СофияПловдивВарнаБургасРусе

Истории на Самуел Франсес – Куба, Фидел и мандарините

Самуел Франсес. Снимка: авторката

Самуел Франсес, преводач от испански и журналист, е работил дълги години в БТА и София прес, бил е кореспонднет на БТА в Куба по времето на социализма. Бил е и 14 години кореспондент на Испанската информационна агенция ЕФЕ у нас и паралелно с това – 7 години главен редактор на вестник “Еврейски вести”. Носител е на Ордена на Кралство Испания за граждански заслуги.

Българите в чужбина са много приспособими. Аз съм работил 4 години в Куба и съм се убедил, че българите са царе на приспособяването. Когато българин хване някакъв проект, той го прави така, че да може да се приложи на място. А руснаците правеха проекта по руските стандарти и той се оказваше негоден за Куба. Примерно предвиждат една баня за толкова и толкова души в градчето, защото в Русия имало такъв стандарт – на определен брой хора да има един душ. Но за Куба това е невъзможно, кубинците си имат баня във всяка къща. Малка да е, съвсем смотана да е, но за кубинеца банята е нещо необходимо. Той се къпе всеки ден по няколко пъти. В Куба, ако в автобуса ти замирише на пот, значи в него пътува чужденка. Кубинка не може да мирише на пот.

Италианци направиха проекта за градоустройството на Хавана и слава богу, че не беше изпълнен. Защото щяха да разрушат половината град, толкова надлези и подлези бяха предвидили. Не става, не е за кубинските условия. Студентско градче в Хавана. Гледам едно здание със стъпала, а под самото него минава пътека. Практично и красиво. Казвам: “Ех, защо ние в България не правим такова нещо?” Българският архитект, който върви до мен, се смее: “В България ще дойде зимата и ще замръзнат тръбите на канализацията и на водопровода. Тук подобно решение означава, че ще е по-прохладно, но у нас то е неприложимо.”

Самуел Франсес. Снимка: авторката

По време на една командировка пътят ни минава през един язовир, над който има ново шосе. Но ние се движим по стария път, който е през язовира. Питам: „Защо тогава има нов път?” Казват: “Като паднат дъждове, язовирът се напълва с вода и не може да се мине през него. После водата като в огромна фуния се всмуква в карстовите скали.” “Кой го е проектирал този язовир?” “Български инженери”, ми отвръщат. “Но защо? Нима българите не са проверили първо дали скалите не пропускат?” “Те не са глупави, а много умни. В Куба дъждовете са много. Островът обаче е тесен и дълъг. Водата се оттича в морето и от нея няма файда, не може да се използва за напояване и водоснабдяване. А така, като се просмуче в подпочвените слоеве, се запазва и може да се изтегли с помпи.” Умно. Но трябва да го разбереш.
Европа е заплашена от много неща. Първо има тенденция и опасност Европейският съюз да се превърне в Европейски съединени щати. А САЩ не са добър пример за света. Освен това Европа е жертва на емиграцията, която отнема работата на местното население. В Англия под думата водопроводчик се разбира поляк. Заедно с работниците и висококвалифицираните специалисти от Източна и Централна Европа в стария континент нахлуха и престъпниците и мафиотите.

Куба преживя подобен период през 1977 година, когато много кубинци искаха да се изселят в САЩ. Кубинците са 6,5 милиона по време на кубинската революция през 1959 година, а днес са над 11 милиона. Населението нараства, без да има реална възможност да пътува. По-богатите обедняват. Част от тях заминаха за Испания, за САЩ. През 1977 година те превзеха перуанското посолство, като влязоха в двора на посолството. Кубинците нямат право да влизат на чужда територия, но те просто го превзеха. Перуанците се пренесоха в чуждо посолство, за да могат да живеят спокойно. А тия кубинци, които бяха в посолството, не можеха да излязат оттам и живееха натъпкани. Кубинските власти ги снабдяваха с храна – даваха храната за децата и жените, а разни крадци и бандити я вземаха и изяждаха. При това те бяха обградени от тълпа, която ревеше срещу тях – наричаха ги предатели, антикубинци. Понякога някой от хората в двора на посолството успяваше да изтича до дома си да се изкъпе и преоблече.

В перуанското посолство беше кошмарно. Тогава правителството на Куба реши да позволи на тези хора да се изселят. И отправи призив до кубинците, които живеят в САЩ, да изпратят кораби, лодки, яхти и да вземат всички кубинци, които искат да се изселят – над 130 000. Между тях, освен кубинците, които искаха да отидат при свои роднини в САЩ, имаше и голям брой престъпници и друга измет, която беше освободена от затворите, за да се махне от страната. Куба не се нуждаеше от тях. Така заедно с другите на корабите се качиха и престъпници. После в САЩ си дадоха сметка, че са дошли и всякакви разбойници. Това става в момента и в Европа. Има много хора, които са свестни, но върху тях се слага клеймото на лошите.

Самуел Франсес. Снимка: авторката

Като журналист научих интересен факт. Взех интервю от Ернесто Карденал, който беше министър на културата на Никарагуа. Освен журналист бях и председател на дружеството за приятелство с Никарагуа и така можах да отида там и да направя и второ интервю с него. След години в България дойде един никарагуанец, когото придружавах като преводач. Оказа се, че той е сефарадски евреин (това са потомци на евреите, които са били изгонени от Испания през 1492 година и са се пръснали по света – една част дошла в Османската империя, на Балканите). Той ми разказа интересен случай. В Никарагуа е имало разделение по политически принцип – на либерали и консерватори. Имало война между тях, едните я загубват и между заловените и осъдени на смърт бил и знатен евреин. Когато му дали право на последно желание, той поискал да бъде покръстен. Но не от кого да е, а от самия кардинал на Никарагуа.

Кардиналът бил поласкан, че виден евреин иска да бъде покръстен. Това не е така често срещано явление сред евреите. Но не било удобно току-що покръстен човек да бъде убит и кардиналът го помилвал. Наследниците на този покръстен от кардинала евреин са министрите и свещеници Ернесто Карденал и Фернандо Карденал, които носят това име вероятно от покръстения си прадядо (на испански кардинал звучи като Карденал). Прадядо им по този начин не само е спасил живота си, но и този на поколението си. Така че Ернесто и Фернандо Карденал са всъщност евреи.

Друг, когото помня много добре и от когото съм взел подробно интервю, е известният мексикански писател Хуан Рулфо. На него Габриел Гарсия Маркес поднася Нобеловата си награда за литература, защото от него се е учил на магически реализъм. Хуан Рулфо има само две книги – романа “Педро Парамо” и сборника разкази “Равнината в пламъци”, но е велик писател. По време на една от писателските срещи бях преводач на Хуан Рулфо и си водех записки за неговите многобройни интервюта. Хуан беше прекрасен човек и особено се разпалваше, когато говореше за латиноамериканската литература.

Самуел Франсес. Снимка: авторката

При предишно пребиваване в България го почерпили със сладко от бели череши и Хуан Рулфо пожела да си занесе фиданка от бяла череша, за да я посади в собствената си градина в Мексико. Но Хуан Рулфо получи фиданките в последния ден, когато заминаваше за Франция. Те бяха много тежки, защото корените им бяха обвити с влажни стърготини, за да не изсъхнат. А Хуан Рулфо беше слабичък, неспособен да ги носи. Докараха фиданките в последния момент на летището, защото първоначално сбъркали и му дали червени череши, а после Любомир Левчев му издейства и бяла череша. Аз ги взех оттам и ги пренесох до самолета. Качих ги на борда и поисках да ги оставя при изхода на машината, но пилотите не ми разрешиха. Казаха ми да ги вкарам вътре. Гледам, самолетът се готви да заминава. Предупредих една стюардеса, че не пътувам. По едно време се приближава един човек и казва: “Кой не пътува?” Отговарям: “Аз не пътувам, само донесох фиданките и ги оставих до Хуан Рулфо.” “Вие дали ли сте си сметка, че сте излезли през границата без паспорт, без да сте регистриран? Така може да отпътувате и до Париж.” “Ако аз отида до Париж, бъдете сигурен, че ще кажа, че вината е на тези, които ми разрешиха това. Най-добре задръжте самолета да сляза от него.” Така и стана.

Хуан Рулфо беше ядосан на Марио Варгас Льоса (голям перуански писател – б.р.), защото беше преминал от леви на десни позиции, беше станал кандидат за президент на своята страна от десницата, затова Хуан говореше много против него. След заминаването на базата на записките написах интервю с него, но никой не пожела да го пусне, защото говореше против Варгас Льоса, а той е превеждан и издаван у нас. След време Венелин Митев, мой приятел и колега, по онова време – главен редактор на списание “Паралели”, публикува интервюто. Но и той отряза частта за Варгас Льоса.

След време в София дойдоха двама никарагуански писатели, Хуан Чоу и Алберто Родригес, на които превеждах. Разказах им историята за Хуан Рулфо и те проявиха интерес (Никарагуа тогава беше сандинстка). Бяха много впечатлени от това, че такъв голям писател като Хуан Рулфо се е изказал против Варгас Льоса и ме накараха да им преведа цялото интервю заедно с тази част и то излезе в Никарагуа в техния литературен вестник “Вентана” Препечатаха го и в два последователни броя на мексиканския вестник “Ел Диа”.

Самуел Франсес. Снимка: авторката

В Куба бях много впечатлен от Фидел Кастро. Той идваше много често в зданието, където живеех, защото там бяха студията на телевизиите. Познавах, че е дошъл по това, че затваряха входовете към тях и специално ги охраняваха. Но когато Фидел дойде в България, се видях лично и разговарях очи в очи с него. Той се срещна с българските специалисти, които работехме в Куба. Бяхме много – в Хавана бяха стотици, в Куба – хиляди.

Събраха ни и той ни говори – много хубаво, много смислено. В един момент, когато свърши речта си, слезе при нас в залата и ни заговори: “Предстои ми да отида в Европа в няколко страни и ще трябва да говоря с преводач. Ама аз не съм свикнал да говоря с посредник. Има ли добри преводачи у вас в България?” И понеже самият аз бях преводач, а другите българи я знаеха испански, я не, и им беше по-трудно да разговарят с него, аз си говорих очи в очи с Фидел.

Фидел Кастро беше много особен човек. Вече в България в някакъв неофициален разговор му казват, че Черни връх е по-висок от Сиера Маестра. Наистина Черни връх е по-висок, но и София е на по-висока надморска височина от Куба. Тези думи засегнали Фидел и той поискал да отиде лично на Черни връх. И тръгнал за върха, заедно с генерали, с другите правителствени лица, които го съпровождаха и които само си разкопчаха копчетата на ризите, на куртките и недоволстваха, че трябва да се катерят с големите си шкембета на Черни връх. А Фидел се качи със своята крачка на спортист до върха без проблем, без трудности.

Пак в Бояна, където беше настанен, видял един велосипед. Качил се на него и излязъл от резиденцията. Охраната направо полудяла, когато разбрала, че е изчезнал. Къде ли е? А Фидел отишъл в някакво близко село край София. Там хората го познали, поканили го, гощавали го.Той седнал с тях. Но докато се върне в Бояна, било голяма тревога. Моят колега Венци Николов, който му превеждал, разказа после, как по едно време станало дума за нещо и офицерът българин му казал: “Само да не споменете за Черни връх или нещо подобно, .че пак ще ни подгони нагоре. Внимавайте какво ще превеждате…”

При посещение в Стара планина, където е действала бригада “Чавдар”, Фидел изразил съчувствие към българските партизани, че е трябвало да се справят със студа и снега. А в Правец, където заговорил за използването на семенна течност от кубински бикове, Тодор Живков с неговия типичен селски хумор казал: “Значи вече ни обединява и кръвна връзка!”

Фидел се възмущаваше, че в България има лично стопанство и всеки може да забогатее за своя сметка. През 1985 година, когато отново бях в Хавана за един журналистически семинар, един член на ЦК ни каза: “Ние се стараем да предпазим нашите приятели в Ангола, Никарагуа и други страни от нашата грешка да поемем вината за всичко. Дори ако изчезне кибритът, пак нас ще обвиняват.” В Куба един ден ни заведоха в градината “Лиляна Димитрова”, която беше направена от български агрономи и инженери, да берем патладжани. Събрахме патладжаните в едни касетки и ги оставихме край пътя на изхода на градината, та когато минат камионите, да ги приберат. След една седмица отидохме отново. Патладжаните бяха още там и бяха изгнили. А ние отивахме да събираме нови. Кубинската организация не беше на висота, не бяха осигурили камиони.

В града ние пазарувахме от един магазин за чужденци, в зданието Фокса, където по-късно живеех. Когато жена ми и синът ми Мони дойдоха при мен в Куба, в ресторанта на хотела нямаше плодове. Аз отидох в магазина за чужденци точно в момент, когато бяха докарали мандарини. Напълних една кесия и тръгнах да ги нося в хотела. Насреща ми обаче вървяха ученички и едната ме запита: “Какво е това?” Друга, по-голяма, каза: “Това са мандарини. За ядене са.” Те дори не знаеха какво са мандарини, а при тях се отглеждаха. Дадох една мандарина на това момиченце. Другите ме наобиколиха и казаха: “И на мене, и на мене.” Онзи ден оставих жена ми и сина ми без мандарини, раздадох ги на тези деца.“

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.