СофияПловдивВарнаБургасРусе

Вестниците – часовник с добър механизъм, който показва неточно време

Откъс от книгата на литературоведа Владимир Трендафилов “Кризата, която обнадеждава", публикуван в сп. "Либерален преглед"

Владимир Трендафилов. Снимка: в. Новинар

Имах преди време разговор с Валери Найденов (б. р. – бивш главен редактор на в. “24 часа” 1991-1995 и 1997-1999, главен редактор на в. “Континент” 1996-1997, зам.-главен редактор на в. “Дума” 1990 и на в. “168 часа” 1990-1991, водещ в сутрешния блок на Нова ТВ 2004 г. и др.) по повод една моя статия в „Култура“. Стана дума за мястото, където твърдя, че вестниците у нас не отговарят достатъчно на осведомителското си предназначение, тъй като обслужват елити, стоящи високо над гражданското поле. Та той ми отправи следната критика (цитирам, разбира се, по памет):

„Не е така. Ако искаш да знаеш, вестниците – „24 часа“, „Труд“ – в момента са страшно професионални. Вярно, създават пластмасова реалност. Обаче се правят от много добри професионалисти, каквито на времето не можеше да се намерят.“

Сведем ли горния диалог до есенцията му, ще получим горе-долу това:

Аз: Журналистите крият топката.
В. Н.: Нищо подобно, те са професионалисти. Друг е въпросът, че крият топката.

Валери Найденов. Снимка: Булфото

На какво се дължи тази езикова ситуация? Тя е много интересна – но повече като симптом, а не анекдот. В нея се разгръща опровержение на опонента чрез преутвърждаване на думите му, но на база на други значения. Очевидно е, че и двамата имаме предвид нещо принципно около вестниците, нещо, което бихме нарекли и „професионализъм“, макар че само той употребява думата. Становищата ни обаче се разминават като в паралелни светове.
Или, ако си позволя бродерия върху една известна часовникова метафора, моят събеседник ми показва синхронните движения на колелцата и пружинките, възкликвайки: „Виж, механизмът работи перфектно, пълен синхрон!“ А аз му соча циферблата и го питам:

„Абе, защо тоя часовник все изостава?“

Двете страни на часовника – професионално-експертната „вътрешна“ (кодираната територия на посветените) и аматьорската „външна“ (обществото) – си струва да се имат предвид, когато разсъждаваме за взаимодействието „граждани-институции“. Социализмът, например, беше образец за часовник без циферблат, т. е. за хроносистема, в която вътрешната страна практически е погълнала външната, организацията доминира над предназначението, и от всичко това следва, че колелцата и пружинките са впрегнати, обратно на нормалното очакване, в поддържането на контролирано безвремие. Знаците на системата личаха отвсякъде, бяха концентрирани във всеки неин детайл. Анонимните сгради и обекти, където очевидно работят хора, но отвън не може да се разбере какво, бяха норма на територията ни, включително и в центъра на столицата. Към тях можем да прибавим и серията институции с криптични названия, обикновено абревиатури (НИПКИК, КНИПИТУГА), специализираните магазини за привилегировани, „бюлетинът“ на писателския съюз, където можеха да се прочетат преводни съчинения, недостъпни за широката публика. Оттатък разделителната линия, „аматьорският лагер“ се представляваше от гнилите домати в плод-зеленчуците, уродливите играчки в детските магазини, купищата залежали томове в книжарниците, рома „Ром“ по четири лева бутилката, грубиянството или апатията на сервитьорите в заведенията, лошите хигиенни навици на преобладаващата част от българското население.

Корицата на книгата на Владимир Трендафилов, изд. на „Сиела“

Изредените по-горе неща, макар и разнородни, са дълбоко свързани помежду си. Чрез тях системата сигнализираше, че не е предназначена за външна употреба. И че волята на обикновения потребител е от значение само колкото да не се допусне образуването на критическа маса от недоволни, която да разклати системата „отвън“.

Медиите ни, в периода от промените до днес, не са всъщност нито професионални, нито аматьорски. Те са някъде между двете. И това не е защото не им достига професионална рутина, а защото още не са излезли от вододелната зона между


два противоположни типа професионализъм:

демократичния и социалистическия,
рационалния и институционалния,
отворения и затворения,
комуникативния и дидактичния.

Първият, както и да го наречем, отчита публиката. Вторият я възпитава. Първият общува. Вторият охранява. В резюме, първият уважава реалността, наблюдава я и я следва, доколкото може, защото от това зависи съществуването му. Вторият търси да я конструира, защото дължи съществуването си на контрола, който упражнява над нея.

И двата имат една и съща дефиниция за „реалност“ – статистическият вкус и облик на публиката, – но тръгват от нея в различни направления. Хубавото е, че направлението на втория видимо ерозира с течение на времето. В тази връзка (да се върна към спора ми с Валери Найденов), някак странно се получава, когато тъкмо от устата на един от инициаторите на днешната ни преса излиза разсъждение, в което понятията „професионализъм“ и „реалност“ се оказват антиподни. Повярваме ли, че е прав, следва да заключим, че днес в медийната ни среда професионализмът е удържал окончателна победа над реалността.

Найденов демонстрира хибриден тип манталитет, каквато е по принцип настоящата организация на властта в медиите. Тя е пирамидална. Състои се от едноличен лидер и разширяващи се надолу нива на подчиненост. Комуникацията е еднопосочна – ако „комуникация“ е точната дума. Има по-скоро директиви „отгоре“ и доразработването им в детайли надолу и встрани по хоризонталните нива на структурата. Добра илюстрация в този дух дава един израз на Тошо Тошев, който се знае наизуст навсякъде из в. „Труд“:

„Вестника го правя аз. Вие го пълните“

Тошо Тошев. Снимка: Булфото

Тази организационна структура е всъщност идентична на държавната ни отпреди 1989 г., когато всичко структурно опираше до едноличния лидер горе на върха – Тодор Живков. И произтича от нея, защото я създадоха представители на последната поколенческа вълна от млади кариеристи, които се вляха в бюрократичната система на късния социализъм и смогнаха да се изкачат някъде до средно ниските й етажи, а днес, вече доста позастарели, държат основно властта в медиите. Структурата е всъщност продукт на някогашните им амбициозни блянове, редактирани съобразно днешните условия на средата.

Цялото това поколение е възпитано в неуважение към реалността. То е растяло в кариерата на база на нейното опровержение и подмяна с нещо друго, „пластмасово“. По-култивираните му представители обичат да кокетничат с високи идеи, но винаги чужди, никога свои. Охотно цитират, искат ли да демонстрират култура. Но всъщност не вярват в идеите, а в рационалната им употреба за лична изгода. Още в подстъпите към зрелостта си, те са стигнали, всеки за себе си, до убеждението, че за да успеят в живота им трябват не истини, каузи и идеи, а точните думички в точния момент на точния човек. Истината, са разбрали те, не съществува. Тя е нещо, което се конструира. Светът се движи не от истини, а от пароли между посветени. Лошо е само когато някой друг ти конструира истината и ти си принуден да му я живееш. Успех е когато сполучиш да се наредиш между конструкторите й.

Поради целия този хибриден характер на властта в медиите, а и поради ред други причини, свързани с легитимността на властта у нас, в публичната ни сфера отдавна тече обективна криза на значенията, която напоследък се е развила в тоталната им девалвация. Искам да подчертая: не просто на ценностите или нормите, а и на самите значения на думите. Тази криза е добавъчно ускорена от сюжета с влизането на България в Европейския съюз. Значенията на думите и ценностите, въплътени в тях вече прехвърчат границите и влизат в серия от конфликти с локалните ни значения и съответно ценности.

––––
Със съкращения от сп. „Либерален преглед“. Заглавието е на редакцията. Виж тук пълния текст  на „Професията професионализъм“, глава от книгата.

Още текстове от Владимир Трендафилов в неговия блог.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.