Банкоматът и призракът на Бай Ганьо

Как полицията и банката разсеяха българските ми комплекси

Биляна Иванова. Рисунка: Валентин Ангелов

Все още ми се свива сърцето, като си спомня как през лятото ми източиха банковата сметка. Спестявах пари за да платя един нов курс в университета. Почти ги бях събрала. И една душна юлска привечер отивам до банкомата да изтегля 20 евро. Слагам дебитната карта, натискам бутончетата и чакам машината да ми “изплюе” паричките. Чакам, чакам, но този път банкоматът се бунтува и ми съобщава, че нямам достатъчно пари по сметката! Отначало мисля, че е грешка. Не че съм толкова наивна, но също в Испания няколко месеца преди това ми се случи да ми преведат 1000 евро, вместо 350. Когато се оказа, че е грешка си помислих – “В България такава грешка – да ти преведат 2000 вместо 700 лева – просто НЕ МОЖЕ да стане!” Но в този случай няма грешка, парите се бяха изпарили и дойде моментът на пълния шок. Ами сега какво ще правя?

П
ърво решавам да се правя на следовател и влизам в интернет, за да видя какво точно се е случило със сметката ми. Виждам, че според хрониката на банката само преди ден съм изтеглила всичките си възможни авоари. Ама аз знам, че не съм. В пристъп на нерви се опитвам да си спомня всичко, което съм правила предния ден, за да видя дали случайно не съм си изтеглила сама парите и не съм забравила. Естествено, че не съм. Просто са ме окрали. Обаче не е никак лесно да повярваш, че се е случило ТОЧНО на теб. Разплаквам се. После се ядосвам. По инерция решавам, че трябва да са били българи. Сега ме е срам от тази моя реакция, обаче тогава бях сигурна. Българи са. Те са най-добрите крадци на пари чрез банкови карти. С тази фикс-идея в главата се обаждам в полицията, за да направя жалба. Разбира се, не споменавам нищо за моите подозрения спрямо собствените ми сънародници. Гласът отсреща ми чете жалбата, за да мога да внеса поправки, ако реша, и после ми казва, че имам 48 часа да отида да я подпиша лично в полицейския участък, който ми е най-удобен. (Мисля си, междувременно, какво трябва да преживееш, за да подадеш жалба в българско РПУ. По телефон? В участък, който ти е удобен?… И какъв ще е резултатът после…).

Н
а другия ден се представям в полицията. Чувствам се гузна, защото си мисля, че нямам никакво доказателство, че не съм си изтеглила парите сама и сега твърдя, че са ми ги откраднали. Кой ще ми повярва?! Вече в полицейския кабинет се отпускам малко при вида на полицая – видимо е на не повече от 26 години, много атлетичен, а кожата на ръцете му е претърпяла някаква странна козметична процедура по обезкосмяване. Явно прекарва доста време в гимнастическия салон и полага грижи да изглежда поне като Дейвид Бекъм. Това едновременно ме развеселява и ми вдъхва доверие и започвам да разказвам какво ми се е случило, макар че по едно време пак се разплаквам. Полицаят не е никак учуден, съчувства ми и въобще не изглежда да се съмнява в моята версия. Обяснява ми, че този вид кражби за него са всекидневие. Разказва ми и как точно го правят – монтират магнитно устройство в отвора, в който влиза банковата карта и с него копират изцяло информацията, която съдържа. Отделно замаскират умело миниатюрна видеокамера, която запечатва как пръстите ти маркират пин-кода и после с този дубликат изтеглят всичко, което могат, докато собственикът на картата се осъзнае и я блокира. Аз слушам и кимам, обаче не защото ми е интересно. Всичко това вече го знам от България, където изглежда, че и малките деца могат да ти сглобят подобно магитно устройство. Нищо не казвам, обаче вътрешно много ме е срам и само си мисля, че всеки момент полицаят ще забележи, че в личната ми карта пише, че съм българка и ще се усъмни в мен или поне ще види иронията на това, че вероятно българи са окрали българка. Обаче нищо подобно не ми казва. Подписвам жалбата в седем екземпляра и за изпроводяк ми дава съвет да отида в банката и да поискам да ми възстановят откраднатото. И ми напомня винаги, ама винаги, да покривам със свободната си ръка пръстите, които маркират пин-кода. Излишно е да споменавам, че оттогава спазвам без изключение този прост, но безценен съвет и мислено благодаря на полицая.

Следваща стъпка – банковия клон. Много не ми се вярва да ми върнат парите, но трябва да опитам. Освен това трябва да поискам нова дебитна карта, отлагане на плащането на курса в университета или кредит пр. и пр. В този банков офис винаги попадам на един много любезен и търпелив служител, който не щеш ли се оказва заместник-директор на клона. Давам му личната си карта и си мисля, че веднага ще забележи, че съм от България, а нали българите са прочути крадци на пари от банкови карти… Но нищо подобно. Обяснява ми кротко, че мога да поискам възстановяването на откраднатото с една проста молба до банката и копие на жалбата, направена в полицията. Малко по малко започвам да проумявам, че аз нямам никаква вина, че са ме окрали и даже нещо още по-еретично – крадците нямат чак такава вина, че са ме окрали, защото банката е тази, която трябва да гарантира, че моите пари са на сигурно място. Банката е тази, която трябва да вземе мерки за сигурността на своите банкомати и парите на своите клиенти. И че аз плащам на банката “Каха Мадрид”, за да ми съхранява парите и щом те са били откраднати, банката е длъжна да ми ги възстанови.

Б
анковият служител ми обяснява какво трябва да се направи оттук нататък, дава ми съвети какво да напиша в молбата, преглежда я търпеливо и ми се усмихва. После прави съответните постъпки за нова дебитна карта и ми казва, че до 3-4 дни трябва да си получа парите обратно. Дава ми визитната си картичка и ми казва, че мога да му се обадя по всяко време да питам има ли развитие по моята молба. Вече в доста по-добро настроение се взирам в картончето. Казва се Хосе-Карлос Ернандес Йоренте. Веднага се усъмнявам, че има поне още 2-3 имена, за които не е имало място във визитната му картичка. Но всъщност изпитвам огромна благодарност към този човек с много имена – за добрата дума и доброто отношение и най-вече затова, че не съди хората според тяхната националност, както очевидно правя аз.

Т
ри дни по-късно парите ми бяха възстановени, платих си задълженията към университета и сметката за телефона. Същият ден, докато пътувах в метрото, попаднах на информация в безплатен всекидневник, в която се съобщаваше за залавянето на банда крадци на пари от банкови карти. Бяха мароканци и испанци. За българи нищо не се споменаваше.

Най-после осъзнавам колко не съм била права да мисля, че испанците виждат българите най-вече като престъпници или поне байганьовци. Всъщност си давам сметка, че никога не ми се е случвало да ме гледат с лошо око, понеже съм българка. Първо мислят, че съм французойка, понеже така и не се научих да прознасям правилно буквата “р”. После като им кажа, че не съм французойка, ами българка, се усмихват учтиво, а по-отраканите направо признават, че не знаят къде се намира България и ме питат дали е хубаво. През главата ми преминават един след друг образите на българите, с които се запознах през последната година в Мадрид. Ани е докторантка, готви теза върху средиземноморското изкуство, Боби е инжинер, проектира асансьори, Тошко работи в голяма консултантска фирма, Александра – журналист във вестника на българските емигранти, Анета е медиатор и работи с емигранти в общината, съпругът й е строител, Жоро е бояджия с бохемска душа, приятелката му Руми работи в офис за парични преводи, Косьо е цигулар, Велина – талантлива млада художничка, Гери – активистка в различни асоциации на емигранти. Всъщност никой от българите, които познавам в Мадрид не се занимава с престъпна дейност. И никой от тях не прилича на Бай Ганьо в чужбина. Напротив – всички те са много възпитани, трудолюбиви, мили и отзивчиви хора. Може и да има някой тъмен балкански субект, обаче аз не го познавам. А испанците – още по-малко. Те не знаят даже кой е Бай Ганьо. Честно казано и аз вече предпочитам да не знам. Защото Бай Ганьо най-често е български комплекс. И е време да проумеем, че Бай Ганьо, също като Дядо Коледа, просто не съществува. И че в замяна съществуват много българи от плът и кръв, които с труд и достойнство търсят по-добър живот в чужбина. Така, както го правят хора от всички останали националности.

Писмо от Мадрид
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.