СофияПловдивВарнаБургасРусе

Момчил Карамитев: Режисьор поиска хиляди долари, за да прави филм за баща ми

Момчил Карамитев за кратко в България – показва плакат на филма за своя баща Апостол Карамитев. Снимки: авторката

Момчил, синът на прочутия актьор Апостол Карамитев, от 20 години живее и работи в чужбина, първо в Италия, а после в САЩ. В България е по повод премиерата на документалния филм за баща му, както и за снимките на италиански сериал, в който участва като актьор. Той е завършил ВИТИЗ (сега НАТФИЗ). Около година след дипломирането си през 1986 г. е в театъра в Кърджали. После печели конкурс в Младежкия театър, където работи  4 години. Играл е в няколко български игрални филма. След това печели стипендия за престижна академия в Италия – Academia D’Arte Dramatica Silvio D’Amico. Продължава образованието си със специализация по режисура в частен университет в Рим, дипломира се с филм по разкази на Уди Алън, асистира на Фелини за филма „La Voce della Luna”. През 90-те години Момчил Карамитев учи кинодраматургия в Ню Йорк. Освен като актьор Момчил Карамитев се изявява и като  продуцент, работи и като кино и театрален режисьор. Определя сам себе си като „гражданин на света”.

– Кое ви провокира да направите филм за вашия баща Апостол Карамитев?

– Много неща. Най-вече самият живот – колкото повече узрявам като творец, толкова по-близко чувствам и разбирам баща си и неговото творчество. Това ме кара да говоря за него – имам потребност да го споделя с хората.

– Филмът показва малко известни неща от неговото детство, и познати кадри от любими филми и постановки. По време на филма натъкнахте ли се на факти за вашия баща, които не сте знаели?

– Натъкнах се на учудващи събития и съвпадения, които разпалиха любопитството ми. За повечето от тях трябва да се намерят доказателства, още източници да потвърдят, че е било така, както съм го чул от някой разказвач. Във филма съм си позволил да показвам само проверени и доказани факти.

– Кои са най-силните ви спомени с него?

– Много са… Посещение на американския филм „Голямата награда” на режисьора Джон Франкенхаймер. Денят, в който можех да споделям абсолютно всичко, което ме притесняваше или впечатляваше. Денят, в който го изпратих до болницата – последното му оглеждане на дома ни и прощаването (неофициално) с майка ми (тя не знаеше, никой не знаеше), че той няма да се върне вече в къщи. Едно летуване във Варна, някои споделени мисли за свои колеги  и студенти и много лични спомени, които не мога да побера в толкова кратко време.

– Как в годините преодолявахте болката от неговата тъй ранна загуба?

– Не знам дали изобщо съм я преодолял. Мисля, че това не бих могъл да го преодолея – то си остава и ме стимулира да бъда добър в работата ми.

– В какво най-силно ви е повлиял Апостол Карамитев?

– В стремежа да откривам истината и да я казвам в подходящия момент.

– А какво наследихте от вашата майка, актрисата Маргарита Дупаринова?

– Много неща със сигурност. Не мога да определя какво точно, но мисля, че успях да уловя нейното чувство за хумор, интерсът й към природолеченията, любовта към поезията и още куп други неща.

– Какво сте взели от единия и от другия като актьор?

Момчил Карамитев живее в САЩ, от 20 години е в чужбина, преди това е живял в Италия. Снимки: авторката

– Това мисля, че може да го каже някой критик. Аз съм запомнил как те се приготвяха за различните образи. Как обсъждаха помежду си авторите, сюжета, помня техните изпълнения и това ми помага. Какво точно си е мой секрет – да не искате да ви го кажа!?

– От вашия филм става ясно, че той не се е чувствал добре по време на снимките на „Сватбите на Йоан Асен”, но това не го е спряло да работи всеотдайно на снимачната площадка…

– Това беше последният му филм, който не успя да завърши. Ако трябваше да разказвам за цялата драма – как беше опериран преди да започнат снимките, как той е знаел, че не му остава много време да живее и как е бързал да заснеме всички епизоди, но не е могъл – ще трябва да направя друг филм.

– Какво според вас не знаят хората за Апостол Карамитев?

– Ами според мен много неща, защото се появяват нови поколения, които изобщо не са го чували и виждали. Има хора, които кандидатстват актьорско майсторство в НАТФИЗ и не го знаят. Дори в един вестник бях прочел, че са го объркали с футболист. Може би най-малко се знае за личния му живот и аз нямам намерение да разказвам за това, защото той държеше на дискретност и никога не е ставало въпрос да се коментират лични неща. Може би това е единственото нещо, което не се знае за него и надали някой ден ще се знае. Но що се отнася до неговото творчество, хората не знаят, че е бил много силен театрален актьор. Това, което е запечатано на лента е много качествено, много силно, но това не е всичко. Една голяма част от неговия творчески и житейски път – защото в театърът тези понятия се сливат – остава на практика непозната.

– Моят син харесва много „Специалист по всичко” (б. р. – български филм, комедия от 60-те години, с Апостол Карамитев в главната роля). Имате ли наблюдения как младите гледат на неговите филми?

– Имам такива наблюдения. Имах среща с млади хора сега, докато  правех филма, защото имах нужда от помощник. А преди 2 години правих с Милена Андонова един филм, в който бях поканен да участвам – „Вътрешен глас”. Там се запознах с млади хора и ми беше интересно – те споделиха, че много им допадат комедиите с Апостол Карамитев и други негови филми. Всички ми казваха: „Става ясно какъв жанр е филма”. Освен, че им харесваше неговото изпълнение, им допадаше и това, че е категорично ясно какво иска да каже филмът. Не ги кара да се чувстват глупави, което според мен е най-добрият показател, че младите хора са удовлетворени от това, което виждат.

      Апостол Карамитев в сцена от филма „Това се случи на улицата (1956 г.)
– Споменахте за ваш приятел музикант в САЩ, който е гледал филмите на Апостол Карамитев, дори без да знае български, и е пожелал да напише музика. Разкажете по-подробно за него?

– Да, той беше всъщност един от главните мотори да се създаде бързо този филм. Казва се Робърт Лакар, от Лос Анджелис е и е музикант. С него се виждаме всяка година на Деня на благодарността и там винаги пускам филм с баща ми. За съжаление нямах възможност да правя субтитри в тези години, но на него му е направило впечатление начинът, по който говори, ритъма и това го вдъхнови да напише няколко различни музикални произведения. Аз самият пък вече имах намерение да правя документален филм и той ми предложи неговата музика, ако искам да я използвам във филма. Останах много изненадан от това как му е подействала играта на баща ми. Все пак той е чужденец и никога не е чувал за Карамитев, никога не е чувал за неговите житейски позиции, никога не го е виждал на живо. Той се вдъхнови само от кинолентата и каза: аз такъв актьор не съм виждал. Това е историята за това как той написа музиката към филма.

– Обиден ли сте на българските режисьори, които не са ви търсели през всичките тези години?

– Не, не съм обиден. Като не съм тук, те как да ме помнят, как да ме знаят? От 20 години не живея тук. Освен това се смениха много режисьори. Мнозина, с които съм работил, вече не ги виждам като режисьори. Единият от тях е Людмил Стайков. След последния му филм не съм видял нещо ново. Евгени Михайлов направи още един филм (след „Смъртта може да почака”, в който участвах) – „Сезонът на канарчетата” – и после не съм го видял да прави филми. Работил съм и с Иван Андонов, и с Корабов. И тях не съм ги виждал да правят филми.

Плакатът за филма за легендарния български актьор Апостол Карамитев. Снимки: авторката

– А на журналистите, които се отнесоха непочтително към паметта на Апостол Карамитев?

– Разбира се, неприятно е, когато виждаш неща, които не са верни да излизат в пресата, както излязоха в жълтата преса материали за цялото ми семейство, за баща ми и за майка ми. Явно някой печели пари с това, което е неприятно. За съжаление разбрах, че човек, който е имал контакт с майка ми, си е позволил да пусне една част от тези материали в жълтите вестници. Разбирам, че хората гладуват и за да печелят пари, трябва да напишат нещо. Но не мисля,  че това е точно човекът и семейството към което трябва да се обърнат, за да печелят по този начин. Не им се сърдя, но не мисля, че е най-доброто, което са направили в живота си.

На мен ми се е случвало да работя с режисьор, и то, който работи по темата Апостол Карамитев, след това да ми иска пари, за да изкара втори филм, защото нямало да бъде одобрено да се прави втори филм за него. Поиска ми хиляди долари, за да направи втори филм с остатъците от първия. И това е много неприятно. Да искаш пари от някого, за да направиш филм за баща му. Това ми се струва неприлично. Отделно пък една негова близка роднина работи за тези вестници. И каквото той е научил за Апостол Карамитев си позволиха да изнасят в тези вестници.

– Защо сте кръстили фирмата си „Кошмарни филми” (nightmarepictures)? Искате да стряскате зрителите ли?

– Това е закачка.

– Когато сте зад океана, как ви звучат новините от България?

– България ми изглежда по различен начин от това, което аз помня като дете. Много неща в свободни пазар се развиват и има частна инициатива, което дава възможност на хората да се изявят и реализират, да имат свой бизнес. Наред с това забелязвам, че интелектуалното и моралното ниво като общо пада застаршително. Бързам да уточня – това е нещо, което не е присъщо на нашия народ като народопсихология, това дойде отвън…

– С какво се занимавате?

– Пиша сценарии за игрални и документални филми, работя като режисьор в киното и в театъра, продуцирам и работя като актьор. В момента имам два проекта за игрални филми и една поредица документални

– Съжалявали ли сте някога, че не сте останали в България?

– Аз съм в България и България е в мен – там съм се родил. Щастлив съм, че имам възможност и смелост да живея, работя и уча в страни като Италия и САЩ.

– Кои са любимите ви роли в киното?

– Много обичам ролята на Стефан в „Смъртта може да почака”, Момчил във „Време разделно”. Има една друга роля във филма на Корабов „Копнежи по белия път”, която беше доста съкратен, за млад учител, който свири на китара. Имам хубави стомени от филма „Човек по паважа” на Хачо Бояджиев. Винаги съм работил много хубаво с него. Имах хубава роля в един телевизионен театър за Диоген, където игарех млад патриций. Много си харесвам една от първите роли в „Опасен чар” на Иван Андонов. Имам хубави спомени и от ролите си в чужди филми. Играх  руски мафиот във филма на един младия американски режисьор Майкъл Кийни. В един италиански филм по разкази на Уди Алън още докато бях студент по режисура  играх папата. Тази година снимах в един сериал, който вече се играе четвърта година. Там играе и Стефан Данаилов, Иванка Керкелова, Десислава Чутуркова и други български актьори. Беше много приятно да снимаме заедно. Освен това успях да им покажа много неща, които не са туристически обекти в Италия. За театралните роли, които много обичам, това е Колин в „Отсъстващи приятели” на Алън Айкбърн, още като студенти го правихме. Другото беше Иванов в „Мъжемразка”.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.