СофияПловдивВарнаБургасРусе

Колко свободно е словото?

„Папа Бенедикт дава вяра на най-вулгарния аспект на антисемитизма, като реабилитира епископ Уилямсън (вляво)“, каза преживелият холокоста писател и нобелов лауреат Ели Визел (вдясно). Снимки: Ройтерс

Епископ Ричард Уилямсън** поддържа някои много особени и, откровено казано, отблъскващи възгледи: че никакви евреи не са били убивани в газови камери по време на Втората световна война; че на 11 септември кулите-близнаци са били разрушени от американски експлозиви, а не от самолети; че евреите се борят за господство над целия свят „за да подготвят трона на Антихриста в Ерусалим“. И това са само някои от мненията му по светски въпроси.

По въпроси, засягащи католическата доктрина, мненията му бяха считани за толкова далечни от възгледите на модерната църква, че Ватиканът го отлъчи от църквата през 1988 – заедно с някои други членове на ултра-консервативното Общество на Св. Пий Х, основано от фашисткия симпатизант Марсел Льофевр. Сред поддръжниците на Уилямсън се намират хора като британския историк Дейвид Ървинг, който наскоро бе хвърлен в затвора в Австрия, за възхваляване на нацистите.

Епископът следователно не изглежда като особено привлекателна личност. Но дали той наистина заслужава всичко, което в момента се е струпало на главата му? Като следствие от някои изказвания, направени от него пред шведската телевизия, му беше отказано приемането обратно в църквата, което му беше обещано по-рано от папа Бенедикт – нещо напълно справедливо, най-вероятно. Но също така той беше прогонен и от Аржентина, където живееше, а в момента е заплашен от екстрадиране от Германия, където му се подготвя процес за отричане на Холокоста.

Междувременно, нека разгледаме случая на един друг непривлекателен мъж, холандския политик Герт Вилдерс, на когото преди няколко месеца беше отказано да посети Великобритания, където беше планирал да представи късометражния си филм на име Fitna, представящ исляма като терористическа вяра. Обратно в Холандия, срещу него се подготвя процес в Амстердам, за „разпространяване на омраза“ срещу мюсюлманите. Той сравнява Корана с Mein Kampf и поддържа идеята да се прекрати по-нататъшната имиграция на мюсюлмани в Холандия.

Забраната за влизане във Великобритания, както и предстоящият процес, всъщност само направиха Вилдерс още по-популярен в Холандия, където едно допитване показа, че неговата популистка антимюсюлманска партия, PVV, би получила 27 места в парламента, ако изборите биха се провели в момента. Причината за нарастващата популярност на Вилдерс, освен все по-нарастващото недоверие срещу мюсюлманите, е в това, че той успешно си създава имидж на борец за свобода на словото.

Принципът за свобода на словото, един от фундаменталните принципи в либералните демокрации, означава, че ние трябва да приемем свободното изказване на възгледи, които считаме за осъдителни – вътре в определени граници. Въпросът е: а в какви именно граници?

Законите за свобода на словото се различават до известна степен от страна до страна. В няколко европейски демокрации, включително Франция, Германия и Австрия, е криминално престъпление да се изразява мнението, че Холокостът никога не се е случвал. Много демократични страни имат закони против насъскването на омраза и насилие. Някои страни, като например Холандия, имат даже закони против преднамереното обиждане на хора въз основа на тяхната раса или религия.

Идеите на епископ Уилямс може и да са отвратителни, но криминалното преследване на един човек заради възгледите му относно историята най-вероятно е лоша идея. Той трябва да бъде критикуван, дори осмиван, но не и хвърлян в затвора. По същия начин сигурно щеше да бъде много по-добре, ако Вилдерс би показал своя жалък филм във Великобритания, вместо да бъде подлаган на забрана. Каквото и да мисли човек за законите против разпространяването на омраза или обиди, все пак законът си остава един доста тъп инструмент, когато става дума за въпроси, засягащи словото.

Разбира се, свободата на словото не е нещо абсолютно. Дори Вилдерс, с неговия абсурден призив за забрана на Корана, ясно смята, че съществуват граници – за неговите опоненти, разбира се, не за самия него. Но все пак не е лесно да се определи какви точно би трябвало да бъдат тези граници, защото те зависят от това кой какво и на кого казва, та дори и къде точно го казва.

Мненията на Уилямсън внезапно станаха важни, защото този неизвестен, отлъчен свещеник щеше да бъде възстановен отново от папата. Това би придало институционална значимост на неговите лични възгледи. В случая с Вилдерс още по-важно е, че той е политик, а не просто частно лице, насърчаващо опасни предразсъдъци срещу едно уязвимо малцинство.

В цивилизования живот хората се въздържат от изказване на множество неща, независимо от въпроса за тяхната законност. Някои думи, използвани от млади чернокожи мъже в американските градове сред самите тях, биха получили съвсем различно звучене, ако биха били използвани от млади бели мъже. Осмиването на начините на живот и вярванията на малцинствата не е съвсем същото нещо като осмиването на установените предразсъдъци и навици на мнозинството.

Ако това ви намирисва на политическа коректност, то нека бъде така. Но цивилизованият живот, особено в страни с голямо етническо и религиозно разнообразие, скоро би се разпаднал, ако всеки би се чувствал свободен да говори каквото си поиска, на когото и да било. Проблемът е в това къде да се тегли чертата. От гледна точка на закона това вероятно е точката, отвъд която думите са замислени така, че да предизвикват насилие. От социална гледна точка съществуват прекалено много променливи, за да е възможно се установи един абсолютен, универсален принцип.

Подходящите граници трябва да бъдат постоянно проверявани, оспорвани и отново договаряни. Хора като епископ Уилямсън и Герт Вилдерс са полезни до степента, в която те ни позволяват да правим именно това. Оставете ги да говорят, така че да могат да бъдат осъдени, но не в съда, а чрез противоположни мнения. Забраната само им позволява да позират като мъченици на свободата на словото. А това не само прави по-трудно атакуването на възгледите им, но и придава лоша слава на свободното слово.

От сп. Либерален преглед

*Иън Бурума (род. 1951) е англо-холандски писател и университетски преподавател. Става особено известен с книгата си „Убийство в Амстердам: смъртта на Тео Ван Гог и границите на толерантността“ (2006). На български е издадена книгата му „Оксидентализмът. Кратка история на антизападничеството“ (ИК „Кралица Маб“, 2006). Преподава в Bard College, Ню Йорк.

**Епископ Ричард Уилямсън е отлъчен от църквата заради антисемитски възгледи от папа Йоан Павел II. Папа Бенедикт XVI го реабилитира в началото на т.г., но после отмени реабилитацията след остри протести, вкл. и от канцлера на ФРГ Ангела Меркел.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.