СофияПловдивВарнаБургасРусе

Неизвестният Петър Слабаков – комикът

Петър Слабаков в постановка на Бургаския театър. Снимка: слово.бг

Медийните жалейки за смъртта на Петър Слабаков (1923-2009) наблегнаха основно на филмовото му присъствие, безспорно сред най-значимите в нашия културен живот, но сведоха театралите му изяви под знака на твърде общото „стотици роли в театъра“. Незаслужено! Защото трупите, с които актьорът създаде не малко роли, по едно или друго време се превръщаха в територия на свободомислие, фокусираха интереса на просветената публика от цялата страна и определяха темпата за развитие на българския театър. В тях – Бургаския, столичния „Трудов фронт“, Народния театър за младежта и др. – той  изгради богат спектър от образи, сред които най-малко познати са превъплъщенията му като комедиен актьор. В своето време рефлективната режисьорка Бинка Желязкова долови тази негова енергия и го включи в блестящата актьорска панорама на своя филм „Привързаният балон“. Забранен, сетне забравен, а днес дори неспоменаван!

Малко известен, а в последните две десетилетия умишлено премълчаван факт е т.нар. „театрална реформа“ от 1966 г., направена по личното внушение на Тодор Живков. Ефектът от това грубо вмешателство в деликатната тъкан на културния, в частност театралния, живот бе като бомба със закъснител. И отзвучава до днес, когато многобройните трупи си приличат като две капки вода и дори не възнамеряват да търсят собствен стил. Изключението е театралната работилница „Сфумато“.

По силата на това висшестоящо нареждане театър „Трудов фронт“ бе закрит и актьорите му бяха преназначени в други трупи. Петър Слабаков попадна в Народния театър за младежта при режисьора Вили Цанков, с когото бяха работили още в Бургас. Тук той създаде няколко силно драматични, заредени с огромна вътрешна енергия роли, изградени с изненадващо пестеливи изразни средства. Но се изкуши и от комедията. Става дума за отдавна забравената постановка на пиесата „Дон Жуан“ от Самуел Альошин, която Вили Цанков реши в балаганско-шутова стилистика и позволи на актьорите доста свободни импровизации. Петър Слабаков бе в стихията си, задявайки се с актуалните и налични личности и злободневни тнеми. За радост на зажаднялата публика и за ужас на правоверната критика, която се нахвърли върху спектакъла дори на страниците на в. „Стършел“.

Тази малко позната страна от таланта на Петър Слабаков избухна като  фойерверк от хумор и искрен смях в ненормативните прояви на театралната гилдия. Освен Театралната академия ВИТИЗ, днес НАТФИЗ, която възстанови своя студентски празник „Михал Мишкоед“, всяка година Народния театър за младежта си организираше вътрешен празник. В него по предварителна уговорка понякога гостуваха и колеги от другите софийски трупи. Душата на проявата бе покойният Николай Бинев и група негови приятели, които подреждаха сценария, измисляха скечовете и с изискан хумор пародираха различни светски прояви. А върхът на тези купони бе модното дефиле, което по извънредно изобретателен начин шаржираше многобройните ревюта на световните модни корифеи, ехото от които вече достигаше и до нас. Слабаков играеше в тях ролята на разглезено дете-полуидиотче, което с капризите си докарваше околните до полуда и истерия…от смях.

В един от тези празници актьорите от Военния театър пристигнаха със защитно декориран камион, паркираха на бул. „Дондуков“ срещу официалния вход на Младежкия и с прибежки и припълзявания, в пълно бойно снаряжение нахлуха във фоайето му, бурно аплодирани от колегите. Както и днес, командите подаваше Стефан Данаилов-Ламбо, вече известен като „бат,Серги“, но трудно разпознаваем под голямата каска. Като поотмина първоначалната еуфория и залповете от смях се превърнаха в единични прояви, дойде ред на Петър Слабаков. Той си бе наумил „цивилен“ отговор на „военното“ предизвикателство и го приведе в действие.  Молбата му да бъдат широко отворени всички врати на театъра се прие с недоумение, но се изпълни. И чак тогава стана ясно какво е намислил. С току-що купеното си ново жигули той влезе през вратите, прекоси елегантното фоайе и паркира току до бара в дъното. За да си поръча някакво питие, което едва ли е било алкохолно. Защото Слабаков не беше почитател на Бакхус. Макар изсеченото му, с дълбоко врязани бръчки лице да подвеждаше към разпознаване на широко разпространения типаж на ракиджията. Но всички, които го познаваха в една или друга степен, нека напълнят чашите си, да отлеят няколко капки в памет на забележителния актьор и граждански ангажиран човек, а сетне да пият на екс за Бог да прости. Амин.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.