СофияПловдивВарнаБургасРусе

Велислава Дърева: Уличих Хайтов в кражба, уволниха мен, главния редактор и зам.-главния

Това не е журналистика, това е публичен дом, казва журналистката за някои нрави в днешните вестници

Велислава Дърева. Снимки: авторката

Велислава Дърева е от онзи изчезващ вид автори, за които журналистиката не е просто професия, а кауза, борба за справедливост, начин на живот. Отстояването на собствена позиция й носи неприятности и редица уволнения, преди и след промените през 1989 г. Тя е сред дисидентите, основали Русенския комитет и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в края на 80-те години на миналия век. След падането на режима запазва социалистическите си убеждения, била е член на Висшия съвет на БСП в миналото и депутат в 36-ото Народно събрание.

Родена е през 1953 г. в Пловдив. Завършва журналистика в Софийския университет „Св.Климент Охридски” и започва работа в пловдивския вестник „Комсомолска искра”, откъдето е уволнена заради публикация, уличаваща Николай Хайтов в плагиатство. Пише за вестниците „Народна култура”, „АБВ”, „Пулс”, „Стършел”, сп. „Отечество”, сп.„Общество и право”.  След 89-а работи във вестник „Дума”, откъдето неколкократно е уволнявана. Има над 2000 публикации в печата – публицистични текстове, анализи, коментари, интервюта, есета. Отличена е с „Черноризец храбър”, с наградата на Съюза на българските журналисти и с наградата „Оборище”. Има специализации по телевизия, документално кино, изкуство и култура, международна политика.

В момента Велислава Дърева е политически наблюдател в електронното издание „Всеки ден” и коментатор във вестник „24 часа”.

– Вие сте сред най-уволняваните български журналисти…

– Да, десет пъти са ме уволнявали, от които три пъти от един и същ вестник, който се казва „Дума”.

– Какво прави един журналист нежелан, неудобен?

– Какво го прави или какво той прави? Той прави най-нормалното нещо на света – казва това, което мисли. И така ставаш нежелан, неудобен, непотребен. Уволняват те отвсякъде, блокират те, не те печатат. Отнасят се с теб като с някакво бездомно куче, случайно попаднало в коридорите на някоя редакция.

– Толкова ли е опасно човек да има собствена позиция и собствено мнение?

– Да, и преди, и след 10-и ноември 1989 г. Няма никаква разлика в това отношение.

– Вашата кариера започва от в. „Комсомолска искра”….

– Аз завърших Факултета по журналистика, и сега искам да ви кажа нещо, не за да се изфукам, разбира се, но като отличник на випуска, можех да остана да работя в София. И то където пожелая. Аз обаче казах – отивам си в Пловдив. Защото истинската журналистика не се учи на жълтите павета.

Велислава Дърева. Снимки: авторката

– А къде се учи?

– Извън София. Ако човек иска да разбере какво се случва в България – това важи и днес – трябва да чете регионалната преса. Това, което човек може да прочете в регионалната преса, никога няма да го прочете в централната. Колегите извън София, особено след 1989-а, са на принципа „и сам воинът е воин”. Там е сблъсъкът с местната и в повечето случаи единствена мутра, която е собственик на всичко в един град – от градските писоари до телевизията. Искам да ви видя как ще се справите в такава ситуация, какво означава да тръгнете срещу тази мафия?! Ако човек наистина иска да бъде журналист, не трябва да стои на жълтите павета. Трябва да отиде там, накъдето някои гледат с презрение… Аз съм човек, който цял живот пише това, което мисли и никога не съм изпитвала милиграм притеснение или страх от това. Най-силното оръжие на журналиста е истината. Човек, когато казва истината, няма от какво да се страхува. Да се страхуват тия, които не искат истината.

– Каква беше причината да ви уволнят?

– Най-напред искам да кажа, че този вестник с позорното за днес име „Комсомолска искра” (звучи едва ли не като престъпление), беше абсолютно дисидентски вестник. Много трудно ни понасяха и ни търпяха. Примерно всяка седмица искаха от главния редактор да ме уволни и той казваше: „Докато аз съм главен редактор, няма да го пипнете това дете.” Пишехме такива неща, които в София по никакъв начин не можеха да излязат, защото цензурата беше много жестока. Докато при нас примката беше по-разхлабена. „Комсомолска искра” – представете си един таблоид, тогава, когато нямаше таблоиди, който се прави от не повече от 6-7 души, но  хора – мислещи, интелигентни, нахъсaни, навити. С характер, талантливи, млади. И подлудявахме властта до смърт, просто ги подлудявахме. Такива акции сме вършили…

– Например?

– Много примери мога да дам… Но да речем, почват да копаят едни подлези в центъра на града, след като всички, археолози, архитекти, всички ние, които се занимаваме с тези неща, сме предупредили около 1500 пъти, че отдолу ще излязат антични мозайки, това не интересува никого и булдозерите стигат до мозайките. И на булдозерите е разпоредено да изринат тия мозайки. Щото се прави подлез. Какъв подлез, бе? Ние се вдигаме, цялата редакция, плюс писатели, архитекти, художници, археолози. Представете си, действието се развива преди 10 ноември. И ние правим жива верига пред булдозерите и казваме: „Ние няма да мръднем оттук, минете през нас, тези мозайки трябва да бъдат спасени. Вие сте варвари.” Написахме едно обръщение, в което обяснихме на Окръжния комитет на БКП, защото те командват цялата тая работа, че са варвари. И те казват: „Какво искате да кажете, с това, че ние сме варвари?” Казвам: „Отворете енциклопедията, и ще разберете какво значи варварин. Варварин е този, който разрушава цивилизацията, създадена от други хора преди него. Това е варварин.” И ние стояхме там на жива верига, независимо от милиционери, от всичко. И благодарение на това тези мозайки ги има днес и те са сложени в експозиция в този подлез, в който бяха намерени, на същите места.

– Не е за вярване, че и тогава е имало подобни протести…

– По същия начин беше спасен квартал „Капана” в Пловдив – уникален от градоустройствена гледна точка. Да не ви говоря как сме спасявали дървета. Това днес звучи безумно наивно. Знаете какво е Гинко Билоба. Пиете чай от Гинко Билоба. Това дърво е оцеляло от мезозоя. И се оказва, че в пловдивския парк има три такива дървета. Но те попадат там, където някой искал да направи някаква улица и да отръфне от парка. Редакцията отиваме, настаняваме се под дърветата, купуваме си по една бира и викаме: „Няма да мръднем оттук, ха да видим как ще отсечете дърветата!” Идете да видите, дърветата още ги има.

– Нямаше ли ответна реакция от страна на властта?

– Властта всеки път се стъписваше и всеки път се съгласяваше с нас.

– Защото не са очаквали подобни неща?

– Да, да, на никого не минаваше през ум. А ние така се държахме през цялото време и пишехме непрекъснато такива материали. Но не правехме нищо заради сензацията. Такъв критерий – сензация, тираж, никога не е съществувал при нас. Критерият е истината и само истината, на първо място. Второ – каквото мислиш ти, твоята позиция. Трето – и ако е дал господ, да е талантливо. Това бяха изискванията в нашия вестник. Аз мисля, че така се става журналист. Иначе, знам, че ви интересува нещо, свързано с предишното интервю с Петьо, по въпроса Хайтов… (б. р. – става дума за Петър Величков, журналист, който застъпва тезата, че писателят Николай Хайтов е откраднал ръкописи на писателката Яна Язова – виж тук).

В един определен момент аз трябваше да пиша нещо. Сега, да ме убие Господ, не мога да се сетя какво точно беше. Но ми трябваше краеведска литература за едно село – Яврово (б. р. – родното село на Николай Хайтов, в пловдивски окръг). И отивам в библиотеката. По картотеката виждам – има такава книга, даже в две издания. В първия момент въобще не обръщам внимание кой е автор, викам – дай да взема и двете издания, защото второто може да е допълнено, разширено, три изречения да намеря по темата, които ме интересуват, все ще свършат работа. Взимам ги, отивам в редакцията. И установявам, че в първото издание има двама автори, във второто един. В първото издание авторите са Николай Хайтов и, ако не ме лъже паметта, Тодор Славчев, може би греша в момента (б. р. – вероятно става дума за Славчо Дичев, чието име излиза в справките като съавтор на Хайтов в първото издание на книгата). Във второто издание – само Хайтов. Но никаква промяна по текста, дори корицата е същата. Оформление, всичко – еднакво. Онемях. И отивам при главния редактор, и викам: „Пешо, майна, тук нещо не е наред…” Гледаме, сверяваме, книгата една и съща, а пък другият автор го няма. Брех, мама му стара, тръгвам аз да го търся другия автор. Намирам го и той ми казва: „Много ви моля, не се захващайте с тая работа. Тоя човек – за Хайтов става дума – ми съсипа живота.” Не иска да говори. Правим факсимилета на двете издания, да се виждат авторите, слагаме във вестника двете факсимиленца, аз отдолу пиша един кратък, гаден текст, и слагам цитат от Закона за авторското право, в който се говори за плагиатството. На другия ден Николай Хайтов пристига в цялото си могъщество на властелин, пише едно писмо до окръжния комитет на БКП, в което казва: „Аз може да не съм член на БКП, но съм комунист и настоявам това лице незабавно да бъде уволнено…” и т. н. И, разбира се, лицето беше уволнено. Но това е документ за кражба. Всякакви неща са говорени за Хайтов, но малко са доказани. Защото той рядко оставя документи след себе си. Това е единият документ. Другият – опитът да си присвои книгата на Екатерина Томова. Скандал! Да не говорим за Яна Язова, където това минава нормалните граници…

Велислава Дърева. Снимки: авторката


– Следите ли дискусията, която се разрази по повод обвиненията на Петър Величков?

– Прочетох интервюто, Петър много сериозно се занимава с този въпрос. За мен е ужасяващ фактът, че някой може да си позволи да открадне чуждо произведение. Защото това е истинското убийство на един човек. Дали ще го отровиш, разстреляш, това, дето се вика, е дребна работа, това е криминално престъпление. Но да откраднеш произведение, чуждо, това е много повече от криминално престъпление. Това е да ти ограбят душата. За мен това е много страшно нещо. Мен ме изхвърлиха, уволниха и главния редактор, и заместник главния…

– Всички са го отнесли…

– Мен горе-долу ме уволниха като министър – с формулировката, „поради преминаване на друга работа”. И ме изпратиха в радио-телевизионния център в Пловдив, където такава цензура ми треснаха, че въобще не можеше да се работи. И аз си казах, че или аз ще си отида, или те ще ме уволнят. Направиха пет партийни събрания, за да ме изключат от БКП. И всякакви такива простотии. Накрая аз се обадих на проф. Филип Панайотов (б. р. – тогава преподавател във факултета по журналистика и главен редактор на вестника за книги „АБВ“, виж интервю с него тук) и казах: „Учителю, спасявай ме!” Той каза: „Пристигай веднага, ще бъдеш кореспондент на „АБВ”, ето ти карта, имаш творчески и социален статут.” И той ми спаси живота.

Но битката с Хайтов не приключи, защото той започна това некрофилско ровене в търсене на гроба на Левски. Ама не, за да намери гроба на Левски, а за да си прави бизнес от това. То е абсолютен фалшификат. Никой не знае къде е гробът на Левски. Той не е в „Св. Петка Самарджийска”. Ако вие отидете и видите как изглежда абсидата, за която Хайтов твърди, че Левски е погребан, в тази ниша не мога аз да се побера. А Левски е бил доста по-висок от мен. Това – едно. Второ, там наистина е намерен скелет. Но църквата е строена върху античен некропол. И самите основи, така, както е строена църквата, те „минават” през скелета. Тоест, той е бил там преди. Е, няма как скелетът да е там от 13 век и това да е Васил Левски. И разбира се, ние веднага много остро реагирахме, и проф. Николай Генчев (б. р. – историк, автор на книга за Левски), и Желю Желев, и аз. И Хайтов отвърна на удара в „Литературен фронт”. Беше края на 87-а и началото на 88-а година. Тогава вестниците бяха в един огромен формат. И на страница и половина, представете си какъв обем е това, излиза една „статуя” срещу нас, в която ние сме обявени за „нихилисти, майкопродавци и пияни самураи, които забиваме своя меч в утробата на майка България”. Защо? Защото не приемаме безумното твърдение, и лъжливо, на Хайтов, че в „Св. Петка Самарджийска” е гробът на Левски. Ами не е там гробът на Левски. И ние сме обявени за едни чудовища, като не само ние сме посечени, а и академик Христо Христов, един от най-големите изследователи на Васил Левски, Иван Унджиев, който вече е покойник в този момент. Както и да е, ние сме изобличени като „майкопродавци”,  „нихилисти” и „литературни филоксери”, няма да забравя тези забележителни изрази. По закон имаме право да напишем отговор на това безобразие в същия размер. Разбира се, ние написахме своите отговори, и, разбира се, никой не пожела да ги публикува. И на 19 февруари 1988 г. направихме едно голямо събиране в „Дома на киното”, където Желю, бачо Кольо (б. р. – проф. Николай Генчев) и аз прочетохме своите непубликувани отговори. След което, без въобще да знаем, нито сме го организирали, нито нищо, хората така прецениха, беше пусната подписка в наша защита, която беше изпратена в ЦК на БКП. И това е първото дисидентско събрание в България – 19 февруари 1988 г. – в деня на обесването на Левски и в защита на Левски. Мисля, че това е много важна отправна точка да разсъждаваме откъде всъщност тръгват дисидентските движения в България.

– Отстояването на позиция ви е докарвало доста неприятности… Срещу вас е упражнявано дори физическо насилие. Как намерихте сили да продължите?

– О, не съм се замисляла за това ни най-малко. Те, способните на такива актове на насилие спрямо някого, не преценяват кой стои насреща им. Първият път, когато ме пребиха, беше 15 юли 1988 г., тъкмо вече бяхме намислили да правим Клуба, той беше учреден ноември 88 г., и тъкмо бяхме създали Русенския комитет. В Пловдив моят маршрут е много лесен за разпознаване. Аз съм в Стария град, в точно определен час отивам на точно определено място, пиша в едно старо читалище, където са ме приютили и съм си сложила пишещата машина… Горе-долу се знае къде се движа. И в един такъв ранен следобед, в Пловдив в три часа следобед е сиеста като в Испания, всичко спи, но аз имам нещо да върша, очевидно се знае, че ще мина оттам. Аз съм с къси бели панталони, бял блузон, бели маратонки и една раничка и си вървя по калдъръма. Спират ме двама души и ме питат колко е часът, аз казвам, един момент, и както си гледам часовника, ей така си представете (б. а. – свива пръстите си в юмрук) – шат в слепоочието. И просто… все едно че ти избухва главата. И падаш. Аз съм 37-38 килограма човек… И дали са ме удряли след това, нямам представа, но явно бяха продължили да ме ритат.

– Всичко това е можело е да завърши фатално…

– Според мен да… Когато се събудих, лежах на калдъръма и не можех да разбера какво става. И виждам нещо червено… Първата ми мисъл беше  – боже, какъв красив рубинен цвят! И в следващата секунда виждам, че това е всъщност моята кръв. Която тече от носа, ушите и устата ми. И всичко е в кръв. Както и да е. Тогава си казах, ако в мен е имало и една капка страх, тази капка се е изпарила в момента, в който видях собствената си кръв върху калдъръма. И никой повече не може да ме уплаши с каквото и да било.

– Тоест, нападението срещу вас е имало обратен ефект?

– Точно по този начин те сгрешиха. Същият опит извършиха след 10 ноември на същия ден – 15 юли. Само че беше 91-а година, по същия начин – спряха ме обаче, не за да питат колко е часът, а за да ми искат огънче. Парадокс е, че аз бях облечена със същите къси бели панталонки.

– Каква би могла да бъде причината да ви нападнат и след 10-и?

– Защо след десети ли? Защото след десети настана една дива истерия. Защото хората, които днес се правят на много хрисими, Иван Костов казва: „Ама не може така политическият противник да бъде обявяван за враг, който едва ли не трябва да бъде унищожен…” Така ли?! Те обявиха политическия противник за враг. Те смятаха, че можеш да убиеш човека, който мисли различно от теб, както след  9 септември е постъпвала тоталитарната власт.

– Под „те” имате предвид…?

– Имам предвид дивия, кретенския антикомунизъм. Но знаете ли аз какво мисля? Че хората, които ме пребиха преди 10 ноември, бяха ченгета, и хората, които ме пребиха след 10 ноември, също бяха ченгета. Само че единият път откъм БКП, другият – откъм СДС. Само перверзен мозък може да измисли същата дата няколко години по-късно. Това е човек, който знае. А кой знае? Това е Държавна сигурност, не е някой друг.

Велислава Дърева. Снимки: авторката

– След 10 ноември случаите на насилие над журналисти продължават. Най-пресният е с Огнян Стефанов, който беше пребит почти до смърт, вероятно заради публикации. Защо продължават да се случват подобни неща?

– Сега, аз за себе си, със сигурност мога да кажа, че никой не е дошъл да ме пребие, защото става дума за пари. Поради генерален недостиг на този материал. Освен това аз не общувам с персони, които са свързани с такива пари и още по-малко имам нещо общо с тях, това, да си продам душата, не може да се случи. След 10 ноември, когато посегнат на журналист, те посягат не заради метафора или гражданска позиция, а заради интереси. Икономически. Един журналист влиза в контакти с най-различни хора. И въпросът е в тези контакти, той да бъде много внимателен. Винаги има риск. В много случаи контактите може да са нерегламентирани. Тоест, да донесат заплаха за самия журналист. Всякакъв вид може да е заплахата – заплахата да се изкуши да вземе някакви пари, да застраши нечии интерес. Или да откаже да вземе пари и да обслужи нечии интерес. И в двата случая може да бъде пребит. Най-големият проблем е, че журналистът винаги е бил беззащитен.

– Журналистиката като че ли все по-малко изпълнява истинските си функции?

– Сега ще кажа нещо, което ще вбеси вашите читатели. Преди падането на Берлинската стена откъм западната й част журналистиката отдавна е в това положение, в което ние сме сега. Колкото и да беше страшно преди 10 ноември и аз дълбоко не желая да се върне това време, все пак истинската журналистиката веднага се отличаваше и се четеше. Колкото и да ти струва това. Но се знаеше, имаше гилдия, която демонстрираше категоричната си неприязън към всеки, който обслужваше властта. А сега няма такова нещо. Сега и най-гениалният материал да напишеш, той ще бъде удавен в порнография, порнография политическа, порнография творческа, порнография в прекия смисъл… Много ми е мъчно, защото аз съм журналист, не искам да бъда нищо друго, освен журналист и цял живот ще бъда журналист. Държа на това. Защото журналистиката е позиция. А за да имаш позиция, ти трябва да знаеш, трябва да можеш да го напишеш, трябва да не те е страх, естествено, какво ще пишеш, ако те е страх, трябва да си почтен, да не се продаваш. Ти не си обект на покупко-продажба.

Да говорим ли как се появяват разни материали в пресата, които са обект на покупко-продажба между журналиста и тоя, дето му е донесъл една папка. Заедно с папката и пари. И днес журналистът пише разгромителен текст по адрес на някого, защото това съдържа папката, на него му е платено. На другия ден пристига обектът на разгромителната статия, носи и той папка. И носи други пари. И се пише обратният текст в същия вестник. Извинявайте. Това не е журналистика. Това е публичен дом. Това не става така. Това е дълбоко непоносимо за мен.

– Има ли надежда ситуацията да се промени?

– След Освобождението Стоян Михайловски дава следната характеристиката на журналистиката: „Каймак от храчки, сметана от помия”. Не сме мръднали, да ви уведомя. Това се цени, това се възнаграждава, това се възхвалява и му се тургат ордени дори. Какво говорим?

– Значи няма светлина в тунела?

– Светлина в тунела винаги трябва да има. Защото и тогава, когато Стоян Михайловски е написал това, се е появила светлината в тунела във вид на точно определени хора. Винаги има светлина в тунела. Светлината в тунела я носи всеки един от нас, стига да може да я извади от себе си. За да освети пътя. Ако няма тази сила, сам себе си ще превърне в тъмнина. Ако има сила, ще го направи. Самоотричащо е и самоубийствено, но то трябва да бъде правено. От всеки един от нас, защото наистина свободата на словото е в нас. Тя не е някъде другаде. Ако ние искаме да бъдем свободни, то наистина ще бъдем свободни. А когато само говорим, че искаме да сме свободни, ще бъдем най-обикновени слуги, камериерки, куртизанки на властта или на някакви пари.

БългарияИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.