Мечтаех да уча в САЩ. Хареса ми, но у нас се чувствам по-добре

Как студентката Вера Петканчин видя Америка и българите там

Вера пазарува в магазин от евтината верига “Уолмарт” точно преди Хелоуин.

През 2003 се явих на конкурс и заминах в Щатите по програма на Отворено общество “2003 Undergraduate Exchange Program”. В програмата участваха около 40 души от различни държави, които бяха изпратени да учат в различни университети в САЩ. Имаше хора от Македония, Хърватска, Словакия, Молдова, Румъния, България и Монголия. Дават ти пълна стипендия, която покрива таксата в университета и разходите за храна и общежитие.Изпратиха ме в University of Vermont, Бърлингтън в миниатюрния щат Върмонт, разположен много на север, на границата с Канада. Щатът е с доста суров климат и население не повече от 400 000 души. Освен мен във Върмонт имаше още двама души от програмата – Мартин от Словакия и Саша от Молдова. Тримата си бяхме като семейство. Абсолютно всичко правехме заедно през първите дни. Заедно сме разглеждали града, купували сме си колелета, заедно си търсихме работа. Вероятно защото всички идвахме от държави със сходни проблеми, и дотогава и тримата не бяхме ходили никъде.

Учебната база беше перфектна. Не може да става сравнение със Софийския университет, който уж се води най-добрият университет в България.
Имаше достъп до всякакви онлайн журнали. Университетът като институция купува абонамент за стотици хиляди статии, книги и т. н. и нямаш никакъв проблем да направиш проучване по определена тема. Това те амбицира да четеш и да се образоваш. А тук като отидеш и видиш, че има пет книги от 1955-та година в библиотеката на Юридическия факултет, нямаш никакъв стимул.

Учебният процес е структуриран по съвсем различен начин. Можеш да се регистрираш онлайн за всички курсове. Преди да се запишеш можеш да видиш цялата програма по часове, какво ще се учи, какви са критериите за оценяване на преподавателя, кога и колко тестове ще има. Това преподавател да не дойде на лекция, без да даде основателна причина и да каже колко време ще отсъства, просто не се случва. Преподавателите много живо се интересуват от това, което студентите имат да кажат. Постоянно те карат да взимаш участие, да говориш, да мислиш. Дават ти статии, които да четеш за всеки следващ път. Ако ги четеш и ти е интересно, нещата се задвижват от само себе си. Можеш да говориш с тях и след часовете, както и в приемното време в кабинета им по всякакви въпроси. Можеш да им изпратиш имейл, никога няма да те върнат. Един професор по Religion and Liberal Democracy даже ме беше канил на дискусии, които не са част от курса. Веднъж пък беше поканил един от най-известните професори в Щатите – Стенли Фиш, той е лингвист, пише върху творчеството на Милтън и върху въпросите на религиозната толерантност. Можехме да говорим с него и да му задаваме въпроси. Изобщо в самите университети има много богат научен живот, организират се много срещи.

В Америка професорите са авторитети, но са по-скромни и позицията им не е толкова назидателна, както тук – едва ли не фигурата на преподавателя, която да вдъхва страх, да създава някаква бариера у теб да отидеш да говориш с него и въобще да се изказваш по някакви въпроси. В Америка преподавателят може да ти каже “Не мога да отговоря в момента, не съм достатъчно запознат..”. Това не е нещо срамно в крайна сметка. Ще провери и следващия път ще ти отговори. Даже понякога те питат теб, защото идваш от край, който не познават и на тях също им е интересно да научат разни неща.

Вера празнува Деня на благодарността с момичета от Япония, Китай и Испания.

В Щатите студентите много повече се интересуват от образованието си и отрано са много по-насочени. Тук, ако ти харесва да ходиш на лекции, още от училище се смята, че си някакъв чалнат, задръстеняк. А там те уважават, когато се отнасяш сериозно към това, което учиш.

Имахме право да работим по 20 часа на седмица. Което беше много хубаво, защото си спестихме много пари. Започнахме с цяла група чуждестранни студенти в един стол на пет минути от общежитията. Някои ги слагаха на най-кофти позицията – на миялната машина. Мисля, че това е обща съдба на много българи-студенти, които работят в Америка. Аз не бях на миялната, а отвън при храните. Трябваше да следя кое колко е и ако нещо свърши да го сменям. Беше интересно да си общуваш от една страна с хората, които идват да ядат там, и от друга с тези, които работят в стола. Като цяло бяха много ниско образовани хора, с много проблеми, имаше бивши алкохолици, може би и бивши наркомани или по някакъв друг начин леко чалнати. Имаше чернокожи, китайци. Един бивш алкохолик, който пък след това се излекувал и беше станал много сериозен.
Работих там около година. За това време обаче можеш да откриеш, че във всеки има нещо готино, колкото и да е странен. Накрая на всички ни беше много тъжно, че се разделяме.Повечето международни студенти живеехме заедно в едни къщички на края на кампуса. Съквартирантките ми бяха японки. Цяла година учих японски. Сега вече не си спомням почти нищо, защото е много трудно. Но мога да се представям, да кажа как съм. Веднъж дори говорих с майката на едно от момичетата. Тя се обади да я търси, и аз вдигнах, казах й две изречения на японски и тя ме разбра. Те си готвят техните яденета, някакви инстантни супи (на прах) си носеха, суши. Аз им правех баници, яхнии. Една испанка пък правеше паеля.

Ходила съм на две-три партита, където преобладаваха американци. Според мен си прекарват доста тъпо. Първо, защото не танцуват и второ, не знам защо, но всички играеха на биър-понг (beer-pong) – целиш бирени халби с топче за тенис на маса и после всеки пие. По дискотеки почти не съм ходила, защото станах на 21 малко преди да си тръгна. А там наистина има строг контрол. В Ню Йорк веднъж успях да вляза с ID-то на друг човек, но това беше по изключение. А пък и в Бърлингтън нямаше кой знае какви събития и нощен живот.

Запознахме се с едно американско семейство, мъж и жена. Мъжът беше проповедник. Правеха часове, в които се събираха да обсъждат текстове от библията. Понеже се интересувам от тези неща, започнах да ходя от време на време. Беше хубаво. Човекът прочита един текст и знае как да насочи целия разговор и да накара хората да мислят върху него. При тях ходихме на Коледа. Пяхме коледни песни. Те имат някакъв обичай, подобен на нашите коледари, който обаче е малко позабравен и се опитваха да го “възродят”. Ходят по улиците, звънят на вратите и пеят някакви коледни песни. Това е нещо, което никога не съм правила в България. Не знаех и нито една коледна песен на английски, обаче те ни бяха дали едни книжки с текстове. Събрахме се шест седем човека – звъним на вратите на хората и почваме да им пеем. Всички много се радваха, даже някои се разплакаха.

Не съм специалист, обаче явно има нещо в храната, което не е както трябва. Докато бях там много спортувах, играех тенис 4-5 пъти в седмицата за по час – час и нещо, ходех на фитнес и въпреки всичко качих четири килограма отгоре. Да оставим това, че толкова дебели хора и толкова много дебели хора никъде по света не съм виждала. Дори хора, които по принцип са много кльощави и знам как изглеждаха преди да заминат, след това бяха напълнели ужасно много от американската храна.
По-евтините неща, които съм купувала от супермаркета, според мен бяха наблъскани с какво ли не. Да оставим това че прясното мляко има вкус на гума. Ако искаш да си купиш нещо, което се води екологично чисто, трябва да дадеш маса пари. Те затова казват, че в Америка богатите хора са слаби, а бедните – дебели.

Вера позира за снимка с колегата си Трой в миялното помещение на кухненския стол, в който е работила.

В САЩ се сблъскваш с една много различна култура. Може всички да са американци, обаче всеки знае, че произходът му е от някоя държава някъде по света. Разбира се, има американци, които не се интересуват чак толкова от това, но някои помнят и се интересуват откъде са дошли дядовците и прадядовците им. В университета имаше и студенти с български корени. Един от тях дойде и ми каза, че дядо му е живял в България, но избягал, когато комунистите дошли на власт.”. Фамилията му беше българска, но почти нищо не знаеше за България.

Когато отидох в Чикаго, за пръв път попаднах в такъв огромен град. В центъра имах чувството, че всички тези огромни небостъргачи ще се срутят върху мен. Направо ме беше страх, беше ужасно потискащо. По-късно, когато ходих в Ню Йорк, нямаше такова нещо. Само някакви развалини имаше тогава на мястото на двете кули. Не ми хареса, че бяха започнали да правят някакъв алъш-вериш със сувенири и снимки от 11-ти септември. А Ню Йорк е страхотен град. Не можеш да повярваш, че ходиш по някакви улици, които си виждал само по филмите. Когато се върнах в България, ми се стори че всичко е ужасно прашно, безцветно, остаряло. Не че в Америка всичко е перфектно и нямат проблеми.

В Чикаго бях на гости на една съученичка, която живее там от доста време. Тя първоначално учеше в един университет, но парите й стигнаха само за първата година. После се премести в Чикаго. Там се записа в един Community College, което ще рече двугодишен колеж; общо взето дипломите оттам не са особено конкурентни. Много ме беше “сдухала” в началото – като ми заразказва в тая държава колко е гадно всичко и как всъщност много рядко ще намериш някой, който наистина да иска да ти помогне. Примерно за да влезеш в тяхната кредитна система. Ако искаш да имаш някакъв нормален стандарт на живот там, трябва да купуваш на изплащане. А за да купуваш на изплащане, трябва да имаш добра кредитна история. Ако си емигрант с полулегален статус, трябва да си намериш някой, който да гарантира за тебе, за да ти дадат първия заем и оттам нататък да започнеш да градиш някаква кредитна история. А когато си студент, дошъл от незнамкъде, къде ще го намериш този. Попитах я, като е толкова гадно и трудно, защо не се върне обратно в България. И тя казва, да така е, обаче тук поне винаги съм сигурна, че ще има какво да ям…

В Чикаго има доста нелегални, цялата общност май е към 50 000. Имаше доста българи, които се събираха постоянно. Обаче основното им беше да се съберат да пият заедно, да пускат я чалга, я български народни песни и да страдат по родината.

Не мога да кажа, че съм опознала Щатите, защото все пак бях в университет, в някаква изолирана среда. Пък и нямах за какво да се притеснявам, нямах финансов проблем, защото стипендията ми покриваше всичко. А за някой, който трябва да се издържа сам и да търси начини да преживява, и няма кой да му помогне, сигурно нещата ще изглеждат по доста по-различен начин и тая държава няма да му харесва чак толкова.

Когато бях в училище, исках да замина и да уча в американски университет. Обаче не се получи. Общо взето тази програма беше някакъв шанс да видя защо толкова много съм искала да отида там и да разбера, че в България се чувствам по-добре и че тук ми е мястото.

Записа: Нели Томова

Снимки: Личен архив

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.