Снимки: авторката

Виза Недялкова е от най-известните журналистки в България, често определяна като скандална. Уволнена е от БНР през 1998 г. и не се връща повече на работа там, въпреки че е възстановена от съда …10 години по-късно. Завършила е Класическа филология в Софийския университет. От 1978 г. работи в Българското национално радио. От 1983 в популярното предаване „Добър ден”, а в началото на 90-те прави свое авторско предаване “Постфактум”. През 1998 г. е уволнена от БНР след предаване, в което прави разкрития, засягащи тогавашните управляващи. През 2002 става програмен директор на новосформираното радио „Нет”, определяно като „радио за обикновения човек” и първото по рода си „риалити радио” в България, което обаче спира през 2006 г.
Съпруга е на социолога Андрей Райчев, има 4 дъщери.

- Казвате, че журналистическата памет е къса, че сегашните журналисти не разпознават фигури от близкото минало, които днес отново са на сцената?

- Това е важно, защото е една от причините непрекъснато да се повтарят едни и и същи ситуации у нас и непрекъснато да се появяват всякакви чудотворци.
Ето пак дойде например Стоян Ганев в наши дни и с него разговарят журналисти, питат го най-различни неща, анализират. Но те не знаят кой е Стоян Ганев. Наистина има някакво пропадане възрастово, поколенческо, нямам представа. Може би, защото голяма част от журналистите от началото на прехода, се изнесоха по PR-и, връзки с обществеността, почнаха собствен бизнес, отидоха по разни неправителствени организации или даже станаха политици. Някак си и паметта пропадна. За теб ще кажа - Стоян Ганев е министър на външните работи на България, който не знаеше нито един чужд език, освен руски, пишеше своите речи като председател на общото събрание на ООН (което му се падна да бъде на ротационен принцип – беше ред на българския министър), на английски с български буквички. В същото време той много обичаше да употребява чуждици от типа на „Но пасаран”, „Кауза пердута”. И другото, понеже все пак е Общото събрание на ООН,  той непрекъснато се среща с някакви хора, които му говорят разни неща на английски. Нашият не разбира. И като млъкне оня, той казва „That is the reality” (б. р. – това е реалността), което е чудесно обобщение на всеки възможен разговор. Така се спасяваше. И зачезна по едно време в Щатите, както много наши дипломатически кадри, които не се върнаха в България, като им изтече мандата. В едно от предишните му появявания в родината го попитаха с какво се занимава. И той каза с търговска дейност. Каква търговска дейност? Ами търгувам с „ейпрънс.” Никой не се поинтересува какви са тези „ейпрънс”. А пък то значи престилки. Той намерил някакво цехче в Пазарджишко, откъдето е родом, и търгува с „ейпрънс”. И така. Стоян Ганев периодически се появява и създава смут в отечеството.
Друг един – така нареченият Димитър Иванов от Лондон, за разлика от Димитър Иванов от Шесто – не че идва, но току се обажда по телефона, че е готов да стане министър-председател в най-разнообразни ситуации.

- Не са ли виновни медиите? Сериозна медия няма да обърне внимание на това, че Стоян Ганев си идва и говори някакви работи…

- Напоследък много си мисля за това, че при целия тоя проблем с публичността в България, с късата памет, с липсата на финал на големите истории, които се случват, с тридневната трайност на всеки един скандал – сериозен или несериозен, реален или нереален, единственият лек остава бойкотът. И този бойкот е наистина в ръцете на медиите.

Снимки: авторката

- Бихте ли уточнили - в какъв смисъл бойкот?

- Ето Георги Коритаров, например- Аз смятам, че това същество трябва да бъде бойкотирано. Това мисля и за Георги Марков, който е любимият автор на „24 часа”. И за Кеворк Кеворкян. Според мен, преди да се произнасят по обществени въпроси, тези хора трябва да се извинят за предишната си доносническа дейност. Има огромно количество политици, които също трябва да бъдат бойкотирани. Чисто и просто имената им трябва да присъстват в медиите като информация – той направи еди какво си и еди що си – но да не се дава редакционна площ за техните възгледи. Имам предвид най-вече хора като Волен Сидеров, Боян Расате, Яне Янев…
Един път призовах колегите да се бойкотират политици, които не гласуват закон за финансирането на политическите партии. Просто преди всяко интервю да го питат „А вие какво смятате за финансирането на политическите партии?” Защо знаем, че от там идват огромни проблеми. И в зависимост от реакцията на политика, сами да преценяват дали да го интервюират или не. Обърнете внимание само колко политици говорят против корупцията и как никой не пипа финансирането на партиите, което е извор на корупция.
Когато беше още живо радио „Нет”, по едно време в Интернет се появи призив да се бойкотира „Мобилтел”. Еди-кои си дни от еди-колко си до еди-колко си часа. И ние страхотно се ентусиазирахме, взехме да писукаме по нашето мъничко радио и естествено, абсолютно никой такъв бойкот не подкрепи – това е главният рекламодател в страната. И край.
Просто това са наистина граждански неща. И те изглеждат все по-важни сега. Защото, за съжаление, нашите избори вече са единствено в плоскостта купуваш или не купуваш. Ако купуваш, какво точно купуваш, Тук, разбира се, влиза и целият политически маркетинг. Затова е важен бойкотът – ти избираш, примерно, този политик да го няма, ти избираш да не купуваш жълтите вестници, ти избираш да не гледаш телевизия. Това са бойкоти, които са възможни. Звучи много наивно, но 80-те години, когато тръгна „Солидарност” и когато социализмът още беше социализъм, имаше един призив във Варшава - да не се купуват яйца, защото бяха вдигнали цените. Хората бойкотираха скъпите яйца, не купуваха яйца един месец и ония свалиха цените. А има и неща, които са по-важни от яйцата.

- В момента изглежда невъзможно подобно нещо да тръгне от медиите… Въобще възможна ли е журналистическа солидарност в България?

- Има теми, по които според мен е възможна журналистическа солидарност. Аз например не съм журналистически солидарна по случая с Огнян Стефанов, защото като журналист той работеше нечисто. Солидарност разбирам, но лицемерие не разбирам. Като истерията около траура с автобуса. Защото това е лицемерие. Защото много малко хора съчувстват на близките на  загиналите. Защото подобни ситуации винаги се използват.

- Откъде идва проблемът - от медиите или от обществото?

- Не мога да кажа такова нещо, нямам представа. Нямам смелост да разсъждавам за национален характер, но някъде там е въпросът. Колкото до медиите, ето какво могат медиите (б. а. - вади изрязана информация от в. “Труд” и цитира заглавието): „ОХЛЮВЪТ НИ ЗАМИНАВА ЗА ЧУЖДИ ТЕНДЖЕРИ”. Ето това могат медиите: „охлювът НИ”, той, едничкият наш охлюв, един охлюв ни беше останал, той е един, на всички нас - и какво прави? Заминава. Организирано. Изтръгват го от нас „ЧУЖДИ” - чужденците, нашият охлюв – „ТЕНДЖЕРИ” – ТЕ ще го изядат. Нашия охлюв. Ето това могат медиите. Сега, по-надолу вече ти четеш, че това са много охлюви, първо – българите не ядат охлюви, не им пука за охлюва, освен това не е свободно пасящ охлюв, Охлю-Бохлю, на който се радват малките дечица, а има 60-70 стопанства в страната, които се занимават с отглеждане на охлюви. Това е техният бизнес, той е разрешен. Тъй като нашите не ядат охлюви, те ги изнасят. Ако това беше социализмът, щеше да пише „Нараства интересът към износа на български охлюви за чужбина”. Но тука това е страшно лошо.

Снимки: авторката

Ето ви още една изрезка: „Вал Килмър тътри джапанки из Мола”. Заглавие в “24 часа”. Случка няма, просто някой случайно е видял Вал Килмър, който, къде да иде човекът, какво да прави, наврели го там в мола, щото всички ходят там. И той бил по джапанки. Това е съобщението за горкия.
„Студент убива бабичка с брадва”. Това е представянето на романа „Престъпление и наказание” от Достоевски в „24 часа”!
Ами ето, днеска чета, понеже се интересувам кога ще излезем от кризата, и чета даже „Компании и финанси” в “Дневник”. И чета „Фермери са притеснени от чиновнически рекет”. Аа, как, разкрили са корупция? Чета – земеделски производители от шуменско и варненско са притеснени от риска да бъдат изнудвани от служители на агро-ведомството. Те се притесняват, че биха могли да бъдат. Но отгоре е – притеснение от чиновнически рекет. Ти четеш само заглавието и казваш – ее, ми да, ооо, те фермерите как ги рекетират.

- Кой създава тези критерии и защо се налагат?

- Както се казва, имам мисли, но не съм съгласна с тях. Просто не искам да говоря гадости. Но едно нещо седи като скала медийна и ми се вижда, че тя трябва да бъде разбита. И то е това, че непрекъснато се говорят на хората нещата, които те искат да чуят. И това е наистина – “Кажи ми кажи, бедни народе, кой те в таз робска люлка люлее”. Това е робската люлка, да, около тая люлка звучат нещата, които иска да чуе инфантилното съзнание на нашия читател – това, което се нарича „публика”. Непрекъснато, говорят се само тези неща.Значи, като започнем от това, колко е лошо, колко сме бедни, колко по-зле ще става. Ето сега идва лято. Ми то просто отсега ви казвам какво ще стане – значи кърлежи ни ядат, бълхи ни полазват, въшки се въдят, плюс срамни. „Смърт дебне край басейна”, също заглавие. Едни такива опасности просто ни дебнат. Разбира се, не трябва да се излагаш на слънце, защото има рак на кожата и т.н., колко е мръсно морето, инжектират дините с урина и т.н. Това са едни такива опасности, които създават у консуматора чувството за това, че той е все пак реален, телесен и той се бори с тоя живот. То е много тежко да живееш. То е трудно. Това неговото достойнство – че той преодолява своето всекидневие, където го дебнат тия опасности. Това е най-видимата страна на робската люлка и песен. Но те са купища неща, които започват от това, че Кирил и Методи са измислили азбуката, която те не са измислили. Хубаво, нямам нищо против честването на 24-ти май. Но те са измислили глаголицата, на която ние не пишем. Те не са били в България, не са славяни. Те са част от имперската византийска политика.

- Да се върнем на темата за журналистиката…

Снимки: авторката

- За журналистиката, чакай, аз съм събирала… (б. а. - търси от някаква папка) Къде е драмата на съвременната журналистика – ами ето, това е официална цифра – „900 издателства, 1100 списания” (б. а. - цитира вестникарско заглавие). Толкова са регистрирани. Допусни, че около тях се въртят един, двама или трима души. Ами просто няма толкова квалифицирани хора в България - 900 издателства 1100 списания, за вестници да не говоря. Понеже ме питаш каква е ролята на медиите и т. н. (б. а. - показва две заглавия от два различни вестника, излезли в един и същи ден) „300 000 жилища мухлясват празни” и “Ще продават 30 000 курортни жилища?”. Значи една от ролята на медиите е да могат да броят правилно. И да знаят каква е разликата между 30 хиляди и 300 хиляди. Виждала съм как спокойно се говори за милиарди –  „60 милиарда откраднати”.  Абе ние нямаме 60 милиарда хлебарки, че толкова пари! Ей ги – едните ти викат 300 хиляди, другите 30 – а, все едно нищо. И сега започвам да ти чета, ще имаш търпение. Значи част от писането в наши дни се изразява в това да не кажеш думата, която се казва, а да кажеш една друга дума. Търсенето на т. нар. синоними се приема като някакво особено готино богатство на словото българско. Гледай сега – „нищят”, или „почват” еди-кого си, това ще рече „разследват”, но никога не се казва „разследват”, не е хубава дума, проста е някак. Вместо „подпис”, се казва „параф”. Вместо „правят” – „спретват”. Много хора са събрани на едно място – това не се казва – а се казва „бъкат”, „щъкат”, „щурат се”. Всичко това е извадено от конкретни текстове. Празник, тържество е „парти” и естествено „щур купон се вихри”. Доларите не са долари, те са „зелените пари”. Олио, ток, парно,месо са - това са ми най-любимите - „мазното”, „светлото”, „топлото” и „мръвките”. Публичен дом е „бардак”, разбира се. Строг режим е „як режим”. Плескавицата е „мегакюфте”. Вместо „купи”, някой купил нещо, то е „българинът се охарчи”, „напазарува си”, и вместо ще плати – „ще се бръкне”. Богаташи, олигарси, богати хора са „баровци”, „тузари”, „паралии” и „чорбаджии”. Някой кара кола – той „натиска газта” или „върти геврека”. Европа признава нашата авиация – заглавието е „Мерим криле със…”. Топлата вода спряла – „спират топлия дъжд”. Магарето е „клепоухото четириного”. Плъховете са „острозъбите гадини”, пенсия – „парите за старост”, „бъркат манджи” вместо „готвят”. Нямат вода в някакъв квартал – „35 хиляди се пържат на сухо”. Първи работен ден се казва „на работа за сефте днес”. Строги правила в училище – „Калпазаните без стипендии, режат джобните”. Разбира се „училище” не се употребява, казва се „школо”. Почиват, просто почиват хората – „отмарят”, „събират тен”, „пържат се”. Вместо „изненадаха” – „събраха очите”, вместо „дрехи” – „одежди”… Арестуват – „закопчават”. Еди кои си пели не знам къде си – „драли гърла”. Някакъв човек, ковач – подковава, там пише „Бай Спиро обува безплатно добичета”. Някаква статия за едно момче, малко детенце, в цялата статия не пише „момчето, момченцето”, нито един път не е споменато. Само - „бебокът”, „синчето”, „малчуганът”.

- Звучи смешно, но картинката всъщност е тъжна. Как се излиза от тази ситуация?

- Не знам как се излиза от тази ситуация. Странното е, че аз за себе си никога не съм предполагала, че ще кажа, че началниците в медиите са необходими. Редакторите са необходими. Значи, стана така, че вече независимо дали е електронна или не-електронна медия, се работи в ресор. Той е в еди кой си ресор. И там имаш три неща да научиш, да се запознаеш с 15 души, които ти снасят информацията и на които ти неусетно или усетно започваш да служиш. Кой е този, който наблюдава това нещо и който ти дърпа ушите и ти казва – ей, нашият вестник не е да върши работата на твоята партия или на еди-кой си профсъюз. Стигнала съм само до това велико прозрение, че трябва да има редактори.

Следва

Чети утре: Телевизията е медията на фалша; Като журналист съм си свършила времето.