СофияПловдивВарнаБургасРусе

„Вашингтон пост“: САЩ да спрат неуспешния експеримент с Куба

Кубинският президент Раул Кастро (вдясно) с венецуелския си колега Уго Чавес на срещата на АЛБА (Боливарска алтернатива за Америка) в Кумана, Венецуела. Снимка: Ройтерс

Миналата седмица американският президент Барак Обама одобри мерки, които позволиха на кубинците в САЩ да пътуват по-свободно до родината и да изпращат повече пари на роднините си на Острова. Това се случи само месец след като новият американски лидер отслаби някои от икономическите санкции срещу комунистическата страна, но остави в сила търговското ембарго, което САЩ наложиха на Куба през 1962 година. Какво е бъдещето на комунизма в Куба и трябва ли САЩ да се откажат от неуспешната си политика спрямо Острова, пише специално за в. „Вашингтон пост” изместният коментатор Майкъл Кинсли.

За много учени, занимаващи се с точни науки, терминът “социология” е оксиморон – т.е. “съчетание на несъчетаемото”. Науката предполага наличието на хипотези, които може да се проверят, да се докажат или опровергаят. А социологията не е повече от наблюдение, с което се перчи. За социолозите икономистите са сноби. Но с цифрите, графиките и кривите си икономиката в крайна сметка притежава атрибутите и колорита на точната наука. Това не е просто пътешествие по сандали към някакви забравени племена, където да се водят записки.

В същото време политологията дори с името си се опитва да отстоява правото си на съществуване. Ако това наистина е наука, то защо й е да го доказва толкова решително? Проблемът на социологията се състои в това, че нейният предмет са хората, а хората са непостоянни. Политологията – по правило – е наука за хората, обединени в големи групи. Партии. Общества. Страни. Ако трябва да проверите някакво твърдение, например за взаимоотношенията между демокрацията и свободната търговия, не може просто да създадете някакъв набор от държави, за да експериментирате с тях. Ще трябва да приемето това, което откриете, и винаги ще се намери някакво изключение или усложнение, за да опровергае претенциите ви за принадлежността към света на науката.

През последните четири десетилетия провеждаме нещо, което силно напомня научен експеримент с един от най-важните практически въпроси, с които се е сблъсквало човечеството. В по-голяма или по-малка степен този въпрос доминира неизменно в американската политика вече почти столетие. Провеждайки този експеримент, отчитаме немалки загуби и безмилостно игнорираме резултатите му. Този въпрос е следният: как най-добре свободните държави могат да нанесат поражение на тоталитарните режими като цяло и на комунизма в частност?

Комунизмът никога не е бил монолитен. Дори по време на разцвета му в него имаше най-различни отенъци. Имаше я Югославия на Тито, която винаги беше с единия крак отвъд Желязната завеса. Имаше го и Китай, който по време на Студената война предизвикваше у американците най-параноични фантазии, а днес буди параноя от точно обратния вид. Имаше я и Албания – черна дупка, откъдето не можеше да дойде никаква информация. Имаше го и романтичния латиноамерикански порив, който беше повече революционна страст, отколкото стремеж да се национализират средствата на производство.

От 1917 година, когато Русия стана комунистическа, до 1989 г., когато падна Берлинската стена, САЩ използваха всички възможни варианти на политиката в отношенията с различните комунистически страни. Понякога се държахме враждебно, понякога приятелски. Провеждахме срещи, провеждахме бойкоти. Водехме тайни войни в Латинска Америка, правехме тайни визити в Китай, внасяхме разкол в собственото си общество, водейки войни във Виетнам и в Камбоджа (тази тема и днес може да провали всяка вечеря (все едно да спориш за Гражданската война в САЩ през 1905 година).

Но и днес съществува една комунистическа страна, в отношенията с която Америка неизменно и безпощадно провежда враждебна политика. Една комунистическа държава, с която никога не сме се опитвали да отслабваме напрежението. Една комунистическа държава, която нападахме, без дори да слагаме смокиново листо с покана към легитимната власт. Една комунистическа страна, в отношенията с която дори не се опитвахме да използваме съблазнителната сила на капитализма, а вместо това въведохме пълно търговско ембарго. И ето че вече минаха 20 години откакто комунизмът претърпя поражение почти навсякъде другаде, а в тази страна комунистическата власт процъфтява без да прави реформи и без да се примирява.

Ако в сферата на политологията може да бъдат направени каквито и да е научни изводи (а може би това е прерогатив на „международните отношения” – още по-мъглява научна сфера), то това е, че политиката на САЩ в отношенията с Куба не работи. Може ли някой да опровергае това? В последните години най-близкият до такова опровержение довод звучеше по следния начин: „Почакайте, само почакайте още малко! Той почти си отиде.” Е, сега той – Фидел – наистина си отиде, повече или по-малко. И не се промени нищо – само нашето ембарго ни кара да изглеждаме още по-нелепо и безпомощно откогато и да било. Малките промени, които обяви през миналата седмица президентът Обама, ще помогнат. Но ако се откажем от ембаргото, признавайки го за неуспешно, това ще помогне още повече.

Разбира се, комунизмът на Куба е обречен и най-вероятно това ще се случи скоро. Дните, когато кубинските войски нарушаваха спокойствието, а Хавана получаваше от Съветския съюз милиарди рубли субсидии, са далечно минало. И какво чакаме? Политиката ни в отношенията с Куба стана заложник на фанатично етническо малцинство (всъщност нищожно малка част от малцинството), на фона на което израелското лоби изглежда мило и дружелюбно като новото кученце на президента.

Както отбелязват мнозина, в определен смисъл спечелихме Виетнамската война. Всъщност, в два смисъла. Бягството на виетнамците от комунизма прибави страхотна нова съставка към етническата ни гозба. А между другото Виетнам прегърна капитализма колкото сили има. Вече спечелихме от енергията на кубинците, които пристигнаха тук след революцията на Кастро. Така че защо продължаваме да лишаваме кубинците на острова на Кастро от възможността да се насладят на плодовете на капитализма?

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.