СофияПловдивВарнаБургасРусе

Европа става интересна преди изборите

Ейдриън Хамилтън

Началото на кампанията за европейските избори в Белгия беше белязано с демонстрации и протести в Брюксел. Снимка: Ройтерс

Живеем във време, когато предизвикателствата са глобални, а решенията – регионални. Изборите за Европейски парламент през юни определено няма да засягат въпроса за Европа. Всъщност за Европейския съюз почти няма да стане и дума. Дори либералните демократи ще действат предпазливо по темата в райони като Югозапада, където те се страхуват да не загубят места за сметка на консерваторите. Най-силният глас по въпроса отново ще дойде от антиевропейците. В действителност обаче вотът ще засяга това дали хората искат да използват възможността да изразят гнева си към правителството, или са толкова аполитични, че въобще не ги е грижа за гласуването.

Това не е нещо ново. Избирателната активност на изборите за Европейски парламент винаги е била безкрайно ниска. Това е така не само във Великобритания. Същото ще важи за Франция и за новите държави членки от Централна и Източна Европа. Ако имаше референдум, хората щяха да се потопят във въпросите, които повдига членството в общност, обхващаща цял континент (макар че и референдумите до голяма степен се използват като възможност да се гласува против действащото в държавата правителство). А когато им се предоставя шанс да избират представител в Европейския парламент, е съмнително даже дали средностатистическият гражданин знае имената на кандидатите, да не говорим дали знае какви са функциите им.

Това показва колко слабо отражение оставя големият европейски експеримент в съзнанието на обикновения гражданин. Разбира се, той би трябвало да бъде по-демократичен, решенията му би трябвало да бъдат по-открити за критичен поглед (Едуард Хийт дори предложи срещите на Съвета на министрите да бъдат публични – и имаше право). Но приказките за отчетност и откритост неизменно потъват в бездната на обществената незаинтересованост към институциите на ЕС и най-вече към Европейския парламент.

Реалностите на европейската политика са такива, че всяка държава използва ЕС за собствените си цели, като затвърждава своя суверенитет, а не като го включва в цялото. По-малките страни се стремят да създават впечатление, че са по-големи играчи, отколкото са, а по-големите страни – да изглеждат като управители на цял регион. Британците, напротив, никога не са показвали каквото и да е влечение към европейската политика, проявявайки както твърде голяма педантичност в своето тълкуване на нейните правила, така и твърде голямо пренебрежение към нейната значимост като централен фактор.

В резултат на това европейската политика винаги се е характеризирала с по-голямо сътрудничество на оперативно ниво, отколкото политиците тук са склонни да приемат, но и с доста по-голямо самооправдаване, отколкото трябва. През последните 30 години Европа беше разглеждана като нещо отделно, като някакво чуждо тяло, нямащо общо с нашите интереси, а до голяма степен и враждебно на тях.

Тя не е помагала на Великобритания в миналото, а определено няма да ни помогне и сега. Погрешно е да се залепва на Гордън Браун етикетът „проамерикански и антиевропейски“, също както това беше погрешно и по отношение на Тони Блеър. Всъщност, подобно на Блеър, Браун се радва на добри лични отношения с много европейски лидери, като отношенията му с Никола Саркози са наистина доста по-добри от тези на Блеър с президента Ширак. Но също като Блеър, Браун се стреми да служи на британските интереси, като поддържа близкия съюз с Вашингтон, по отношение на който европейците играят ролята на фигуранти, поддържащи англо-американската политика.

За Блеър израз на този съюз беше решението да участва заедно с президента Буш в нахлуването в Ирак. В случая на Браун съюзът с Вашингтон намира израз в присъединяването към кампанията на САЩ за преструктуриране на световната икономика в съответствие с техните виждания. Точно така. Двете страни споделят обща финансова система и заедно понасят удара от срива. Но както се убеди Блеър, това чувство на близост с Вашингтон може да бъде опасно изкушение.

Буш поне имаше силно чувство за вярност към тези, които смяташе, че са проявявали вярност към него. Обама е друга порода. В свят, в който образът на САЩ като единствена и непобедима свръхсила беше дискредитиран, да не кажем развенчан, Обама явно вярва в отворените съюзи, а не в изключителните партньорства. Той непрестанно твърди, че е заинтересован да обединява различаващите се възгледи, а не да подкрепя един за сметка на друг.

Същевременно самата Европа се променя. Както видяхме на срещата на Г-20, Франция и Германия потвърдиха съвместната си лидерска роля по икономическите въпроси и по другите основни теми като отношенията с Русия и бъдещето на разширяването на НАТО, докато заставането на Великобритания редом до Буш ни отреди място от другата страна. Но икономическата обстановка кара правителствата на държавите по целия свят да гледат в собствената си чиния и Европа не прави изключение. Само по себе си потвърждаването на оста Париж-Берлин е потвърждаване на господството на водещите сили в Европа за сметка на по-малките страни.

Зад всички дебати по Лисабонския договор и по новата конфигурация на ЕС се крие един по-дълбок въпрос: дали Европа би трябвало да се стреми към федералистко бъдеще, към всеобщо обединение, към асоцииране на две скорости, при което икономически напредналите вървят пред по-малко напредналите; или към Европа на променливата геометрия, при която различните страни се коалират по различен начин според случая, например Франция и Великобритания – по отбраната, Великобритания и някои други – по разширяването, Франция и Германия – по финансовите въпроси. Със Саркози начело Франция явно клони към втория вариант. Обърналата поглед на изток Германия клони към първия. А фактът, че толкова много страни както от Стара, така и от Нова Европа са изправени пред икономически проблеми, само подсилва чувството за фрагментираност, с което е зареден континентът.

Разбира се, това подсилва и наложителността от сплотяване. Сега е един от онези моменти в историята, когато предизвикателствата са глобални, а единственият начин за справяне с тях е най-малкото на регионално ниво. Световното управление е далеч в бъдещето. Но регионите могат и трябва да предоставят отговорите на всевъзможни въпроси – от околната среда до икономиката. Ако светът ще се възстановява, то за това е нужна Европа, която действа като единен пазар и е наистина такава.

Ако поиска, Великобритания може да се включи в играта на различните скорости. Съществуват безкрайни възможности, а Саркози е тук, готов да ги използваме заедно. Но е вярно също така, че страната не може да си позволи ЕС да се срине под тежестта на рецесията. Нито може да бъде в наш интерес да се присъединяваме към съюз на големите срещу малките, когато сме толкова заинтересовани да се съюзяваме с тях по повечето въпроси.
Изведнъж Европа стана интересно място, макар че съвсем няма да сте на това мнение, когато гласоподавателите излязат да избират своя кандидат за Европейския парламент през юни.

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.