Тошо Дончев: София беше градина, Будапеща – мръсен град. Сега е обратното

Тошо Дончев – потомък на български градинар, пристигнал в Будапеща в началото на 20-и век, дълги години е бил председател на Българското републиканско самоуправление в Унгария и държавен секретар на Комитета за националните етнически малцинства. Снимки: Николай Григоров.

Роден съм в най-големия български град – Будапеща“, казва Тошо Дончев, един от най-видните представители на българската общност в Унгария. Той уточнява, че местната шега е заради данни на езикознанието, според които Пеща е не просто със славянски, а с български корен.

Тошо Дончев е роден в Будапеща – баща му е българин, майка му – унгарка. По бащина линия потеклото му е от селата Драганово и Поликраеще, край Велико Търново. Прадядо му е първият човек от семейството, тръгнал към Будапеща на гурбет. По-късно през 1932-ра година бащата на Тошо Дончев – Ангел, се установява в града.
„В мен се срещат унгарското и българското, казва Дончев. Като външност може би съм българин (смее се), но в мисленето ми имам предимно унгарски черти.  Акцентът ми, когато говоря на български, се усеща, все пак матерният ми език е унгарски, израснал съм тук. Като малък бъкел не знаех български, само елементарни форми. Като юноша в мен обаче се роди силно чувство да видя, да открия корените на нашето семейство.“

Тошо Дончев завършва славянска филология, като два семестъра следва в София. След това завършва магистратура на тема „ Идентичността на българските преселници в Унгария”. Работи в българското посолство в Будапеща, в Културния институт, бил е журналист в „София прес“. След промените работи дълги години като директор на Българския културен дом, управляващ секретар на Българското дружество, основател на фондации, на списание „Хемус”.

Гледка от „Рибарските кули“ на Будапеща към р. Дунав. Снимки: Николай Григоров

В началото на 90-те години е избран от 13-те регистрирани в Унгария малцинства за председател на кръглата маса на малцинствата. „Обединихме всички малцинства в Унгария и благодарение на тогавашните обществени борби с първото правителство на тогавашната партия Унгарски демократически форум (УДФ), успяхме да завоюваме завидни позиции. Парламентът прие закон за правата на националните етнически малцинства.”
Законът за малцинствата позволява създаването на самоуправления на местни, окръжни и републикански нива.

Дончев години наред е председател на Българското републиканско самоуправление. По време на гражданското правителство на Виктор Орбан, е назначен за държавен секретар на Комитета за националните етнически малцинства. След смяната на правителството работи като експерт в същата сфера, публикува статии и книги. В България миналата година е публикувана книгата му „Прокълнатото щастие на леля Ица”, в превод е и книгата му „Куманската княгина”- сборник от разкази, в които се описват българите в Унгария и спомени от детството на автора.

Проблемите на българите в Унгария са и проблеми на малцинствата в страната като цяло. „Скоро се събрахме на кръгла маса да обсъдим проблемите на малцинствата, в 22-ри район, където живеят предимно немци, хървати, цигани и българи, разказва Дончев. Законът от 1993-та година е много критикуван, макар че е претърпял много промени, има недоволни. Аз винаги изтъквам, не само като един от бащите на закона, че най-голямото преимущество е това, че изобщо съществува. Особено след социалистическата система обществените организации бяха отслабени, нямахме богати хора, които да застанат зад нашите интереси, за разлика от нашите деди, дошли преди век по тези места. Виждате църквата ни – тя е построена през 1931-а година от доброволните дарения на нашите градинари, Културният дом и българското училище също. Били са няколко хиляди души, но духът е бил друг“.

Българите, живеещи далеч от България, както и техните деца често се сблъскват с въпроса коя е моята родина – там, където съм роден или откъдето са моите предци. „За първите преселници, като дядо ми, баща ми, родината без колебание е България, тя не е само в мислите им, споделя Дончев. Следващите поколения обаче се интегрират за живот в Унгария, но тези, които искат да запазят корените си, го правят. Аз съм женен съм за унгарка, която говори много добре български. Тя е държала държавен изпит по руски, английски и немски, но най-добре говори български, без никакви изпити и дипломи (смее се). Имам две деца и вече две внучки – едната се казва Ангела, а другата Мира. Дадохме им имена, които са в унисон с българската и унгарската култура.

Българите, или по-скоро ние (усмихва се), конкретно в миналото, във времето на патриархалните обичаи, българинът е бил по-въздържащ се. При унгареца, бабаитлъкът е на почит. В отношенията между хората унгарците са по-резервирани. Но може би говоря за едно по-старо време. По-младото поколение се превръщат в деца на Европа, чрез Интернет, медиите културните обичаи и навици се изравняват. Общата ни европейска култура помага за сближаване на обичаите, характерите. Може би в миналото сме били по-различни.“

Тошо Дончев посещава за първи път България като студент през 1956-та година. „За мен беше период на откриване. Столицата на България беше като една малка розова градина, за разлика от Будапеща, който беше мръсен град. Сега е обратното (смее се). Жълтите павета, докарани по царско време от Унгария, няма да ги видите тук. В София обаче още си стоят.

„Рибарските кули“ в Будапеща. Построени на мястото, където по-рано са се намирали Рибарски квартал и Рибарски пазар. Снимки: Николай Григоров

Носталгия по миналото винаги ще има. Тоталитаризма, диктатурата предполага да се говори за ред, за порядък. Аз по сърце, убеждение и възпитание съм чедо на гражданското общество. Баща ми в стария режим, беше „частник” в Унгария, започнал е като градинар, после продаваше плодове и зеленчуци. Критикуван, национализиран, втори път национализиран, след това тук дойде период, в който можеше да има някаква свобода на действие. Аз съм живял със статута „буржоазен остатък”, бях така нареченото „буржоазно чедо, дяволско изчадие”. Аз естествено не изпитвам носталгия за време, в което съм изпитвал унижение. Не говоря, че съм бил малтретиран като баща ми, който е бил в затвора, но едно много неприятно отношение.

Когато близо 50 години живееш в един строй, където няма конкурс, няма съревнование, където си имаш жилище, някаква работа, свикваш. Това обаче не трябва да се забравя, че беше времето на недостига. В България се чувстваше много остро, когато се появи, купуваш в неимоверни количества олио, щайги с домати. След 56-та година, след революцията в Унгария не се чувстваше такъв недоимък. Тук се казваше – „Няма ли месо, пак ще избухне революцията.“

Обикновеният човек бързо забравя трудностите в миналото, защото сегашната свобода него не го вълнува. Сега можеш да обиколиш света, но нямаш пари за това нещо. Преди нямаш пари, но и нямаш възможността да избереш да обикаляш.  В миналото, когато пътувах за България си спомням какви проверки трябваше да премина, колко разрешения трябваше да получа, въпреки че съм и български гражданин, за да взема изходна виза. Имайте предвид, че в това време да следваш като частен студент в друга държава беше уникално явление.  Как ме гледаха и разпитваха служителите: „Кой си ти, какъв си ти?”, сякаш си животно. На границата изпитвах много неприятно чувство, когато ми гледаха паспорта и ме разпитваха, сякаш съм излязъл от затвора.

Когато човек е роден и израснал в чужбина, извън родината на предците си, от смесен брак, има ситуации, когато се чувстваш нито тук свой, нито там. Това чувство изпитвах пред служителите на МВР или някои други институции, чиито служители ме гледаха с други очи. С хората, с роднините, приятелите – никога не съм се чувствал така, иначе нямаше да посещавам толкова често родния край.

Последно бях в България миналата година – в София. От една страна има много положителни промени, сравнявайки с 50-те години, беше един спокоен, провинциален унгарски град – с много цветя, дървета. Сега е световен център. Но бях ужасен от селата в Старозагорско, които посетих, сякаш съм в Босна и Херцеговина – опустели, разграбени къщи, няма жива душа, обезлюдени места. Такива гледки няма в унгарската провинция.

Тошо Дончев. Снимки: Николай Григоров

През 1996-а година организирахме едно посещение в моето село Драганово на делегати от Българското републиканско управление, от  Дружеството, от българския вестник. Тогава ни съдейства писателят Марин Георгиев. В селото се видяхме с кмета, с хората, но въпреки доброто им желание, селото е обезлюдено, останали са предимно пенсионери. В българската литература за с. Драганово се говори като за село на поетите – Камен Зидаров, Асен Разцветников, Владимир Русалиев, Румен Стоянов и други. За съжаление като гледах старото, изоставено училище, обезлюдените къщи, много се натъжих. Тогава един бизнесмен беше направил ресторант „Европа”, сега не знам дали съществува. Собственикът се беше постарал наистина по всички показатели да се чувстваме сякаш сме в Европа. Но каква Европа, когато водата е на режим… Надявам се нещата да са се променили към по-добро.“

Най-големите проблеми на българите са свързани с образованието. Българското училище е основано през 1918-а година и българската държава издържа училището, но от дистанция не винаги се разбира какво е добре да се направи в дадения момент. „Хората все повече гледат колко едно училище е конкурентноспособно, казва Дончев. В миналото е имало много български училища, като да речем в Либия, където са работили  български граждани, и децата им са учили, като целта е да бъдат интегрирани в българската образователна система. Тук обаче децата са за постоянно, след училището продължават висшето си образование в унгарската образователна система. Изискванията се разминават и защото българите живеят в 300 селища в цялата страна.“ Българското самоуправление работи именно в посока образованието, създавайки съботно училище, тъй като много родители искат децата им да научат български език, както и да усвоят от културата и обичаите на предците им. Поради различни причини, най-вече битови, когато в съседство има друго училище, което е по-близо, българите не избират училището в Будапеща.

Виждам напоследък, благодарение на мода, може би, има интерес към народните танци“, казва Дончев. Преди 25 години беше създаден танцов състав от българи и унгарци „Мартеница”. След смяната на режима се създадоха още „Янтра”, „Росица”, „Зорница” – танцови фолклорни ансамбли, които ходят по фестивали, канят хореографи от България. Танцът е езикът, който сплотява, успява да запази идентичността. Всеки септември тук се организира балкански фестивал, на който звучи българска музика. Така че, коренът не е изсъхнал.“

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.