СофияПловдивВарнаБургасРусе

Научиха ли САЩ, че Виетнам просто иска повече ориз?

Роджър Коен

Войници от виетнамската почетна рота на церемония пред паметника на загиналите във войната в Ханой. Снимка: Ройтерс

Има един диалог в романа на Греъм Грийн „Тихият американец“ за вредите, които могат да причинят добрите намерения на Америка. Много съм мислил върху него. Той се води между Томас Фаулър, уморения от живота журналист, и Олдън Пайл, американец, заслепен от желанието си да спре комунизма.

– Ти и хората като теб се опитвате да водите война с помощта на хора, които въобще не се вълнуват.

– Те не искат комунизъм.

– Те искат достатъчно ориз. Не желаят да се стреля по тях. Не желаят нашите бели кожи да се мотаят наоколо и да им казват какво искат.

Малко повече от половин век след това кратко и ясно изказване на Фаулър Виетнам получи каквото искаше: мир, стабилност и независимост. Той има също и комунизъм, но от онзи вид, който позволява на виетнамския лидер да удари звънеца за началото на търговията на Уолстрийт. „Белите кожи“ са все още там, но са заменили войната с чуждестранни инвестиции.

Устремът на Пайл е същият като манихейския устрем на Америка да промени света след събитията от 11 септември – една объркана страна, която се зае да занесе свобода, демокрация и върховенство на закона в Близкия изток и Западна Азия, но не успя и докато го правеше потъпка тези идеали. Добрите намерения не са загубили силата да унищожат или да опозорят искрените им носители в Хиндукуш.

И така, мисля си за Пайл и за злополучния му край, мисля си също и за Фаулър, чийто реализъм отново е на мода във Вашингтон на Барак Обама, където „ангажимент“ е най-често изричаната дума.

Успехът на Виетнам се крие в реализма и в ангажимента. Те позволиха на отношенията между САЩ и Виетнам да процъфтяват по-малко от 35 години след края на войната, при която загинаха повече от 58 000 американци и около 3 милиона виетнамци. Въпреки рецесията тази година икономиката на Виетнам ще има растеж 4 процента.

През последните седмици виетнамски генерали и служители в министерството на отбраната бяха поканени на самолетоносача „Джон Стенис“ в Южнокитайско море за обиколка, което беше голям фурор. Група виетнамски офицери се обучават в САЩ: дотук с теориите на доминото.

Откакто беше подписан двустранен търговски договор през 2001 година, САЩ станаха най-големият чуждестранен пазар за Виетнам. Подобия на „Интел“ и „Викториъс сикрет“ правят бизнес в страна, която е комунистическа и се гордее с това.

Виетнам ни научи на няколко неща, първото от които е, че САЩ могат да поддържат нормални отношения със страни, чиито политически системи и идеологии отричат. Това е валидно днес за Куба и за Иран, както беше валидно за Виетнам или за Китай. При цялата болезненост на отношенията на Америка с Куба и Иран, те не включват водена наскоро война.

В Шанхайската декларация от 27 февруари 1972 година, с която беше обявен пробивът в отношенията между САЩ и комунистически Китай след 24 години на пълна липса на връзки между двете страни, Ричард Никсън и Чжоу Енлай изтъкват: „Съществуват основни различия между Китай и САЩ в техните социални системи и външна политика. Но двете страни са съгласни, че независимо от социалните си системи държавите трябва да поддържат отношения на принципа на взаимното уважение на суверенитета и териториалната цялост, въздържане от агресия, ненамеса във вътрешните работи, равнопоставеност и взаимен интерес, и мирно съвместно съществуване.“

Този дух доведе до възстановяването на пълните дипломатически отношения на САЩ с Виетнам през 1995 година. Той обаче се изгуби сред грубия фанатизъм в годините на Буш. Сега Обама се връща към „взаимното уважение“, като проучва дали махмурлукът от Студената война на Хавана може да бъде преодолян, както и 30-годишната безизходица с Иран. Мотото на президента би могло да гласи: „Дайте ми факти.“ Аплодирам го.

Остава мистерията на виетнамската прошка. Разбира се, един победител винаги може да бъде великодушен. Но това не е достатъчно като обяснение – поне не за някой, който е добре запознат с историческата памет на Балканите и Близкия изток, където способността да се генерира ново насилие от стари рани е неизмерима. Нито младостта на населението на Виетнам, където 70 на сто от хората са родени след войната, е достатъчно основание за захвърляне на миналото. Младежите също могат да кипят от желание за мъст, както в Газа.

Не, единствено културата, този малко общ термин, може да обясни способността на Виетнам да гледа напред. В будизма и конфуцианството, които обагрят виетнамския начин на живот, настоящето и бъдещето се почитат. Почитта към предците също е почти универсална, с малки светилища в памет на семейните родоначалници, украсяващи много домове. Попитах Кенет Феърфакс, генералния консул на САЩ, чийто кабинет е в сградата, от покрива на която през април 1975 година беше предприета отчаяната евакуация на американци, как гледат на своите предшественици, особено на убитите от чужд враг. „Човек иска да бъде запомнен с това, че е направил поколението след него и още по-следващото поколение по-благоденстващо“, отговори Феърфакс.

Не знам как да съотнеса това съждение към Близкия изток. Но знам, че Обама трябва да отхвърли Пайл („Те не искат комунизъм“) и да възприеме мнението на Фаулър („Те искат достатъчно ориз“), за да осъществи идеята си за по-мирен свят.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.