да го фотографирам, и аз знам, че съм получил разрешение. Но не обичам да крада образите. Защото ми предстои дълго да съм с тях.

– Пътували сте много, не се ли изкушихте да напуснете България?

– Не, нито за една минута. Още 70-те години, когато учех фотография в Англия, или специализирах може би е по-точната дума, аз знаех, че се връщам в България.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.