СофияПловдивВарнаБургасРусе

Уроците от трагедията на Тянанмън

Китайци отбелязват 20-ата годишнина от смазването на демократичното движение на площад Тянанмън в Пекин. Снимка: Ройтерс

Това се случи в нощта на 3 срещу 4 юни 1989 година, когато китайските власти решиха да прочистят от демонстранти главния площад на страната „Тянанмън“, към който гледат всички ключови правителствени сгради. Прието е за „ден на Тянанмън“ да смятаме 4 юни.
Това не беше най-голямата трагедия за Китай през 20-и век (през онова столетие те бяха много, и всичките – грандиозни и кървави), без да е и никак дребна. Все още няма яснота колко души загинаха при разпръсването на постоянния студентски лагер, започнал да израства на площада още през април. При всяко положение обаче десетки изгубиха живота си в цялата страна, защото събитията на „Тянанмън“ не бяха изолиран инцидент.

Трагедиите служат за урок. Какви уроци са извлекли от тези събития днешните китайци през изтеклите 20 години, когато в страната израсна цяло ново поколение? И какво са научили хората извън Китай?

Ако говорим за китайците, не ще и дума, че според повечето от тях става дума за млади хора, загинали напразно, по нечия грешка. На първо място заради грешка на тогавашното китайско ръководство начело с Дън Сяопин. Това всъщност бездруго е очевидно – никое правителство не си поставя за цел убийството на свои собствени граждани и щом е станало нещо подобно, значи някой е сгрешил.

Второ, днес в общи линии се знае, че не е била давана команда „да се убива“ – става дума за бунт от страна на войниците, провокирани от демонстрантите ден след ден, например с тикане на пръчки в лицата. Друг въпрос е, че освен провокаторите на площада е имало и напълно нормални студенти, възприели нещата като някакъв фестивал. А са пострадали и едните, и другите.

Освен това за китайците един оживен студентски лагер на главния площад съвсем не изглежда като акция в подкрепа на демокрацията по западен образец, по-скоро означава борба срещу корупцията. Тя и до днес е най-омразното явление в Китай, повод за демонстрации и протести в много градове.

Студентите впрочем са поставяли всякакви искания и най-демократични са били навярно свързаните с избора на ректори. Останалото е пълен хаос от лозунги, слабо разбираем днес дори за китайците, родени през новата епоха.

Всичко това са неща, твърде познати на хората, обитавали по същото време бившия Съветски съюз – народните маси тогава се вълнуваха главно от приказки за „привилегиите на партокрацията“, малцина се занимаваха с други идеи.

Накрая, едва сега става ясно, че около 4 юни е имало демонстрации в цял Китай – 10 години реформи не са шега работа, разбунено е било цялото общество и ръководството на страната се е страхувало не от един-единствен площад, пък бил той и главният, а от общокитайски хаос и безвластие.

Дали китайците все пак са си взели поуки от тази горчива страница на историята? Да. Най-известният извод измежду тях е формулиран (естествено не от самите китайци) по следния начин: необходимо е „икономическо развитие в условията на политическа стабилност“. Политическата стабилност обаче предполагаше и реформи на самата управляваща партия, на политическата система като цяло. Реформата тече и в наши дни, според едни китайци – твърде бавно, според други – прекалено бързо. И докато през 1989-та компартията на Китай все още напомняше КПСС от времето на другаря Брежнев, днес съвсем не е така.

В момента навярно никой уважаващ себе си международен вестник не пропуска да помества анализи на тема какво е поколението, родено в Китай през 1989 година и стигнало вече 20-годишна възраст. Ето извода: става дума за поколение на Кока-кола и Интернет, изпълнено с искрен патриотизъм и дори „кибернационализъм“.

За пример ще посочим многохилядната стихийна студентска демонстрация на същия този площад „Тянанмън“ след миналогодишното земетресение в Съчуан, съпроводена от развяване на национални знамена и скандиране на лозунги като „Вдигни се, Китай“. Още един пример – множеството блогове и дискусии, стихийно появили се миналата година, когато борци за независим Тибет се опитваха да угасят Олимпийския огън. Някои от адресите бяха посещавани от половин милион души дневно, и то с еднозначни нагласи. Никое правителство не би могло да организира такова нещо.

Изобщо в Китай не живее някакво покорно население – там се създават например неправителствени организации, които настояват да се разследва предисторията на споменатото земетресение, разрушило прекалено много училища. Активистите искат да знаят от какъв цимент са били строени те.

При все това миналогодишно допитване на водещия изследователски център от САЩ „Пю рисърч“ установи, че 86 на сто от китайците като цяло са доволни от насоката, в която се движи страната (отговор, какъвто дават само 23 на сто от американците). Което съвсем не означава, че тези доволни хора не биха желали да се разследват изцяло събитията отпреди 20 години, да се обнародват резултатите и да бъдат изплатени обезщетения. А малко ли са примерно хората в Русия, които биха искали същото във връзка със събитията от октомври 1993 година?

Накрая да кажем какво е успял да научи от Тянанмън външният свят. Тук ще напомним, че на времето САЩ и ЕС се опитаха да наложат санкции на Китай и да изолират страната. Ембаргото на ЕС върху оръжейните продажби за Китай е в сила и до днес. Само дето Пекин вече не купува въоръжения дори от Русия, а предпочита да си набавя лицензи и технологии. Току виж сам поискал да доставя оръжия на Европейския съюз.

Макар и „изолиран“, Китай успя през тези 20 години да стане третата икономика в света, а нищо чудно днес да бъде и първата държава, излязла от кризата. Общо погледнато, това само по себе си навява печални мисли на американците и европейците: нима „китайският модел“ е жизнеспособен? Нима всъщност изобщо не бива да се произнасят присъди срещу други правителства и държави – и дали не е тъкмо такава поуката от Тянанмън?

Китайци „киберпатриоти“ впрочем изровиха от историята на САЩ един твърде любопитен факт. Палатково градче се разраствало дни наред край стъпалата на Капитолия във Вашингтон. Десетки хора загинали при разпръсването му от щиковете на войници, командвани от бъдещи герои на Америка – Дъглас Макартър, Дуайт Айзенхауер, Джордж Патън. 28 юли 1932 година, разгарът на „Голямата депресия“. А може би всички си имат свой „Тянанмън”?

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.