СофияПловдивВарнаБургасРусе

Богомил Райнов напада от гроба Радой Ралин. Шоуто на сатирика по софийските улици

Една от последните снимки на Радой Ралин. Снимка: Иван Бакалов

Точно за рождения ден на покойния сатирик Радой Ралин в София излезе книга на друг покоен писател – Богомил Райнов – в която има груби нападки към легендарния епиграмист. Книгата е озаглавена „Писма от отвъдното“ и Богомил Райнов не е искал да се издава докато е жив. В нея има отделна глава за Радой Ралин, в която накратко той е описан като идиот (буквално), който ходи зле облечен с омазнени дрехи и говори мръсотии по улиците, а въпреки ореола си на дисидент,

всъщност се срещал с Живков и бил близък с него. Този откъс от книгата беше публикуван във в. „Уикенд“. За по-младите поколения произведенията и на двамата покойници може да са непознати. Никой не е длъжен да чете автори от миналото. Но оценките на Богомил Райнов за Радой Ралин са своеобразни нападки от отвъдното срещу паметта на най-популярния български сатирик. Богомил Райнов е добре известен в литературата по времето на социализма като фаворит на властта, за разлика от Радой Ралин, който е преследван писател, със забранени произведения, а книгата му „Люти чушки“ дори е прибрана от книжарниците и изгорена.

Ако трябва да се сравняват двамата, Богомил Райнов винаги е бил приближен на управляващите и не крие близостта си с Людмила Живкова и баща й, описана в негови мемоарни книги. Радой Ралин е известен като епиграмист, който е уволняван и забраняван за публикуване в дълги периоди, а фигурата му на дисидент, критик на тоталитарната власт, не буди съмнение у нито един изследовател на социалистическия период от историята на България. След смъртта на Ралин във в. „Таймс“ беше публикувана цяла страница посветена на него – нещо което не се е случвало с нито един българин до този момент в западния печат (виж тук целия текст на статията в „Таймс“). Храненикът на тогавашната власт Богомил Райнов не може да се похвали с подобна чест. За него ще остане пародията на името му – Погодил Номерайнов – чийто автор е Ралин. По повод годишнината от рождението на писателя (на 23-и април той щеше да навърши 86 г.) e-vestnik пуска спомен за него от журналиста и поета Матей Стоянов (виж тук за него), който да напомни що за човек беше Радой Ралин. По-долу са публикувани и избрани епиграми и стихове на Ралин.

Статията във в. „Таймс“ за смъртта на Радой Ралин. Толкова внимание вестникът не е отделял на друг българин в цялата си история.

Тези дни Радой Ралин щеше да навърши 86 години. Колкото да звучи необичайно, липсата му се чувства и по софийските улици. Той внесе и там неповторимия си колорит. Някога столицата ни е имала своя интимен чар, присъщ на по-малките български градове. Постепенно, с нарастването й, той се затваря в по-тесни кръгове от хора, в отделни домове, където все още пулсира традицията. Радой Ралин весело я разнасяше навън, по тротоари и шумни кръстовища. Традицията на сутришните поздрави, които прогонват самотата, на вечерните пожелания, лекуващи напрежението от деня.

Тези ритуали на общуването липсват болезнено днес. Виждаме как не само натрупаната агресия, но и натрупаните страхове водят до насилие. Радой Ралин бе едва ли не последен мохикан на радостта от човешките срещи. Ненатрапчиво, артистично той предлагаше върху софийския паваж своята рецепта за освобождаване на личността. Обичаше своя роден Сливен като повечето си съграждани, но не за сметка на столицата, върху която мнозина хвърлят камъните на личните си несполуки. Напротив – той украсяваше столичното пространство със своите цветисти сливенски приказки. Но при поета Ралин никога словото не е било само орнамент. Нямаше случайно казани или извикани думи. Когато преди много години той е заставал на ъгъла на „Ангел Кънчев” и „Солунска” и викал към дома на един голям поет: ”Далчев!”, това не е било случайно. Това е било неговото специфично, човешко противопоставяне на официалното мълчание, обградило изключителния творец Атанас Далчев. За тази цел Радой Ралин превръщаше улицата в сцена.

По същия начин разнасяше плочата на Милчо Левиев, излязла в САЩ. Използваше всяко голямо струпване на хора, за да каже отдалеч на свой познат каква голяма музика е създал именитият композитор емигрант. По време когато все още много тукашни музиканти се ослушваха и нямаха позиция по въпроса. Ами прословутата му среща с актьора Михаил Михайлов отново на „Ангел Кънчев”? Този актьор според тогавашната терминология имаше „петно” в биографията. С недостатъчно основание за репресии, но повод години наред да бъде избутван като епизодик от режисьори с наполеонов комплекс. Тъкмо му потръгна, включиха го в някои филмови продукции и дъщеря му избяга на Запад. В този момент двамата с Радой се срещат. ”Как си, Мишо?”, пита го от отсрещния тротоар поетът. Актьорът притичва към него, за да му каже тихо: ”Зле съм. Дъщеря ми избяга във Франция”. А Радой продължава нависоко, успокоявайки го: ”Нищо бе, Мишо, не се притеснявай! И там има прогресивни хора!”

Дори еротичните му пожелания от рода на „Да ви се случи най-хубавото, госпожа. Осем пъти да ви се случи!” не предизвикваха обичайното сепване и затваряне у българката. При него тази фраза не звучеше вулгарно, а, бих казал, ренесансово. Защото Радой Ралин умееше да изчисти думите си от частичното и временното, за да се чуе нормалното. А то винаги може да бъде и тържествено.

В продължение на години той ме срещаше по улицата с думите: ”Ти защо напусна Студията за игрални филми? ”В този въпрос той влагаше и личен мотив – дълги разправии помрачиха светлата му идея да направи игрален филм за Левски. Тя така и не се осъществи. Може би е искал евентуално да научи от мен нещо за механизма на отказването, който действаше откъм Киноцентъра. Не му отговорих, защото причините да напусна бяха съвсем лични. Радой Ралин продължи да ме пита, но вече само като сигнал, че не ме е забравил. Една песен обаче, създаде същински контакт между нас и то най-случайно. Бяхме, струва ми се, в Клуба на журналистите. Той пиеше своето безалкохолно, а аз с приятелите – вино. Говорехме за Македония и той запя „Аз знам един жезъл във Охрида син”. Беше много изненадан, че знам песента, когато започнах да му пригласям. А два пъти по-изненадан стана, щом назовах освен автора на текста Александър Балабанов и композитора Мишо Тодоров. Той е любимец на поколения сливналии, на които като учител е вдъхвал любов към музиката.

Оттам нататък нашите разговори по улиците станаха по-подробни. Веднъж бях купил книга на англоезичен поет, Радой ме срещна на „Раковска”, разгърна книгата, че като закастри преводача! ”Не може така буквално, трябва да се потърси по-изящно българско съответствие, започна той и продължи сякаш преводачът е пред него.Ти какво си направил, бе…” Всичките си упреци фактически отправи към мен. Минувачите се обръщаха, оглеждаха ме и сигурно се питаха с какво толкова съм ядосал Ралин. Случи се и да ме похвали за мои стихотворни пародии, поместени в списание „София”. Посъветва ме да ги издам и дори ми подари заглавието на бъдещата книга.

Няма да забравя един от последните ни разговори. Кризата на прехода като че ли удари и уюта на заведенията. Те заприличаха на чакалня в автогара. Беше по времето на Виденовата зима. Видяхме се с Радой в заведението, наречено с мрачна ирония Дома на покойника. Там поетът разказа една дълга история за своя романтична връзка навремето в Чехословакия. Нежните чувства контрастираха със суровостта на епохата. Режисьор като Жак Деми би създал по тази случка филм, по-въздействащ от „Шербургските чадъри”. Попитах Радой: „Защо досега не си описал тази история, в нея има толкова силен емоционален заряд?“

Радой Ралин (вдясно) с Валери Петров по време на войната 1945 г. Снимка: Личен архив

А ето какво ми отвърна човекът, чийто живот за нас бе като на длан, чиито наблюдения и изживявания можехме да чуем от самия него или разказани от някого, който бе овладял града, както древногръцки творец би покорил площада: „Има неща, които не трябва да бъдат описвани. Достатъчно е това, че някога, някъде са станали. Щом са останали в теб и ти ги обогатяваш в себе си, вече има творчество.“
Никога не взех интервю от Радой Ралин, въпреки че това ми беше работата. Но този негов случаен изблик, непредизвикан от мен, ми донесе повече удовлетворение от една дълго търсена изповед. За щастие, неговите откровения не подбираха време и място.

Епиграми от Радой Ралин

Комплиментът е духовен рушвет

Блажени изневерующите

О, безсмъртни, как не сте полудели досега

Който работи, трябва да яде

Не мисля, следователно съществувам

Пътят към рая е постлан с лоши намерения

Който изкоренява сатирата, ще пожъне корупция

Ако имаш две ризи, смъкни третата от другия

Изкуството е 1% талант и 99% експлоатация на чужд труд

АКТУАЛЧНА

ВЛАСТИТУТКА

ВЕСТНИКЯР

ГЛАДОНАЧАЛНИК

ЕДИНОГУШИЕ

ИНТРИГАНГСТЕР

КОРИСТОКРАТ

ЛАСТИКОНОМИКА

МАЙМУНИТЕТ

МЛЯСКАВ

НАЗАДЪК

НЕДОНОСНИК

ЦИТАТЕЛ

ЦИЦЕМЕРИЕ

ЧВОРЧЕСТВО

ЩУРОКРАЦИЯ

Стихотворението „Молитва“

Свободата е като хляба.
Всеки ден се замесва,
изпича,
изяжда.

Свободата трябва
всеки ден да е прясна,
топла,
сладка,
достатъчна, за да я сподели с други.

Не яжте огризки,
не яжте вчерашен хляб,
не яжте подарен хляб.
Сами си замесвайте
и изпичайте
хляба,
за да го имате,
за да го не просите.

Засяда на гърлото
вчерашният хляб,
подарения хляб.

Хляб наш насущни дай си го сам.

1967 г.

(тук интервю с Радой Ралин)

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.