СофияПловдивВарнаБургасРусе

Еврокомисарят като моя мъж

През април австрийското издателство „Визер” издаде поредния си том от поредицата „Избрано от Европа”. Заглавието е „Балканите”, а текстовете в него са подбирани от студенти в университета в Клагенфурт, специалност „Приложна културология“ под ръководството на д-р Райнхард Качианка. Той провеждат семинар, чиято цел е чрез литературно изследване да се определи понятието „Балкани”. Книгата започва с текст на авторката на е-вестник Жанина Драгостинова „Еврокомисарят като моя мъж”, писан на немски през 2006 г. за виенското списание „Balkan diskurs”. Избран е и още един текст на същата авторка

  – „Любовта на чистачката” от книгата „Моята история. Де е България” (ИК „Колибри”). В „Балканите” са представени още текстове на нобеловия лауреат Иво Андрич, на Петер Хандке, Дубравка Угрешич, сръбския автор Васко Попа, словенеца Драго Янчар, хърватина Игор Щикс и други балкански и австрийски автори.

5 часа сутринта е, включвам компютъра, за да прочета закъснелите имейли от снощи. „Опиши как се чувстваш като човек от Балканите!”, гласи молбата на един приятел. Странна молба.
Как ли се чувствам като човек от Балканите?
На първо място доста сънена.

„Що за глупости да се звериш в компютъра, а куфарът ти още да не е готов! Да събудя ли децата, те да ти го подредят?!” В последното изречение има ирония. Казва го мъжът ми. Той обича да ме привежда в действие чрез иронията си. Това си е неговият начин за подреждане на света. И изобщо не му идва наум, че в 5 часа сутринта светът се състои единствено от мен.
Ако трябва да опиша задачата от имейла от гледната точка на сегашната си ситуация, то нещата изглеждат така:

След един час трябва да съм на летището. Пътувам за Берлин. Нормалният човек, продукт на западната цивилизация, ще е приготвил куфара си още предната вечер. Аз, като човек от Балканите, правя всичко в последната секунда, в дванайсет без пет, така да се каже. Никой не вярва, че ще успея, но въпреки липсващото доверие у околните все пак се справям някакси.

„Ще изключиш ли най-сетне този компютър, за да си погрижиш за багажа?”, вика отново мъжът ми. Ако продължава да ме притеснява и да ме кара да бързам, със сигурност ще забравя нещо. Например четката за зъби. Постоянното повтаряне на едно и също ме изнервя. Мъжът ми се отнася към мен като еврокомисаря, който прекарва всеки уикенд в София и вместо да се заеме с нещо разумно, дрънка едни и същи думи: „Напишете си домашното!” „Затвори си устата! Разбрахме!”, би трябвало да му креснем, ако бяхме истински хора от Балканите, обаче не го правим, защото в момента сме балканци в процес на развитие и промяна, стремим се да станем европейци.

А като европейци се налага да търсим други, по-цивилизовани начини за изразяване на чувствата си. Вече не бива да се хилим, когато нещо ни се струва смешно и не бива да плачем, ако мъката ни стегне за гърлото. Познавам много европейци. Не съм ги виждала да плачат или да се смеят. Те винаги са само изключително учтиви. Което, честно казано, намирам за ужасно, тъй като никога не мога да схвана истинските им мисли. Но може и те самите вече да не разбират какво мислят. Когато човек е забравил да се смее и да плаче, лесно е да се обърка и да не знае вече какво да мисли. Аз все още мога едновременно да правя и двете и то само с едното око, ама де да видим, докога ще издържа така и няма и аз да се превърна в самата любезност.

– Време е да тръгваме! – подканя ме мъжът ми.
– Окей – отвръщам – вече съм на вратата с куфара и те чакам.
– Как успя? – чуди се той.

Как? И аз не знам как? Никога нямам представа какво, кога и как го правя. Всичко става интуитивно. Не чертая планове, не тая намерения, не подготвям нищо предварително, нещата просто се случват от самосебе си. Дали това не е типично балканско? Еврокомисарят няма да ме разбере. Но това си е негов проблем.
Понякога мъжът ми се държи с мен, сякаш съм дете, страдащо от аутизъм. По същия начин, по който еврокомисарят се отнася към България. За съжаление еврокомисарят трудно прави разлика между България и българското правителство. И това вече не е само негов проблем, защото става и мой. Но що се отнася до мъжа ми, като истинска балканска жена аз знам, че няма смисъл да протестирам и да демонстрирам личната си свобода пред него.

Тук трябва да обясня, че има съществена разлика между балканския мъж и балканската жена. Мъжът балканец иска да владее положението отвън и отгоре, той непременно иска да бъде господар на събитията, да направлява потока им и да бере плодовете на победите си под открито небе, наслаждавайки се на възхищението на събратята си. Балканската жена, напротив, се стреми да остане зад кулисите и да бъде невидима. Тя не желае да дава правилната насока на живота, защото схваща себе си като самия живот. Понякога е трудно да се разбере какво точно прави жената от Балканите. От гледна точка на западната жена тази от Балканите е прекалено ограничена и нееманципирана. Трябва да се погрижи повече за правата си, смята западната жена.

Но западната жена не може да проумее, че жената от Балканите се усеща свободна, когато даде чувството за свобода на мъжа до нея. Когато балканският мъж успее, така да се каже, да пипне свободата си, тогава се разширява и свободната територия на балканската жена. Всяка жена от Балканите разполага с достатъчно хитрост, за да постигне всичко това и вероятно тук е причината понякога да прилича на дете, болно от аутизъм, което не възприема много от света около себе си, стои безучастно и наблюдава плахо, но всъщност картината е дълбоко измамна.

5,20 ч. Още е тъмно, улицата е като пързалка и без никакво преувеличение покрита е поне с пет сантиметра лед. По всичко личи, че зимата още дълго ще се задържи.

Как се чувствам като човек от Балканите?

На второ място: премръзнала. На тази заледена улица се чувствам малко несигурна, но пък пълна с надежди. Ще летя към Европа.
Преди фалита си българската авиокомпания се наричаше „Балкан”. При един от последните й полети до Европа придружавах група музиканти. Четирима помаци от едно родопско село. Изпълняваха музика за сватби и погребения, както впрочем всички балкански музиканти. Трябваше да покажат изкуството в Берлин, на 6 май, деня на Европа. Помаците за първи път излизаха в чужбина. Очаквах, че ще онемеят от възхита, като видят Берлин. Нищо подобно. Разгледаха това и онова, качиха се на покрива на Райхстага и накрая заключиха: „Хубав град, малко по-голям от Пазарджик. Но звездите над нашето село греят по-ярко.”

Имахме много време, за да обсъждаме на звездите. „Балкан” фалира. Всички полети бяха отменени. Седяхме на летището в Берлин, изгубили всякаква надежда, че някога ще се приберем в София. „Откъде сте?”, питаха ни другите пътници и когато получаваха отговора ми, ни поглеждаха с празни очи. „Ах, България – казваха те замислено – някъде на Балканите, нали…”  И излитаха за Испания, където училищната география бе далеч по-лесна и позната.

Моите спътници не разбираха тези разговори, те само се ядосваха на скуката от дългото висене. Накрая измъкнаха инструментите си от багажа и засвириха. Тяхната музика, техните песни – за жената, която плетяла шарени чорапи, за да отиде с тях до слънцето, за стария мъж, който обяснява на сина си какво е любов… Всички погледи се насочиха към нас. Един „Балкан” бе умрял, друг се раждаше. Самолетите на „Балкан еър” стояха като застреляни птици пред терминала, песните от Балканите ехтяха в огромната зала на летището.

Как се чувствам като човек от Балканите? Тогава се чувствах горда. Икономиката загиваше, но балканският човек възкръсваше като птицата Феникс от пепелта и пеейки, се опитваше да се спаси и да захване нещо друго.

Вече съм в самолета. Летим над Балкана. Баща ми наричаше всяка планина „балкан”. Всяко лято той задължително прекарваше една седмица на балкана, където, казваше, че събирал сили за цяла година. В края на живота си се разболя от рак. Лекарите не даваха вече никаква надежда, но той каза: „Сега отивам една седмица на балкана и ще се оправя!” Отиде. Не се оправи. Загуби вярата си в балкана. И умря. Убедена съм, баща ми не си отиде, защото беше болен от рак, а защото беше загубил вярата си в Балкана. Вярата, която цял живот бе носил в себе си.

Може да звучи глупаво и суеверно, но като истински човек от Балканите аз не обяснявам нещата с научни аргументи, а с някаква мистична вяра. Затова съм убедена, че всички ще умрем, ако изгубим вярата си в силата на Балкана.
Еврокомисарят едва ли ще го разбере това. Струва ми се, че той има доста трудности с възприемането на нравите ни. Но пък от друга страна ние се стараем да разберем Европа и да се адаптираме. Защо и комисарят да не се помъчи да ни разбере?

Вече съм в Берлин. Една жена от Балканите в Европа. Дали обаче наистина се различавам чак толкова от останалите хора тук? Аз съм със сини очи, светла, къдрава коса… Е, какво?

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.