www.e-vestnik.bg
Фийд за коментари Фийд за публикации
петък, 24 март 2017
БългарияСвятМения и коментариЗдраве и наукаАрт и шоу

Проф. Филип Панайотов: Вие ми кажете - имаме ли престижен вестник у нас?

12 Май 2009

 

Няма категорични доказателства, че Хайтов е откраднал ръкописите на Яна Язова, разказва бившият главен редактор на в. “АБВ”

Проф. д-р Филип Панайотов. Снимки: авторката

Проф. д-р Филип Панайотов (роден през 1933 г.)  дълги години работи като журналист и преподавател по история на българската журналистика в Софийския университет. Днес продължава да преподава в Софийския университет и УНСС. Преподава и Народопсихология (в УНСС). Бил е главен редактор на в. „Пулс”, сп. „Младеж”, основател и главен редактор на в. „АБВ”.  Автор е  на книгите „Чучулигите”, „Двубой в ефира”, „Да устоиш на всичко”, „Йосиф Хербст”, „Д-р Кръстю Раковски”, „И мъртвите ще проговорят”, „Истината, в която никой не повярва”, „Вестници и вестникари”. Наскоро излезе от печат най-новата му книга „Изрезки от стари вестници”, в която той представя своя „поглед отвътре” върху събития и процеси в българската журналистика през годините на социализма.

Напоследък името му се споменава покрай дискусиите за писателката Яна Язова и мистерията около изчезването на нейните ръкописи (виж тук). Откъси от романа на Язова „Левски” излизат за пръв път във вестник „АБВ”, чийто главен редактор по това време е Филип Панайотов.

- В книгата „Изрезки от стари вестници” описвате време на жестока цензура, в което е трудно да си представим как изобщо се е правела журналистика…

- Жестока цензура… трудно е да се каже. Макар че има и такава теория, че истинската журналистика може да се създава и да вирее, когато има цензура и когато журналистът трябва да проявява въображение да надхитри цензурата… А когато всичко може да се каже едно към едно - и въображението на журналиста става лениво, пък и до голяма степен се губи тръпката. За жестока цензура може да се говори в периода на „ГлавЛит”, 1952 - 1956 г,. когато има предварителна цензура – тоест, нищо не може да бъде отпечатано, ако не е прочетено и няма печат, че е разрешено да се публикува. Но и тогава има случаи, когато може да се надхитри цензурата. 56-а година „ГлавЛит” е премахнат, но това не значи, че е премахната цензурата. Най-страшна и тогава, и сега е автоцензурата, когато човек се съобразява с много неща, и много неща премълчава. Моите студенти често ме питат: „Добре, как съществувахте, какво правехте?”

- Как изобщо човек се е мотивирал да се занимава с журналистика, при толкова много теми табу?

- Принципът на почтения професионализъм е - когато не можеш всичко да кажеш, не бива да казваш нещо, което не мислиш. Хербст има една друга фраза, че той пък оценява журналистите не толкова по това, което пишат, а по това, което премълчават. Но тогава такава беше обстановката. От друга страна липсата на предварителна цензура имаше пробиви, имаше, така да се каже, „антитоталитарни” публикации в тоталитарната журналистика. Например на Георги Тамбуев. Или пък да кажем, това е малко по-екстравагантно, когато във вестник „Пулс” се появи акростих с „Долу Тодор Живков”.

- Коя година става това?

- Това става на пети март 1985 г. Беше главен редактор Борислав Геронтиев. И което е много интересно, и досега никой не е казал, че го е направил. Тоест, страх ли е, боязън ли…. Очаквах, че някой ще каже: „това е мое дело”, да бъде герой. Никой. Това е литературна мистерия. Говореха, че това е дело на Божидар Божилов, който обичаше подобни номера да прави, но и той до последния момент не изплю камъчето. Отнесе го Георги Тахов, той тогава беше редактор в „Пулс”. Взеха му пишещата машина, имаше следствие и т. н. обаче нищо не се доказа. Така или иначе цензурата винаги съществува, вие знаете, че и днес я има. Различни са формите. И аз от първия час, като вляза при моите студенти, им казвам горчивата истина, че ние ги готвим за наемни журналисти. И че наред с професионалното умение, те трябва да имат характер, устойчивост, не може да не правят компромиси, но да знаят къде минава границата, когато компромисът се превръща в непочтеност, в предателство. Така че цензурата е наш общ спътник и спътник на словото от памтивека. Но понякога, като чета и гледам, и особено като слушам някои днешни медии, струва ми се, че определена форма на цензура би трябвало да има. Не може всичко да бъде позволено. Това се превръща в антипод на свободата на словото и аргументация именно за някакъв контрол над словото. Обикновено аз давам този пример – театрално представление и един, използвайки свободата на словото, извиква „Пожар”, всички хукват да бягат, премазват се, настава суматоха… А пожар няма….Подобни неща често пъти се появяват в нашата преса.

Книгата на Филип Панайотов “Изрезки от стари вестници”

- Бихте ли цитирали пример?

- Примери колкото искате, да кажем това, което направиха още „Кукувците”, като казаха, че електроцентралата се е повредила. Но и други неща има, да кажем нещата, които станаха около банките. Неслучайно е казано, че с един вестник може да се убие една муха, но и една банка. Има някаква безотговорност в днешната българска журналистика, много голяма. Но тя е свързана и с липсата на обществена кауза. Когато главната цел е високият тираж, рекламата, печалбата и когато няма никакво табу, за да се постигне тази цел, като се добавят и поръчковите публикации, и вестниците, които изцяло служат на корпоративни цели… Тоест, изчезва нравственият момент. И аз често, понеже преподавам и народопсихология в УНСС, често им казвам, че има много критерии за оценка на даден журналист, на даден публицист, на дадено издание. За мен най-висшият е, специално тук за нашите условия, доколко едно издание съдейства да се излекуват недъзите на нашия национален характер, доколко използва тези недъзи да трупа печалби, да прави сензации.

- В предговора на „Изрезки от стари вестници” се връщате към времето, в което сте вярвали, че „словото може да направи човека по-добър, живота по хубав и света по-справедлив”. Разделихте ли се някога с тази представа?

- Много ми е трудно пред млади хора като вас да казвам истината. А тя е, че особено напоследък, се оказва, че словото може да направи човека по-зъл и агресивен, да направи живота непоносим и да направи света несправедлив.

- Доста песимистично звучи…

- Аз затова споделям, че ми е трудно. Но пък не мога да не бъда искрен. Даже, понеже заговорихме за тези неща, през 1914 г. излиза първият научен труд по народопсихология с автор Тодор Панов. Това е след първата национална катастрофа. Казва се „Психология на българския народ”, изключително интересна книга. Там, наред с всичко друго, има оценка и за влиянието на журналистиката. И той казва категорично „Българският народ няма по-големи врагове от своите политици и от своите журналисти”. Навремето, когато четях тия неща, се чудех как може да говори такива неща. Но за съжаление, особено ако говорим за периода след 89-а г., всичките тези криминални неща, които ни доведоха до този хал, можаха да станат благодарение услугата на българската журналистика.

- В главата „Звезден миг” описвате еуфорията, обзела журналистическата гилдия непосредствено след промените. Какво е продължението на историята?

- Продължението на историята е настъпилото разочарование, затова че всъщност нито в самия СБЖ можаха да станат тези промени, които трябваше да станат, нито станаха в самата българска журналистика. А те не станаха, защото не стана тази радикална промяна и в обществото. И това разочарование се почувства веднага още при второто заседание на конгреса (б. р. - на съюза на журналистите). Докато до голяма степен първото заседание, което беше януари 1990 г,. тази еуфория личи, и тази вяра, че да, после нещо ще се промени… След това се оказа, че нищо не се променя.

Проф. д-р Филип Панайотов. Снимки: авторката

- Защо словото се деформира по такъв начин през последните години? Вестниците използват оскъден речник, по телевизиите се излъчват безсмислени шоу програми, най-тиражните издания са клюкарските… Всички се оправдават, че предлагат това, което се търси, но така ли е наистина?

- Да, това е именно философията на печалбата, на личното облагодетелстване. Не можем да разделяме това, което се случва в българската журналистика от това, което се случва в обществото. Това са скачени съдове. Младият Маркс има една много хубава мисъл - „Всеки народ изразява своя дух в своя печат”, тоест в журналистиката. И обратното е също вярно. Защото до голяма степен журналистиката, особено със сегашните огромни възможности да влияе, тя също формира този дух, тези черти на народната психология. Главната причина според мен е, че рухнаха предишните ценности, които добри или лоши, съществуваха и можеха да регулират обществото. Рухнаха те, нови ценности не изкристализираха и настъпи най-голямата криза – нравствената и моралната, на която не се вижда краят. Това, което става по телевизиите с тези безумни истории, това, което се печата по вестниците. Вие ми кажете, имаме ли престижен вестник в България?

- Не мисля…

- Така. С тези хороскопи, с тези голотии… Подобен печат съществува навсякъде. Но в тези страни, в които се считат нормални, нека това да употребя като термин, се знае – този вестник е престижен, този е булеварден, жълт, знаеш какво можеш да намериш в престижния вестник и какво не можеш да намериш в булевардния. При нас тази граница я няма. Особено хороскопи, врачки, какви ли не неща. Простащина страшна. Радой Ралин не можеше да търпи простащината и в предишните години, известна е тая негова епиграма „Докога във страната ни бащина, ще вилней тая страшна простащина?”. Изглежда до безкрай.

- Това ли е бъдещето на българската журналистика?

- Аз не виждам…, освен вие младите, да изчезне и това поколение политици, да изчезне и това поколение журналисти, което е свързано с тях и да стане някакво обновление на обществото. Иначе как? Тоест нещата трябва да стигнат до някакъв катастрофален завършек, а нещата натам отиват. Ние виждаме – агресията до голяма степен е стимулирана от начина, по който околната среда въздейства на нашите деца. Винаги е имало такива прояви. Но това като че ли става норма, а не изключение.

- Защо толкова години след социализма, България продължава да е доста назад в класациите за свобода на словото, за демократичност в медиите.

- А къде сме на по-предни позиции? За съжаление именно недъзите на нашия национален характер ни доведоха до това дередже. За какво става дума – българската неразбранщина, която като че ли е основно качество – още Райко Алексиев го е казал – „Един човек – човек, двама човека- партия, трима човека - разцепление”. Ето сега, това, което става в десницата, това е обида не само за десницата, а изобщо за всички българи. И не само в това отношение. Това, което беше и със синода и т. н. Левски е забелязал този наш недъг още тогава и употребява такива думи, които обикновено не употребява, за да изрази своето възмущение, той казва „Говна и помия”.  И от Славейков има нещо на тая тема – той казва, че не ни вървят работите, защото българите са като орел, рак и щука, като раците, по-специално казва той, казва, поне да пълзим в една посока, а ние – един насам, един натам. Друг недостатък да кажем – това, което аз наричам „българската готованщина” – вместо ние да си свършим сами работата, чакаме някой да ни я свърши. Дойде Царя – нищо не стана, сега Бойко Борисов – пак нищо няма да стане. Пенчо Славейков има един стих, който е страшен „На други се надява, и спи, и се прозява, и туй било народ!” Или да кажем, самите политиците ни внушават  подобни мисли и настроения. След втората национална катастрофа Григор Начевич пише писмо на американският президент, в което му казва, че българите се оказаха неспособни да се управляват, затова не е лошо Съединените щат да приемат България като протекторат поне за 50 години. Сега ние сме нещо като протекторат на ЕС. Даже самият министър-председател предложи тук да дойдат хора отвън, които да ни управляват. Какво самочувствие може да има човек, който живее в тази държава… При това българският елит не е лишен от хора, които могат да се справят с тази задача. Само че липсват тези механизми, които да изтласкат напред кадърните. Обратното - кадърните са изтласкани встрани, а изплуват… и мутрите скоро ще почнат да ни управляват.

Проф. д-р Филип Панайотов. Снимки: авторката

- Важи ли същото правило и в журналистиката, по-лесно ли е за послушните и изпълнителните?

- Тук аз ще бъда коварен и ще ви кажа, че вие по-добре знаете…

- Напоследък в медиите се дискутира документалният филм на Люба Кулезич за писателката Яна Язова, на която и вие отделяте една глава от книгата си. Духовете разбуни Петър Величков, който от години се занимава с творчеството и живота на писателката. Самият той лансира тезата, че Николай Хайтов е откраднал нейни ръкописи и е искал да публикува романа й „Левски” като свой, а Кулезич го оневинява във филма.

- Аз не съм гледал филма, но доколкото разбрах, тя доказва или иска да докаже или нейната теза е, че Хайтов няма нищо общо с изчезването на ръкописите. Каква е историята – това което аз знам и което твърдя със сигурност и съм готов да споделя навсякъде. Малко преди да се разчуе тази история ние публикувахме в „АБВ” в рубриката „Литературни мистерии” текст на английския българист Холман на много интересна тема, кой е преводачът на „Под игото” на английски. Защото има такъв странен факт, преди да излезе „Под игото” на български като книга, романът излиза на английски. Но и досега не се знае кой е преводачът. Сега, тази беседа беше излъчена по „Би Би Си”, но понеже беше много интересна, ние решихме да я публикуваме, без да казваме, че е по „Би Би Си”. Като разговаряхме с проф. Тодор Боров, той каза: „Има и българска литературна мистерия”. Коя е тая литературна мистерия, бе? Ами казва, за Яна Язова. Той е бил много близък и с нея, и с проф. Балабанов. А тя е била лична приятелка на Балабанов. Става дума за това, че тя умира при неизяснени обстоятелства, не я намират веднага, а няколко дни по-късно. И макар че се прави комисия начело с Тодор Боров, който да вземе ръкописите и всичко, което е наследство, той не е извикан. Някакви хора от фонда, а на писателския фонд председател е Хайтов, вземат тези ръкописи и ги дават в архива. Но дали всичко, което са взели, са предали, никой не може да каже. И тогава се пусна тази мълва, че с изчезването на ръкописите е свързан Хайтов. Имаше няколко причини с неговото име да се свърже това. Защото преди това имаше няколко случаи, когато хора, автори го обвиняваха, че той се е опитал да обсеби техни ръкописи и да ги използва неправомерно. Цяла пуническа война се води между Екатерина Томова, която работеше в списание „Родопи” и която беше събрала изключително ценни материали, това е нейната книга „Забравени от небето”. До последния момент Хайтов е искал да вземе този ръкопис, а след като не е могъл, защото Екатерина Томова се оказа много ербап автор, води борба безкомпромисна, той дълго време с помощта на своите връзки, не позволяваше да се публикува нейната книга. Но така или иначе книгата все пак излезе. Другото нещо, което спомогна да се появи тази мълва…

-  … са изявленията на Хайтов, че пише роман за Левски…

- … и че това ще бъде книгата на живота му…. Тодор Боров, като го заговорих за тази мистерия, каза, „Ех, ако имах очи, аз щях да се заровя в архива, може би нещо е останало”. Аз викам: „Ние имаме един млад човек в редакцията, това е Петър Величков, той може да се заеме с тази работа, при условие, че вие му помагате”. Тодор Боров се съгласи и даде нишките. И Петър Величков влезе в архива. И какво е станало? Тези, не знам кои са и сега не мога да твърдя кои са или кой е, но те са взели така да се каже „беловата” на нейния роман за Левски, това, което е било приготвено за издателството. Обаче са пропуснали факта, че там има и чернова, където са нанесени всички поправки. За да стане беловата. Тоест, като се вземе черновата и се възстанови, всъщност текстът на Яна Язова се появява. Точно черновата намира Петър Величков. И в редакцията обсъждахме въпроса какво да правим. Имаше радикални колеги, които казваха, „Не бива сега да публикуваме този текст на Яна Язова. Нека да изчакаме Хайтов, ако Хайтов е човекът, който е взел ръкописа и го е използвал, той да публикува своята книга и след това ние ще представим този текст и ще се види има ли заимстване или няма”. Това беше своеобразен капан за Хайтов, ако е бил той. Обсъждах този въпрос с Тодор Боров и той ми даде мъдър съвет, каза, „Каква беше нашата цел, нашата цел беше да възкресим името на Яна Язова и да се публикуват тези нейни текстове. Нека да се придържаме към тази наша цел”. И мисля, че постъпихме разумно. Петър Величков твърди, че Хайтов е представил своя текст за Левски, но като е разбрал, че се е появил текста на Язова, го е изтеглил. Аз не знам доколко това е истина. Не знам как разглежда този въпрос и филмът на Кулезич. Но сега не може да се даде отговор на тази мистерия.

- Доколко е доказуемо всичко това след толкова много време?

- Би било доказуемо ако беше станало така – Хайтов да си публикува текста, след това ние да го сравним с това, което Петър Величков намери, нямаше да има никакво колебание. Това не стана, тоест – ние сега не можем да твърдим, че Хайтов е заимствал, нито да твърдим, че той е човекът, който е обсебил този ръкопис. Това може да стане, ако се намерят някакви нови факти. Или ако се намери този, евентуално друг човек, който би откраднал този ръкопис. Но аз не знам да има такова изследване. Затова именно такъв би трябвало да бъде филмът на Кулезич – разследване. Ако няма нови факти, нови разкрития, ново разследване, само на предишните доказателства, аз не виждам как може нещо да се твърди.

- Преподавате в Софийския университет и в УНСС, кое е най-важното нещо, на което учите студентите си?

- На журналистите никога не е било леко, не е било леко и преди, не е леко и сега. Но аз много обичам Хербст, и затова неговия девиз ми се струва, че заслужава да бъде девиз на всеки, който се посвети на журналистическата професия „Никому в угода, на никого напук”





Етикет: , , ,

 


Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели. E-vestnik.bg е обект на съдебни претенции и влиза в съдебни разходи по повод свои публикации, и няма възможност да модерира и читателски форум и да носи отговорност за него. Сайтът разчита и на дарения от читатели, за да се запази като място за мнения извън контролираните медии.

Страници: « 1 2 3 4 [5]

  1. 201) Сръбска уличница
    Не е малограмотен, а много малограмотен.
  2. 202) ФИЛИП
    Хайтов не веднъж е уличаван в нечестност.Не е стока Хайтов. Той си е мистификатор комуто идваше от вътре. Спомнете си историята с гроба на Левски. Скалъпи я, лъга до дупка, използва я с печалбарски цели въпреки че цялата историческа гилдия беше възмутена от спекулациите му. И с помоща на Живков и Людмила Живкова запуши накрая устата на всички. Човек с мошенически манталитет е Хайтов. Така че историята с ръкописа на Язова може и да е недоказуема, но е очевадна. А Кулезич си е такава - като Явор Дачков - откъдето може от там цицва. Така че с Хайтов са си ...още

  3. 203) Anonymous
    ФИЛИП, недоказаното си е недоказано.
  4. 204) До горния аноним
    Очевадното няма нужда да бъде доказвано. Дългият нос си е дълъг, а непочтеността - непочтеност.
  5. 205) urs
    Не виждам смисъл в подобни спорове, нещата веднага си идват на мястото когато се сложи на везната творчеството на Хайтов и това което са създали тези които се жалват че са "окрадени" На бездарния винаги нещо му пречи, някой се възползва от труда му Прочетете нещо от Хайтов, пише увлекателно,пише с жар, нещо необичаино за посредствен "мистификатор" Хайтов е намерил своето място в сърцата на читателите за разлика от всички онези с окрадените ръкописи,заплашваните Някакви имена замесени в поредния скандал стават популярни обвинявайки известен(обичан) ПИСАТЕЛ
  6. 206) висла
    Хайтов многократно е бил набеждаван от различни изследователи и писатели. Не може да се отрече, че той взема различни идеи и творби и ги доразвива, защото все пак има дар слово и е спечелил някакво доверие. Той е добър интерпретатор на чуждо творчество, но сложна и конфликтна личност. Който е общувал с него знае, че не се предава и не признава. Податлив на подлости, с някакво негово си странно чувство за лично достойнство заради което може да помле достойнството на мнозина. Остър нос, остър характер, единствено с жените до известна степен отзивчив и благ, но не чак толкова...Иначе сега наследниците ...още

  7. 207) колкото и да се напъва
    този соц. проф. докато има живи писатели които да помнят Хайтов и неговите шмекерии и фалшификации истината че е окрал Яна Язова ЩЕ СЕ ЗНАЕ ОТ ВСИЧКИ. А гова, че само благодарение на Т. Живков работото не се е разсмърдяла и това че беше сол ташак на комунистите, и че беше комунизъм и не са съдили Хайтов ще го спаси след 10-20 год. от снидетели на кщражбата. Защото в днешно време подобна постъпка като неговата щеше да МУ ОСТАВИ ПЕТНО ЗАВИНАГИ.
  8. 208) мда
    И да няма живи, Хайтовите престъпления са описани и са налице във вестници и книги. Все някой ден ще изпълзи и досието му на полковник от ДС, псевдонимът му е Агент Чобанов (виж досието на критика Владимир Василев, през 1959 г., когато "Чобанов" го е следил). Колкото до случая с Яна Язова, няма какво повече да се доказва, случаят е рещен от Т. Живков навремето. Това е - Хайтов е бил в дома й, задигнал е ръкописите, после представя романа й "Левски" за печат под свое име, когато Величков пуска откъсите в "АБВ", Хайтов изтегля ръкописа и унищожава всички следи... ...още

Страници: « 1 2 3 4 [5]






 Начало | България | Свят | Мнения & Co | Интервю | Писмо от | Здраве, Наука & Тех | ИStoRии | Малък коментар | Арт & Шоу | Спорт | Виното | Фотогалерия | Видео | Връзка с нас


  

ЗА АВТОРСКИТЕ ПРАВА В САЙТА | ЗА ВРЪЗКА С НАС | ЗА РЕКЛАМА

направен 2007-2017® с мерак design and develop by www.ljube.com 2007 w.ljube.com