В градината на Магелан (+фотогалерия)

С много любов и малко ирония от далечна Патагония

(На моята учителка по география Василка Владимирова от Добрич и на всички от поколението на нашите майки и бащи, които искаха, но не можеха да пътуват свободно по света)

1.

Нагоре. Туристите могат да яздят на воля из главозамайващия пейзаж. Снимки: авторът

(Вместо увод: Нямаше да напиша и ред от това пътуване, ако редакторът на e-vestnik Иван Бакалов не беше ме подкокоросал… Още повече, че има „Уикипедия“, а всичко може да се намери в гънките на „Google“. А и стотици, може би хиляди българи са прошетали дебрите на Патагония. Ето защо любезно го информирам предварително: тези редове отразяват онова, което аз съм видял и не са предназначени за онези, които по рождение знаят всичко.)

Първо, направих си труда да видя какво има за тези прелестни места в библиотеката на „Google“. Има всичко. Само не усещаш нищо, като четеш: няма мирис на океан, няма цвят на бодливия храст „калафате“, няма шум на сгромолясващия се във водата небесносин лед от глетчерите, няма ги хубавите очи на екскурзоводката Исабел, няма го леденият вятър, който те удря в лицето като с камшик от добруджански разказ на Ивайло Петров, няма ги разпънатите на кръст апетитни печени агнета на Патагония, нито огненото рубинено вино от Мендоса… Няма ги и препускащите мустанги и летящи след тях „гаучос“, които едва си изкарват хляба с тежък труд на седлото или ножиците, с които стрижат мериносовите руна на хиляди, милиони овце… Ей такива работи няма в „Google“.

За мен „краят на света“, както наричат Огнена Земя, винаги е бил загадъчен и тайнствен. Било от романите, било от учителката ми по география Василка Владимирова, която разказваше с такъв възторг за Патагония, макар че никога нямаше да стъпи там, освен като виртуален придружител в географските телевизионни приказки на проф. Тянко Йорданов (б. р. – водещ на предаването „Атлас“ по БНТ по времето на социализма), било от елегично-геройските притчи за покорителите на Южния полюс, които проправиха пътя към Антарктика за поколения учени, журналисти (и дори за Мони Паси) през патагонските Ушуая или Пунта Аренас.

Ледникът Перито Морено. Снимки: авторът

Ледникът Перито Морено. Снимки: авторътСлед 5 мин овцата ще остане "по бикини". Снимки: авторътПропукване: началото на края? Снимки: авторътГуанако - вид лама - пасе неизвестно какво в чакълестата почва. Снимки: авторът"Ех, Гаучо...": 10 часа на седлото и 300 долара на месец. Снимки: авторътНагоре. Туристите могат да яздят на воля из главозамайващия пейзаж. Снимки: авторътИзумрудено зелено на езерото край ранчото. Снимки: авторътСемейство гуанакос. Снимки: авторътИдилия в Ел Калафате. Снимки: авторътОще албатроси: Няма място къде игла да хвърлиш... Снимки: авторътМислителят. Снимки: авторътПоглед от седлото към ранчото "Нибепо Айке" и езерото Аржентино. Снимки: авторътАгнетата тук се пекат по различен начин от българското чеверме. Снимки: авторътЛеденият динозавър бавно умира. Снимки: авторътАлбатроси. Снимки: авторътОттук започват 257 кв.км. лед в целия район. Снимки: авторътДон Естебан и неговият Росинант. Снимки: авторътСалем и дъщеричката му: Споменът за Босна става все по-далечен. Снимки: авторът7 бивши овце. Снимки: авторътНай-добрите приятели на човека почиват в кротка следобедна дрямка. Снимки: авторътАвторът - за нас удоволствие, за конете - работа. Снимка: личен архив

Когато бях 9-10 годишен, нашият пощальон се казваше бай Андон. Викаха му Андон Бразилията, защото беше ходил да работи в Бразилия и после се беше върнал. Нарамил огромна кожена чанта, тежаща поне 20 кг от писма, вестници и списания, той винаги любезно ми казваше:“Утре!“, когато го питах кога ще имаме писмо. За мен той беше нещо като Магелан. Именно той пръв ми каза, че Патагония е на края на света. Оттогава все нещо ме теглеше натам.

И най-сетне, ако годишнините имат някакъв смисъл и послание към нас, 2009 бележи 200-годишнината от рождението на един кротък англичанин с изискани маниери, наречен „бащата на теорията на Еволюцията“, която преобърна мисленето на милиони хора за нашия произход и създаде куп неприятности за папи, теолози, интелектуално мухлясали професори и днешни политици от Аризона и Небраска. Преди 178 години (1831), тогава едва 22-годишен, току-що завършил Кеймбридж, Чарлз Дарвин е поканен на борда на легендарния (по-късно) кораб „Бийгъл“, но не като „учен-натуралист“, а като „придружител и душеприказчик“ на капитан Робърт Фицрой, млад и нахакан аристократ, натоварен със задачата да изследва бреговете и заливите на Южна Америка. Задача достойна за британската корона. Пътешествието с „Бийгъл“ трае 5 години (1831-1836), когато ние сме още под властта на турския султан, а Иван Вазов тепърва ще пише за Бойчо Огнянов и Боримечката и ще издава „Под Игото“. В 1859 обаче, след като е събрал тонове наблюдения, 27 вида мишки само от Южна Америка, 5 436 кожи, кости, скелети и трупове на животни, прочел хиляди книги и манускрипти, финият англичанин издава „Произходът на видовете“, която преобръща тогавашното схващане за нашия произход с „главата нагоре“. Точно така, а не с „краката нагоре“…

Пътешествието на Дарвин с „Бийгъл“ по Южна Америка (вкл. Патагония) и Галапагос довежда ни-повече, ни по-малко до „преоткриването на света“ и до тезата за силата на естествения подбор. Въпросът е какво преоткриваме ние в себе си, или за себе си, когато дойде нашият ред да прекосим Патагония. Лично за себе си аз открих там, под едрите звезди на Огнена земя, че вятърът в главите ни често е по-силен, и по-напразен, от този, който духа в Пунта Аренас, и който опъва платната на хора като Дарвин. Че тишината и шепотът на природата говорят по-убедително от крясъците на политици, демагози и банкери. Че величието и тъгата от падащия небесносин лед в затоплените води на езера и океани са неща, за които често забравяме, докато водим ежедневните си битки. Че произходът ни от нашите по-космати и по-четирикраки прадеди, и най-вече днешният ни начин на живот – един ден ще ни върне пак в тяхното стадо , ако продължаваме така талантливо да съсипваме всичко около себе си. ДЕВОЛЮЦИЯ? Дарвин да каже, той знае.

Поглед от седлото към ранчото „Нибепо Айке“ и езерото Аржентино. Снимки: авторът

За Буенос Айрес, красотата му, страхотните ресторанти, зелени паркове, широки булеварди и огненото танго в „Кафе Тортони“ няма да кажа почти нищо, защото това са лични работи. Всеки трябва да го преживее сам. Точка по този въпрос, както казваше баща ми.

Пътуваме на юг, към Пуерто Мадрин, Трелеу и полуостров Валдес.

Особеното на този район е, че тук обитават голяма част от „трите милиона пингвина на Аржентина“, както се изрази водачът ни Веласко. Сигурно е истина, защото аз видях поне един милион пингвини от вида „Магелан“ (има и други видове: императорски пингвин,“Папуа“,“Сено Отуей“, с различни шарки). Спокойни, тромави, охранени, лениви и не много любопитни, те гнездят из шубраците около океанския бряг до Пунта Томбо на 107 км южно от незабележителното и скучно градче Трелеу. Пингвините са толкова много, че за съвременните Магелановци с дигитални камери на шиите са направени специални пътеки да минават покрай тях и да не ги настъпят. След като усърдно запечатат мигове от горещия ден, пълен с пингвини, те се завръщат доволни от храбрата си експедиция при студената бира в хотела на Пуерто Мадрин.

Мислителят. Снимки: авторът

Полупустинното скалисто място край океана на полуостров Валдес много напомня на района между Калиакра и Камен бряг. Разликата е, че тук преобладават пингвините, а не бивши кметове на София, прогресивно обедняващи интелектуалци и ускорено забогатели бакали. Вятърът също е по-силен тук, все едно че е сибирски, така фучи. Но е топъл, защото февруари е върхът на лятото, така че е жежко като в Абхазия или Чечня, но без да се стреля. На места пингвините се смесват с малки стада гуанакос (вид лами), които спокойно пасат неизвестно какво, тъй като наоколо има само чакъл, пясък и бодливи храсталаци. В няколко бараковидни постройки има две линейки на „Бърза помощ“, ако на някой Магелан му прилошее, ресторантче, където предлагат сочен телешки стейк и салата, досущ като нашенската, със свежи марули, домати, расли на слънце и хрускав бял лук, от който очите ти не се пълнят със сълзи от спомени за дядо ти… (Само няма една малка гроздова, но виното е супер, както би казал моят приятел Иван Господинов от Женева, ако беше с мен). Тоалетните светят от чистота и не са с турски клекала както в спомените на чеха пан Черни.

Патагония е като наша политическа химера: огромна, пуста и ветровита. С тази разлика, че е много по-гостоприемна и естествена. Грях ми на душата, но все ми се въртеше в главата едно налудничаво сравнение в този пълен с тлъсти пингвини ден, които напомнят на стари български чорбаджии или днешни новобогаташи с величавото поклащане на тумбаците си. Че както Патагония, така и нашата мила татковина, е все в състояние на някаква агония. Но докато първата се бори да оцелее въпреки тежкото наследство на географията си, втората сякаш агонизира перманентно, пържейки се в горчивия сос на собствената си история. Но това сравнение беше мимолетно, отнесе го бързо свирепият патагонски вятър и то умря от естествена смърт.

Патагония, както ни учеше г-жа Владимирова, е колкото 10 Българии (над 1 милион кв. км), като само една четвърт от тях са в южната част на Чили, а останалите три четвърти (777 000 кв. км) са в Аржентина. Тази част от Патагония се обитава от 14 милиона овце и много по-малко патагонци, както би се изразил Хайне. Мнозина хроникьори приписват на Магелан авторството на думата Патагония (от високи хора с огромни крака). Местните хора му се видели като великани, когато той съзрял Огнена земя за първи път. Така или не, патагонците днес, били те бели (от испанско-италиански произход) или местни (от старите индиански племена), са с нормален ръст, големи мечти и малки заплати. На един квадратен километър се падат по един патагонец, 18 овце, 3 пингвина, 0,2 гуанакос (местната лама), и бог знае колко мишки, останали след Дарвин, зайци и разни пернати и хвъркати животинки. Кравите и конете не ги броим. От първите стават най-известните стейкове в света, а вторите служат вярно на местните каубои, наречени „гаучос“.

Салем и дъщеричката му: Споменът за Босна става все по-далечен. Снимки: авторът

Майтапа настрана, но Патагония е възхитителна. Десетки, стотици километри равнина, наречена пампа, се простира от север на юг, чак до Ушуая. Пясъчно-чакълестата земя е покрита с твърда като жица трева и бодливи храсталаци, които овце, крави, коне и гуанакос пасат като че ли е нашата сочна и крехка детелина. Направо не е за вярване как тези клети животни успяват да отскубнат стрък трева, да го смелят и да преживеят. Те са живото доказателство на Дарвиновата теория, че оцелява само силното… И не само това, ами месото на агнетата и телетата е сочно и вкусно на всичко отгоре. Вместо да ги въртят на шиш, както е по чаровните Балкани, патагонците „разпъват“ одраното агне на 2-3 шиша, то става почти „плоско“, слагат още две такива агнета на един триножник и той се върти около огъня. Така месото се пече равномерно и става много вкусно. (Спомням си как ентусиазирано купихме през пролетта на 1993 в Унгария едно агне с моя приятел Геза Тавас, бивш консул в София. Сложихме го във фурната да се пече в 8 сутринта, поливах го аз със собствения му сос, мазах го с масло, пях му чардаши, бодох го с една вилица да видя дали става вече за ядене, но пустото маджарско агне не се предаде на огъня: след 6 часа печене стана още по-твърдо, като стара автомобилна гума, от които виетнамците (преди да се позамогнат) си правеха сандали. Накрая взехме с Геза един трион да го разрежем, гостите си изгубиха половината зъби и си отидоха гладни. Обяснено ни беше от комшията Петер Чак, управител на елитен ресторант в Буда, че в унгарската пуста тревата е толкова жилава, че който иска да яде крехко вакло ягне, трябва да си го купи от съседна Сърбия, Хърватия или по-малко съседна Нова Зеландия, където тревата била сочна като маруля).

За мене все още не е ясно как патагонските овце успяват да се справят с тези зелени „жици“ и тръни, с които се хранят. Обаче един ден като отидох в ранчото „Нибепо Айке“, на 60 км от градчето Ел Калафате, екскурзоводката Вирджиния ми обясни, че тукашните овце са с характера на катъри: упорити и издържливи на всичко. Единственият проблем е, че от твърдата трева, която те просто отскубват от земята, зъбите им се изхабяват бързо и средно 5 години след раждането си патагонската овца минава под ножа и се завърта на шиша, защото вече не може да яде, станала е беззъба… И още, каза Вирджиния, за да се изхрани, всяка овца има нужда от 5 хектара пасище годишно. Ето защо ранчерите заграждат определени „периметри“ земя и „въртят“ всеки сезон пасищата, така че земята да има време да се възстанови. Пак поради слабичката тревна диета, местните овце и крави не се доят, а се използват само за месо или за вълна.

Този пусти „ветар“, както пишеше Елин Пелин, тук достига 120-130 км/час и изсушава всичко по пътя си. По тази причина дърветата (които са рядкост) са ниски, горните им клони са мъртви от суховея, а новите клони зеленеят отдолу и се борят за място под слънцето.

Най-добрите приятели на човека почиват в кротка следобедна дрямка. Снимки: авторът

В ранчото „Нибепо Айке“ прекарахме цял ден. Беше като зелен оазис. От седлото на коня се откриваше страхотна гледка към езерото Аржентино. Нашият гаучо Естебан ни юрна в комбинация от катерене по хълмовете и кратки отсечки на мек галоп. Бяхме трима: един французин с 12-годишния си син и моя милост. Конете бяха охранени, леко разглезени и нямаха нищо общо с уморените добруджански коне, които ние безмилостно налагахме с камшиците да препускат, след като те са опъвали тежката американска жътварка („Дееринг“) цял ден. След 3-часова езда по хълмовете се върнахме в ранчото, където ни показаха как стрижат овцете със старовремски ножици, които в Добруджа някога наричаха „кръклиги“. Естествено, всичко беше като за туристи, защото на стената висяха дискретно десетина електрически машинки за стригане: 150 овце не могат да бъдат остригани бързо с кръклиги…

Ранчото е основано през 1897 г. от хървати-преселници, заемало е площ от 30 000 хектара, от които сега са останали 12 000. Другото се е превърнало в част от Националния парк наблизо. Сегашните собственици само минават през уикенда да си починат на хладина и да пият по едно вино. За 600-те крави, 150 овце и 30 коня се грижат четирима гаучос и 8 овчарски кучета. Отделно работят още 20 души, предимно да обслужват туристи като нас: две преводачки, готвач, снабдител, шофьор, чистачки, градинари и т. н. Който иска, може да остане да преспи или да поживее седмица-две с пастирите. Стига да му се язди…

Приходът идва главно от кравите: износ на месо. Овцете и агнетата са за изхранване на туристите… Един гаучо, който е на седлото по 10 часа на ден, печели средно по 300-400 US долара на месец. Екскурзоводите – малко повече. В Ушуая, края на света, правителството дава повечко пари, особено на учителите, за да се заселват тук и да учат децата. Те получават средно по 850 US долара на месец. Останалите професии се задоволяват с по-малко.

Накрая, каталясали от езда, впечатления, обилен обяд (салата, пикантни свински наденици на скара, телешка пържола и голямо парче агнешко печено, общо сигурно към 1 кг месо, повечето от което остана недокоснато!), си тръгнахме с минибус обратно към Ел Калафате. Седнах на предната седалка. Шофьорът, на около 30 години, с дълга руса коса и сини очи като швед, всъщност се оказа босанец (босненец), роден и израсъл в Залцбург, но преселил се тук преди 5-6 години. Още говореше приличен стар сърбохърватски и си побъбрихме малко. Салем, така се казваше нашето момче, се беше оженил тук, имаше 3-годишно момиченце, беше щастлив и на ум му не идваше да се връща в независима и демократична Босна (и Херцеговина, за да бъдем точни). Питаше как е в България, само като студент веднъж минал оттам и го обрали във влака… Но пък ял много вкусни кебапчета като спрял в Пловдив. Това му бяха спомените. Казах му, че и ние като Босна (и Херцеговина) се развиваме устремно напред във всяко едно отношение и нищо не може да ни спре. Волни като патагонския горещ вятър летим като ескадрони, както беше писал Смирненски.

Агнетата тук се пекат по различен начин от българското чеверме. Снимки: авторът

Върнахме се в Ел Калафате привечер. Моите познати, семейство немци от Рур, веднага се прибраха в хотела. Аз отидох в центъра на градчето, голямо колкото Несебър, и седнах да изпия една бира на площада. Забравих да кажа, че една от страхотните прилики между Патагония и България е в огромния брой бездомни кучета, които се разхождат гордо навсякъде. За разлика от нашите махленски улични песове обаче, патагонските (както в Чили, така и в Аржентина), са спокойни, миролюбиви и почти човеколюбци. Още като седнах на масата, точно 6 песа от всякакъв цвят и порода легнаха в краката ми и отказаха да мръднат оттам докато не си тръгнах. Момичето, което ми донесе бирата, каза да не се притеснявам, всички кучета били обезпаразитени и минали кратък курс по Женевските конвенции за ненападение над цивилно население, а не като между Израел и палестинците в Газа… Така каза момичето и отказа да вземе бакшиш.

Но наистина в тишината на меката лятна вечер в Ел Калафате, на края на света, се долавяха дискретните викове на действителността. Ако историята се повтаря като фарс, както беше казал оня немски философ от Рур с голямата брада, то развиващите се туристически страни си приличат фарсово. И в Аржентина, и в България се наблюдават сходни явления. В Ел Калафате съжителстват както отнемащи дъха красиви нови къщи, така и бедни бараки с клозети в двора. Половината къщи тук имат прекрасни дворове с красиви огради (но не и високите дефанзивни дувари на борците за просперитет в Бояна и Драгалевци), докато бараките или изобщо нямат огради, или имат такива, които напомнят на нашенски ромски катун от филм на Кустурица. И тук, както и в татковината, се разхождат стотици свободни кучета, дълбоки локви по чакълестите улици отразяват блестящото слънце, ел-инсталации с висящи парчета жици, увити с изолирбанд надничат от стените, кръчми с брадясали и отчаяни бараби напомнят за Ботевите хъшове в Букурещ преди 140 години, пустеещи полета край лагуната, където немилостивият вятър търкаля тръни както край Калиакра… И върби, върби… Зад една голяма върба – малка рекичка. До нея – малка къщичка. На портата, малка табелка: „Дом К. Зорич. Не влизай. Има лошо куче“. Сърбин ли беше, хърватин ли? Наша балканска сродна душа, намерила покой в далечна Патагония.

В Ел Калафате, както и във Видин, или Калафат отвъд Дунава, съжителстват най-нови модели коли с архаичните им прабаби: един Фолксваген отпреди 40-45 години с мъка тътреше ламарините си по чакъла и не се отказваше от възможността да докаже, че още мърда, че още го бива…

Навсякъде обаче в хотелите е чисто и уютно; има компютри за гостите и Интернетът е безплатен, тоалетните светят като в Швейцария, пържолите са големи, сочни и крехки, бялото вино винаги е студено, лед има достатъчно и никой не се муси, ако поискаш една кофичка за стаята си, сервитьорите са непрекъснато усмихнати, а тангото е като националния химн: с него лягат, с него стават.

Но най-хубавото тази вечер тепърва предстоеше: качих се да вечерям на втория етаж на един ресторант, на чиято врата пишеше: „ЛиброБар“, Борхес и Алварес. Не знам каква беше връзката с Хорхе Л. Борхес, големият литературен гений на Южна Америка, който заедно с Маркес ни караше да тръпнем от вълнение когато отваряхме книгите им. Но атмосферата е неповторима и малко напомня махагоновата къща на американския магнат Дюпон на брега на Варадеро, в Куба: обядваш сред томове и снимки на Маркес и Борхес, на Пабло Неруда и Габриела Мистрал, на Сервантес и Лорка… Има 9 различни биографични тома за Че Гевара. Синьорита Анхелина носи дискретно чаша рубинено вино и се усмихва още по-дискретно. Тиха музика се лее от китарата на Пако де Лусия и от тромпета на Сачмо… Тишината шепти с всичка сила. Но не дразни, а упоява.

И си помислих, че не бих мръднал цяла седмица от Балчик или Каварна, ако там някоя днешна Сарандовица с дискретна усмивка ми предложи чаша бял ароматен кастел сред томовете на Йовков, Ивайло Петров, Радичков и напусналия ни скоро Виктор Пасков. Но не бях в Балчик, а в Патагония. Беше 17 февруари, 10 вечерта. Навън звездите бяха едри като тези в Добруджа, а бездомните кучета, след краткия курс по женевските конвенции, дълбоко спяха.

(Следва. Чети утре „В градината на Магелан 2.“)

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.