Отец Попов: Държавата е светска, не може вероучението да е задължително

Църквата се мутризира, твърди варненският свещеник

otec_popov.JPG
Отец Любомир Попов е един от най-уважаваните свещеници във Варна и винаги е откровен за състоянието на Българската православна църква. Ръкоположен е през 1978 г., а от 1982 до 1998 г. е протосингел към Варненска митрополия. От 1998 г. насам е енорийски свещеник. Преподава и в катедра Богословие на Шуменския университет, където е хоноруван асистент. През 2003 г. беше принуден от Варненска митрополия да напусне църквата „Св. Атанасий“ и оттогава служи в зала, пригодена за църква. Това обаче не намалява потока миряни, които се стичат при него. Не принадлежи към никакви алтернативни синоди и др. църкви.

– Отец Попов, как се отнасяше официалната власт преди 1989 г. към църквата?

– Тоталитарната власт действаше в три направления срещу църквата. Внушаваше се страх от открито признаване на религиозна принадлежност, от посещението на храмовете. Оттам дойде обичаят да се ходи на църква не на богослужението, а в различно време – за да не те видят и да няма кой да донесе. Вторият начин беше да се притискат самите духовници и особено висшето духовенство, което постепенно беше подменено с хора верни на партията. Те имаха задача да имитират църковна дейност в страната, а в чужбина, където често участваха на конференции и дори в Световния съвет на църквите, да заявяват, че Българската църква е свободна и че вярващите безпрепятствено изповядват своята религия. Третият начин беше по различни административни пътища да препятстват нормалния църковен живот. Например, в средата на 80-те години беше забранено да се бият камбаните на много места в страната. В Благоевградско, в Неврокопска епархия, това стана по доста остроумен начин – под претекст, че пречат на гражданите – тормозели ги, били близко до болници, напомняли им за смъртта и т. н.

– А какво беше отношението към вярващите?

– Линията на тогавашната власт беше да затвори изцяло църковната дейност в храмовете, където пък можеше лесно да бъде контролирана. През 1986 г. от Варненска митрополия беше изискано да преустанови единствените две процесии, които се правят извън храма – на Разпети петък и на Великден. Представителя на Комитета по вероизповеданията поиска това като съобщи на тогавашния митрополит Йосиф по телефона, че има информация, че определени младежи може да възпрепятстват процесиите и да предизвикат проблеми. Митрополитът, като човек неотстъпващ без причина, каза, че при това положение ще информира МРВ, за да се вземат мерки. Председателят отвърна, че процесиите и религиозните прояви извън храмовете са под контрола на държавата според закона и тя трябва да даде разрешение за провеждането им. За това от МВР щели да откажат да дадат такова разрешение. Митрополитът поиска писмена забрана, но властта се пазеше да издава каквито и да е документи, които да говорят за някакъв натиск върху църквата и отказа. При това положение той отказа да отмени процесията, защото няма писмен документ. Но във всички случаи, стремежът беше да се ограничи максимално участието на гражданите в църковния живот.

– Всичко това става преди 20 години. Предполагам не може старите навици да не оказват влияние върху църква днес?

– За съжаление във висшия клир на църквата все още нищо не се е променило. Докато в политиката поне се смениха лицата на управляващите, при нас останаха същите хора, подкрепяни от същите хора отвън, които някога са ги поставили. Мотивировката за това за мен е доста неясна – че видите ли, чрез църквата ние ще влияем на международните ни отношения с православните държави и главно с Русия и няма да прекъснем връзките си. Аз мисля, че това е абсурдно, защото църквата няма такова влияние върху международните отношения, тя е по-скоро един знак, символ, който обаче все повече се дискредитира поради обстоятелството, че е поддържана от бившите служби и от бившата власт.

– В наши дни поне при подбора на кадри няма ли някакво подобрение?

– Ако приемем факта, истината, че хората, които управляват църквата са поставени от службите и чрез тях се поставят и низшия клир и свещениците, то тогава ние не можем да говорим за подобрение. Имам информация, че в много епархии се назначават бивши военни за свещеници, за да си докарат допълнителни доходи към пенсията. Това е абсурдно за една институция като църквата, която е чисто идеологическа и няма за цел да дава препитание на служителите си, а да събира мисионери, които да разпространяват това, което тя проповядва. Поне Духовната академия възвърна статута си на Богословски факултет към СУ, в Търново и Шумен се създадоха богословски факултети, където се обучават и момчета и момичета. Но много малко от тях имат практическа реализация.

– Много се дискутира въвеждането на задължително вероучение. Какво е положението в момента?

– В училищата няма предмет вероучение, има задължително избираем предмет религия, което обаче не е същото. Там се предлагат ученията на различни религии между които и християнството. Но за този предмет има много малко кандидати поради обстоятелството, че няма достатъчно подготвени кадри и няма и достатъчно добри учебници. Няма изработен по поръчка на Синода учебник и одобрен от него. Развива се някаква самодейност в тази насока. Освен това учениците избират от няколко задължително избираеми предмета и другите винаги са по-атрактивни от религията – примерно английски и компютри.
Друго е по-интересно, че в една светска държава, каквато сме ние, където има конституционен текст, че църквата е отделена от държавата, не може да се иска задължително вероучение. Това противоречи на основния закон на страната ни. Църквата е една от много обществени организации, не е държавна църква, както това е в Гърция.

– Значи исканията за задължително вероучение са популистки?

– Да, този въпрос често се повдига от средите на църквата с чисто популистки намерения. От начина, по които някои служители на църквата говорят за това се вижда, че те не познават законите. Интересно е да се каже: „Направете вероучението задължително“, но това може да се иска само след промяна на конституцията. Но трябва и да ви кажа, че в Гърция вероучението е задължително, а резултатите са плачевни. И там агресията е налице, а някои от децата, които 11 години са започвали училищните часове с молитвата „Отче наш“, се оказва, че накрая не я знаят. Така че мисля, че с този проблем се спекулира, той се преекспонира и така му се вменяват възможности, каквито вероучението всъщност няма.

– Виждате ли надежда за връщане на църквата към същинската и мисия?

– Църквата не е само човешка институция, според християнството тя е богочовешка институция. Аз си мисля, че Господ има повече грижа от нас, за това, което той е създал. Ако остане само на хората ние виждаме какво се получава – тя става част от политическия живот, с нея се заиграват разни политици, разни търговци, които имат икономически интереси и искат да експлоатират жалките църковни имоти тук и там.

– Не са ли много църковните имоти?

– Говори се, че църквата е най-големият собственик. Църквата като църква не е собственик според закона. Собственици са юридическите лица, които в случая с църквата са манастирите, църковните настоятелства, синода и митрополиите. Към църквата на село Струйно да речем има 15 декара ниви, които никой не иска да обработва, защото и без това там почвата е лоша. Но например Килифаревския манастир има приличните 1500 декара земя, а никой не иска да наеме земята. Същевременно част от нея се обработва, но манастирът не взима пари, защото там няма вече граници и не може всеки път да се носи землемер и да се уточнява чии са земите. Трите старици, които живеят като монахини в манастира там – едната е от 60 години – се издържат само от продажбата на свещички.
Синодът има някакви имоти в София, които носят добри доходи, но само за ведомството на Синода, не за църквата като цяло. Рилският манастир има земи, но те носят доходи не за БПЦ, а за манастира. Често пъти местните бизнесмени използват некомпетентността на калугерите и игумена и срещу малки наеми наемат земите. Това трудно може да се докаже, още повече, че има една тенденция 13-те владици в България да се представят пред обществото като собственици на всички църковни имоти – и на настоятелствата, на манастирите, на митрополиите, и на синода – и те се разпореждат с тях. Това веднага навежда на мисълта за една голяма корупционна далавера. 13 души без никакво икономическо образование, без да са в час с цените на имотите и наемите, си пъхат носа навсякъде и се разпореждат с църковните средства. И разбира се го правят по един неясен начин, като на всичкото отгоре не искат да дават отчет на никого. Те казват на гражданската власт да не се бърка, защото църквата е отделена от държавата. Да, църквата е отделена от държавата, но иначе, като обществена организация, е под контрола на държавата и това включва и финансовия контрол. Тя трябва да може открито да отговаря за законността на сделките си и при престъпления да си понася последствията.

– Има ли такива нередности при сделките с църковна земя?

– Оказа се, че съвременните бизнесмени обичат да оперират в разни търговски сделки чрез църквата. Примерно общинският съвет решава да подари на църковното настоятелство на някое село 500 декара земя край морето. Нито е искало настоятелството тази земя, нито знае какво да я прави. Оказва се, че това е прикрит начин за препродажба на тази земя. След това църковното настоятелство ще продаде тази земя на съответния бизнесмен срещу съответната сума. Друг начин е да върнат уж земите на някакъв манастир на хубаво място. Спорно е дали наистина са били негови, но на следващия ден тези земи се заменят с други, в Делиормана примерно и отново даденият бизнесмен или групировка се сдобива с апетитен имот.

Свещениците се назначават, местят се по настроение на местния митрополит, което е в пълно противоречие с устава. Сега дори се подготвя промяна на устава точно в тази насока – да се отмени избираемостта на свещениците. Така се отменя, доколкото е възможно, контролът на миряните, светските лица върху това как се разпореждат с църковните имоти владиците. Изобщо целта е цялата власт да се съсредоточи в тези 13, така наречени архиереи на българската църква.
Защо ли бизнесмените толкова се интересуват от църквата и църковния живот? Не е тайна, че за изборите се плаща на избирателите. 30 души – какво е за един бизнесмен да им даде по 5 хил. лв., за да изберат съответния владика и после той да си върти с него далаверите. Уставът ще бъде прекроен така, че за това дори формално да няма пречки. С всичко това църквата се „мутризира“ и все повече се отдалечава от пряката си мисия – да служи на народа и да води религиозна просвета сред него. Свещениците се превръщат в слуги на тези, които са ги назначили. Ако са избрани от вярващите, те ще служат на тях, защото и ще зависят от тях. Но когато са избрани от владиците и назначени от тях те стават напълно зависими.

– Спор с дядо Кирил около избираемостта на свещениците ли беше причина за скандала около вас през 2003?

– Да, владиката реши да ме премести. Това беше очевиден каприз, защото аз си вършех работата и това го потвърдиха миряните, които ме подкрепиха. Аз му казах, че няма право да ме мести, както и Синодът няма право да мести него от епархията, защото и двамата сме поставени на изборен принцип. Владиката ми каза, че аз реално не съм избран. Това е така, защото по комунистическо време не се провеждаха избори. По тази логика обаче и той не е избран, избори се проведоха, но аз присъствах и знам как го поставиха. „Избирането“ на Кирил беше като на Тодор Живков.
– Сатанисткият пастор Румен Атанасов от Варна обяви, че иска да регистрира своя „Орден на сребърната звезда“ по Закона за вероизповеданията. Вие как оценявате това?

– Не съм запознат с ученията на тази секта, но ако отговарят формално на условията на закона, те може и да бъдат регистрирани. Трябва да преценят Софийски градски съд и Дирекцията по вероизповеданията. Много интересно е, че дирекцията дава мнение всички, които искат да се регистрират като православни църкви, да не бъдат регистрирани и съдът ги слуша. Вече има пет такива случая на православни вероизповедания, които не признават синода на Максим и искат да се регистрират, но съдът отказва. Мотивите са, че вече има православна църква. Очевидно в тези случаи не става въпрос за съд, а за поръчкова институция, на която влияят различни политически и икономически интереси.

– Според Вас църквата трябва ли да взема някакви мерки и да се бори срещу подобни учения?

– Според мен линията „на борба срещу“ не е православна позиция. Ние трябва да проповядваме „за“. Да говорим позитивно. Имаме вяра, имаме Господ и когато обясним това на хората трябва да им дадем свободата те сами да си направят избора. Защото, ако вземем да влизаме в ролята на средновековната църква и да вдигаме клади за всеки, който не иска да приеме нашето учение – докъде ще стигнем? Борбата е в това да водим една добра църковна просвета и да престанем да се занимаваме с имоти и с далавери. Трябва стопанският и материален ресурс, с който разполага църквата да бъде открит пред обществото.
Реалните резултати идват тогава когато има една организирана и систематично провеждана мисионерска дейност, а не когато по Великден владиците се захващат да боядисват яйца или мъкнат огньове. Така те само стават участници в насърчаването на едни суеверни представи за вярата.

ИнтервюМнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.