СофияПловдивВарнаБургасРусе

Рави Хадж: Eмигрантските ми години в Ню Йорк бяха по-тежки от войната в Бейрут

Рави Хадж. Снимка: Авторката

Рави Хадж е носител на ИМПАК – литературната награда с най-висок паричен фонд в света (160 000 щатски долара) и гостува в България за премиерата на романа си “Играта на Де Ниро”, за който е получил наградата. Хадж е ливанец и става писател по случайност. На 20 години бяга от войната в Бейрут  първо в Щатите, после в Канада. Повече от 20 години работи като продавач, склададжия, фотограф. На една изложба организаторката го помолила да й напише някакъв текст. Като го прочела, тя  възкликнала възхитена: „Имаш страхотен талант – непременно трябва да пишеш!“. Хадж решава да опита. Започва с къси разкази. През 2006 година написва първия си роман “Играта на Де Ниро” направо на английски, който за него е трети език след арабския и френския. Точно тази дебютна книга му носи наградата ИМПАК. Хадж печели в съревнование със 136 заглавия от 54 държави. Сред номинираните са автори като Томас Пинчън, Филип Рот и Маргарет Атууд. Вторият роман на Рави Хадж, „Cockroach“ („Хлебарка“), излиза през 2008 и вече също е номиниран за няколко престижни награди. В него се разказва за близкоизточната емиграция в Канада. „Играта на Де Ниро“ е по книжарниците на български от ИК „Жанет-45“, която е откупила правата за издаване и на „Cockroach“. В момента Рави Хадж пише третия си роман.

Бил сте фотограф. Започнал сте да пишете на 37-годишна възраст. Възможно ли е човек да живее толкова време с таланта си, без да го осъзнава?

– Напълно е възможно. Трябва да опиташ различни неща в живота.

Корица на българското издание на книгата на Рави Хадж.

Стилът ви на писане наподобява западните романисти от първата половина на 20-и век, особено Хенри Милър. Това търсен ефект ли е или случайно го постигнахте?

– Трудно ми е да кажа какви са точно влиянията, но да, чел съм „Тропика на рака“, „Тропика на козирога“ и други книги на Хенри Милър. Когато живеех в Ню Йорк, четях много американски писатели. Чел съм и много руска литература. Тя също ми е повлияла.

– Вие сте ливанец, а пишете на английски. Не е ли по-лесно на арабски?

– Хронологично първият ми език е арабски. В училище съм учил и френски. Чак когато се преместих в Ню Йорк на 20-годишна възраст започнах да уча и да чета на английски.

– Колко от собствената ви личност се покрива с литературния образ на главния герой Басам в „Играта на Де Ниро“?

– Има някои общи неща, но аз съм много по-резервиран – това е характерното за мен. По отношение на самата история аз наистина бях от хората, които искаха да напуснат Ливан. Бях обсебен от тази идея. Едната причина е икономическа, а другата очевидно е войната. Западът ми оказа голямо влияние още от ранна възраст – чрез френските книги и френската култура. За мен Западът винаги представляваше нещо утопично, което изживявах чрез книгите, чрез литературата, чрез културата. В крайна сметка реших да се срещна с тази действителност. Не успях да получа виза за Франция (това беше първият ми избор) и отидох в Ню Йорк.

– Как ви се стори на живо тази действителност?

– Беше културен шок. Изживяването ми като емигрант в Ню Йорк беше по-тежко, отколкото по време на войната в Бейрут. Пристигнах със съвсем малко пари, без да знам езика, напускайки страна, която е във война, и своето семейство там. Светоусещането и чувствителността на разказвача ми в „Играта на Де Ниро“ идва от изживяванията ми като емигрант в Ню Йорк. Много бях самотен там.

Рави Хадж. Снимка: Авторката

– А не от личните емоции и преживявания по време на войната в Бейрут, така ли?

– Не от Бейрут. Привнесох самотата от Ню Йорк в разказа за Бейрут. Престоят ми в Ню Йорк се отрази на начина, по който изградих характера на главния герой в „Играта на Де Ниро“. Макар че като малък също винаги съм бил интровертно дете. Семейството ми беше разделено. Някои от неговите членове трябваше да напуснат християнския анклав, защото имаха различни политически възгледи и трябваше да се превърнат в заточеници. По тази причина още в младежките си години изпитах дълбоко съмнение в християнската идеология. Това свое виждане развих и чрез героя си. Той е човек, който не вярва в организираната религия или в политически идеологии и инстинктивно вижда, че войната води до повсеместна корупция. Във втората част от книгата ми има препратки към Камю и онази отчужденост на екзистенциалиста, който не вярва в лоялността към идея или кауза, а възприема всичко субективно. Защото, когато има общо сгромолясване, хората започват да се обръщат към себе си и да разчитат на своето субективно изживяване. Мисля, че това въплъщава моят герой.

– Вече повече от четвърт век живеете на Запад. Започнаха ли да ви напускат екзистенциалните настроения и да гледате по-повърхностно на нещата?

– Когато нямаш пари и с известна въздържаност от твоя страна, дори на Запад няма да се превърнеш в корумпиран материалист. Е, сега вече като получих голямата награда и към мен започнаха да текат пари, страхувам се, че и с мен може да се случи нещо такова. Ето, сега в София са ме настанили да спя в един много скъп хотел (смее се).

– Каква е тайната на доброто писане?

– Моята тайна е доброто кафе. Иначе вдъхновението ми идва от живота и от хубавите книги. Изпитвам неудържимо желание да пиша като прочета хубава книга.

Рави Хадж. Снимка: Авторката

– Войната в Бейрут сякаш бледнее пред духовния екшън в „Играта на Де Ниро“. Вашият разказвач със своята почти патологична чувствителност много се различава от „премерените“ герои на съвременните романисти?

– На Запад, особено в Северна Америка, писателите се отнасят много резервирано към поетичната изразност. Аз не се страхувам да бъда разточителен. Не се въздържам да съм ярък, пищен и поетичен. Да пиша инстинктивно и необмислено, от дълбините на душата си. Самият аз съм много по-емоционален, отколкото изглеждам.

– Как продължи вашата лична история от 20 годишен, когато заминахте от Бейрут за Ню Йорк, досега?

– Тези неща си ги пазя, за да пиша за тях. През 1984 година напуснах Ливан. Пристигнах в Ню Йорк. Работил съм какво ли не. Първо бях в един магазин за обувки. После – в магазин за подаръци, където беше много забавно. Повечето ми колеги там бяха емигранти. Всичко, което продавахме, беше пълен кич – герданчета, статуетки с Исус, който ти намига с едното око и др. Собственикът беше един възрастен ливанско-еврейски тип – изключително интелигентен бизнесмен. Той ме научи как да се пазаря. Ако нещо струва примерно 5 долара, ти казваш 20 и после сваляш цената надолу. Имах много приятели от Ямайка и Хаити, пушехме ганджа, свирехме на рабаб (б.а. – арабски струнен инструмент), танцувахме. Някой ден ще напиша за този период. После работих по разни складове с мексиканци и какви ли не. Това ме направи силен. Беше по време на т.нар. крек-период в Щатите (б.а. – крек – кокаин, който се пуши). Спомням си, че вървяхме по един дълъг коридор, а навсякъде се търкаляха пластмасови тръбички, наркомани и др. После документите ми изтекоха и трябваше да се върна в Ливан или да си прекарам живота като нелегален емигрант. Тогава срещнах един ливанец, който ми каза: „Щом говориш френски, може да получиш виза за Квебек, Канада“. В крайна сметка се оказах в Монреал. Записах се да уча фотография в Доусън Колидж, още докато бях в Ню Йорк, а после завърших визуални изкуства в университета в Монреал. Тогава започнах да излагам творбите си. Успоредно с това работех. С други думи – доста скучен живот. (Замисля се). Не ми се разказва тази история сега. Искам да си я запазя. Убеден съм, че ако ти я разкажа, никога няма да седна да я напиша, защото моментът ще е отминал.

Човек като чете книгата ви, може да си помисли, че на американците дори бежанците им са гениални?

(смее се) Това няма нищо общо с Америка. Важен е само отделният индивид.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.