Раждането на Новото радио

Проф. д-р Веселин Димитров. Снимка: личен архив

На 71-годишна възраст почина проф. д-р Веселин Димитров, легендарният радиожурналист и преподавател във Факултета по журналистика на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Проф. Димитров е роден на 19 май 1938 г. в Пловдив. Започва да сътрудничи на Радио София през 1958 г. като студент. През 60-те става първият водещ на информационно-музикална програма у нас – “От 6 до 8“. От нея се развива сегашното “Преди всички“. По-късно застава пред микрофоните на “Разговор с вас“ – едно от най- популярните предавания у нас. От 1970 г. е преподавател в Софийския университет. Близо 10 години е декан на Факултета по журналистика и масова комуникация. Стотици днешни журналисти са негови ученици. Мнозина от тях прохождат в създаденото от проф. Димитров Университетско радио “Алма Матер“. Автор е на двадесетина книги, сред които двутомната “История на радиото в България“, на стотици статии и студии. Носител е на наградата на БНР “Сирак Скитник“ за цялостен принос в развитието на радиото.
В памет на проф. Веселин Димитров e-vestnik  помества откъс от книгата му „Новото радио“ (1995 г.)

На 15 октомври 1992 година в десет часа сутринта в работния ми кабинет в Университета ми звънна по телефона водещият него ден обедното предаване на програма „Хоризонт“, наречено „12 плюс 3″, Чавдар Стефанов и ми каза, че предстои да тръгне в ефир първата българска частна радиостанция. „Хоризонт“ имал идеята да покани в студиото си Петър Пунчев, техен бивш колега в държавното радио, а сега един от собствениците на Радио FM+, да покаже току що получения лиценз и да излъчат сигнала на новото радио. Зарадвах се: Българското национално радио в случая не само „правеше новина“. То правеше и първия кавалерски жест, чрез най-представителната си програма, към първата недържавна българска радиостанция, официално обявила се под отечествения небосклон. Петър Пунчев донесе в студиото лиценз № Р/1-01, с който Комитетът по пощи и далекосъобщения разрешава работата на радиостанцията, сигналът се чу над цяла България, казахме си по телефона в ефир по няколко развълнувани думи и тъй ознаменувахме края на държавния монопол в сферата на радиоразпръскването в страната ни.

Две седмици по-късно, на 26 октомври в пет часа след пладне, седях в едно махленско кафененце около Захарната фабрика и слушах от радиоапарата как двамина мои бивши студенти , а после — прочути журналисти, обсъждаха, къде сериозно, къде шеговито, проблемите на мъжката мода. Попитах продавачката кое радио е това. Рече ми, че й прилича на „Хоризонт“, понеже съобщавали и за мачове. После някой посегна към апарата да потърси нещо друго, но едно момченце от съседната маса викна: „Недей, бе! Това е новото радио!“ Така моят махленски Тофлър измисли, без да ще, определение, което надскочи всички дотогавашни опити за дефиниране на случилото се в нашия ефир. В кафенето свиреше, приказваше, смееше се, за радост обща, Радио FM+.
Разказвам и тази история, защото междувременно имаше доста разноречия: дали да се нарече частно или пък недържавно, или пък, както пише в Наредба № 1 на Комитета за пощите и далекосъобщенията, местно… „Новото радио“, каза момчето и тук за мен терминологичната бъркотия, поне на битово равнище, спря…

Всяко „ново“ в областта на радиоразпръскването има редица — добре познати на професионалистите в различните негови клонове — черти, които го характеризират. Нова трябва да бъде нормативната уредба, определяща неговото място, неговите права и задължения сред обществото, нови неща трябва да се покажат в сферата на използването на техническите съоръжения, необходима е нова техника (вариант: нови техники) в програмирането, нови лица или познати хора в нови роли са потребни и тъй нататък, и още по-тъй нататък. Всичко това за мен се обобщава в едно — да се изрече нова дума в предначертаната за изява област.

Казах вече – и през 1991 година имаше мнения, че всичко, което радиото може, е направено. Имаше и публикации, в които се говореше, че (вече след 15 октомври 1992 г., а и по-после) новите радиостанции едва ли казват нова дума в ефира. Говореше се и се пишеше за имитираме от тяхна страна на националната програма „Хоризонт“ (и програмно, и изпълнителски), намекваше се дори за преки заемки на програмни идеи и фрагменти от съдържанието на националните две основни програми… Новите радиочовеци, с незащитеното новаторство на същността на интелектуалния си труд и неговия продукт, нямаше с какво да опровергават. Освен с едно – с практическата си работа. С нея трябваше да доказват своята самобитност, оригиналност, новост. С нея дори познатите от националните и регионалните държавни радиостанции имена и гласове, захванали се да правят част от новото радио в България, трябваше публично да моделират новото си поведение и да бъдат, пак тъй публично, убедителни…

От Коледа на 1990 до първите дни на следващата година в Пловдив излъчи поредица предавания една „пиратска“ радиостанция (бъдещият широкоизвестен „Канал КОМ“). Това беше ново за България. От историята на радиото y нас малцина знаеха най-ранния подобен случай — от 1934 година в София, продължил няколко дни. Примери из чуждата история на радиото бяха познати повече — прочутите радиопирати в Англия, монтирали предавателите си върху плавателни съдове, т.н. свободни радиостанции във Франция; и с едните, и с другите съответните правителства на споменатите държави бяха водили сериозна борба, довела в края на краищата до разрешаването на независимото, частното радио в средата на 60-те години. Сведенията за пловдивския дързостен акт веднага се появиха из българските вестници, а ведомството по съобщенията, макар и не с драстична бързина, спря този род дейност, позовавайки се на забраните, предвидени в Закона за съобщенията от 1975 година. Във Великото народно събрание депутатите заговориха за необходимостта от премахване на държавния монопол в радиоразпръскването. Направиха се и законодателни предложения, които така и не стигнаха до пленарна дискусия.

Голяма част от българските периодични издания обаче не изоставиха темата. Те по един своеобразен начин повториха онова, което техни предходници са правили в България през началото на XX век — упорито да агитират за изграждане на радио в страната ни, за популяризиране на радиоразпръскването като първостепенен културен фактор в живота на обществото. В последните десет години на века българската журналистика отново енергично се обърна към проблемите на радиоразпръскването. Този път, за да подкрепи създаването на новото радио…

През 1990 и 1991 година в българските вестници зачестиха сведенията за разпадането на държавния монопол над радиоразпръскването в страни от някогашния Източен блок. Вестник „Дума“ (бр. 189, 1990 г.) писа, че е започнало излъчването си на ултракъси вълни полското радио „Газета“ (после то прие съкратеното от това име — радио „Зет“ и стана национален оператор) и поясни, че полското Министерство на съобщенията е затрупано с молби за основаване на частни радиостанции, но парламентът все още не приема разрешителен закон. Пак „Дума“ (бр. 210, 30 октомври 1990 г.) и други вестници съобщиха, че законът за демонополизирането на комуникационната мрежа в Полша е приет и частното радио разрешено. На 28 март 1991 година се извести за снемането на държавния монопол над радиоразпръскването в Чехия и Словакия и че е разрешено да бъдат създавани независими частни радиостанции. През май 1991 година Петър Пунчев възкликна в бр. 11 на излизащия в София вестник „Факс“: „Ще има ли скоро частно радио и в България? И на този на пръв поглед безобиден въпрос брадата му порасна доземи!“

Все по това време, с оглед оформящата се ситуация в България, в. „Вечерни новини“ (бр. 82, 1991 г.) публикува статията „Започва ли битката в ефира?“, в която каза на желаещите да създадат частно радио, че е невъзможно една недържавна локална радиостанция да има претенции за разпространяване на програма в цялата страна, т.е. да играе роля на национално радио. В подобна посока бяха и разясненията на в. „Култура“ (бр. 25, 21 юни 1991 г.), с коментар за принципите, които са ръководни при разпределянето на радиочестотите, и за дейността на Междуведомствената комисия по тези честоти… Няколко дни след статията в „Култура“ обстоен коментар по назрелия проблем за недържавното радиоразпръскване у нас направи в. „166″ (бр. 25, 4 юли 1991 г.). Конкретният повод беше нашумялото и сред софиянци, и в печата „пиратско“ българско радиопредаване — експерименталната емисия на радио, което се беше нарекло „99″. И този предавател, подобно на пловдивския, беше спрян от властите. В споменатия коментар на в. „166″ се казва: „Трябва да се прецизира механизмът на предоставянето на право на частните телевизионни и радиостанции да излъчват в ефира. Монополното абсолютно право на държавата върху тези обекти е едно сериозно предизвикателство към принципите на пазарната икономика. Налице е дискриминационен елемент по отношение на частните радио- и телевизионни средства и по-точно на юридическата възможност те да могат да излъчват в ефира свои програми. Би трябвало да има равностойни законодателни условия и за държавата, и за частния бизнес. Разбира се, всички тези концепции трябва да се реализират при абсолютно спазване на закона.“…

Докато тези неща се разискваха – в обществото, в „етажите на властта“, в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (Факултета по журналистика и масова комуникация), а и другаде, — през 1990 и 1991 година българското правителство разреши експериментално излъчване на програми на радиостанциите „Гласът на Америка“, „Свободна Европа“, Би Би Си, „Дойче Веле“ и Радио Франс Ентернасионал чрез български предаватели в диапазона на УКВ. Първата серия такива предаватели беше монтирана в Телевизионната кула на алея „Яворов“ в София.
Появата на тези програми (вече не с пукането, пращенето, фадингите на късовълновите емисии, отдавна слушани у нас, а по начин леснодостъпен и с високо качество на звука) бързо привлече вниманието на софиянци, а преди всичко на онези от тях, който бяха собственици на радиоприемници с обхват на УКВ между 87,5 и 108 мегахерца (т.нар. западен обхват). Тези, които знаеха английски, светкавично образуваха активни аудитории на целите програми на „Гласът на Америка“ и на Би Би Си. Другият магнит беше музиката. Традицията си каза думата чрез активния интерес към предаванията на български език, включени в програмите на споменатите две радиостанции, а и на „Дойче Веле“ и „Свободна Европа“. Основното и обединяващото в интересите обаче беше: безпроблемно слушане.

По-после тези радиостанции, вече с българска регистрация, минаха по общия ред на процедурата за утвърждаване на нови радиопрограми и получиха разрешения за излъчване в разни места на страната. Някъде тези излъчвания оставаха самостоятелни, някъде те се кооперираха с местни български недържавни радиостанции чрез различни форми на програмиране.

Тук е важно, при проследяването на процеса на формирането на качествено новата „радиоатмосфера“ в България, да се види последователността на промените. Паралелно с измененията, настъпващи поетапно в организацията, управлението и програмирането в държавното българско радио, се явяват опити c български „пиратски“ емисии, навлизане на пет световни радиостанции в българския УКВ-диапазон, пристъпване към разрешителна дейност по отношение на българската частна радиоинициатива. Така че първите реални конкуренти (наистина, само в част от УКВ-диапазона) на програмите на българското държавно радио станаха не нашенските „частници“, а големи радиостанции от чужбина. Колкото и ограничено в началото си да беше това явление, несъобразяването с него от страна на българското радио беше невъзможно… През 1991 година държавният монопол върху радиоразпръскването в България беше отменен. Министерският съвет издаде постановление № 114 от същата тази година, с което упълномощи Комитета за пощи и далекосъобщения да издава лицензни за излъчвателната част на нови радиостанции в страната. Този акт е съобразен с Конституцията на Република България от юли 1991 година. Съгласно нейния член 18, алинея 3 и алинея 5, държавата осъществява суверенни права върху радиочестотния спектър и позициите на геостационарната орбита, определени за нашата страна с международни споразумения, а използването на радиочестотния спектър, редът и условията, при които се предоставят разрешения за радиоразпръскване, се урежда със закон…

На 5 юни 1992 година Временният съвет за радио и телевизионни честоти и канали, след като беше разпратил на всички, подали заявления да открият недържавно радиоразпръскване, описаните по-горе документи, организира среща с кандидатите. Тъй като по това време и Софийският университет „Св. Климент Охридски“ беше депозирал заявление за създаване на университетското кабелно радио „Алма Матер“, на това събрание присъствах и аз, като автор на програмния проект. Дебатите бяха изключително оживени и тогавашният шеф на съобщенията в България Стефан Софиянски (неговият подпис стои под първите лицензни за частни радиостанции), и колегите му трябваше да отговарят на множество въпроси. А тези въпроси показваха отчетливо куп интересни неща.

На първо място стана ясно колко е голям интересът към начинанието — да се разреши недържавно радио (впрочем, и огромният брой присъстващи доказваше това). Разбра се, че в документа, направен от Временния съвет — несъмнено в желанието му да помогне преди всичко на онези, които вече бяха вложили значителни средства в сгради и технически съоръжения, т.е. бяха на старт, — има редица непълноти. И хората питаха: ако една локална радиостанция иска да открие свои филиали в други населени места, всеки път ли ще се подава заявление за разрешение или само с едно разрешение може да се открият няколко радиостанции; ако сигналът на локалния предавател, при всичкото спазване на предписаните ограничителни норми за неговата мощност, се чува по-далеч от определения район, какво ще се прави. И други въпроси се задаваха, а — както по-после практиката показа — останаха и незададени въпроси, просто защото новоизпечените „радиочастници“ не ги знаеха, за да ги зададат.

Описаният тук епизод от създаването на новото радио в България е още едно потвърждение, че то се е раждало и формирало „в движение“. А в предишни редове, мисля че твърде ясно казах: процесът ще продължи с нови и то невинаги предсказуеми развития. Но нека кажа и друго: за изследователя, колкото и приятни да са доказателствата за неговите прогнози, не по-малко интересни са и непредвиденостите, изненадите…

И тъй — недържавното радио тръгна. В дотук описаните перипетии останаха встрани множество подробности. Част от тях са известни на повечко хора от изявления в печата на първите собственици и управители на новите радиостанции, другите (да речем, човешки — ядовете, тичанията от канцелария в канцелария, събирането на пари, набавянето на предаватели, студийно обзавеждане, подготовката на хоpa за работа като журналисти, музиканти, техници…) си остават само за новите радиочовеци и техните близки. За всички обаче има нещо общо, което е сигурно. Те стъпваха в едно неизвестно с настоящето си поприще (не с бъдещето си, то беше далечно!). Знаеше се „по принцип“, че начинанието ще бъде прието от радиопубликата със симпатия, но никой не знаеше (а и беше невъзможно да се измери с категорични изследвания) колко голяма ще бъде тази симпатия, колко силно ще подкрепи тя онова, което сега се ражда (и морално, и материално), а най-важното — колко време може да продължава. Чувството говореше едно, разумът друго, скепсисът тревожеше.

Ето така поеха пътя си през годините Радио FM+, „Експрес“, „Тангра“, „Радио 99″, „Дарик“ през зимата на 1992-1993 година в София, а заедно с тях — пловдивските „Канал КОМ“, „TNN“, „Веселина“. Пак по това време заеха местата си под българския радионебосклон радиостанциите „Витоша“, „Атлантик“, „Галатея“ — в София, Пловдив и Варна, заедно с радиото на студентите от Американския университет в Благоевград „АУРА“, свързали радиопрограмното си творчество с „Гласът на Америка“…

Появата на недържавното радиоразпръскване в България не предизвиква (за разлика от редица други промени в обществения живот) конфликт между доминиращите в политиката формации. Българската държавна радиосистема не въстана срещу новото начинание. Нещо повече — тя му помогна по най-различни начини, включително и с най-ценното, с което разполага — с хора: журналисти, музиканти, инженери, техници. Лидерите на парламентарната комисия за телевизия и радио направиха почти идентични публични декларации-заключения. Председателят на тази комисия Михаил Неделчев: „Слава Богу, постигнахме политическо съгласие относно нуждата веднага от частни електронни медии — и то в цялото им многообразие.“ (в. „Демокрация“, 27 юни 1994 г.) Заместник-председателят на комисията Иван Гайтанджиев: „Разбива се монополът, насърчава се навлизането в ефира на частни медии. Така се удовлетворява една насъщна потребност — хората да получават информация от повече източници.“ (в. „Дума“, 4 ноември 1994 г.)…

Никога в България не се е слушало толкова много радио. Образно казано — никога не е имало толкова много радио. Във всяко кафене, магазин, такси, бръснарница, автобус, да не говорим за домовете и учрежденията, къде ли не, звучат програмите на държавното радио, предаванията на частните, общинските радиостанции и кабелните студиа. Някъде това звучене е дълго време едно и също, някъде слушателите сами стават „директори на програмите си“ и превключват от една радиостанция на друга. Срещаме се – естествено по степен на емоционална натовареност – с факт, който възкресява атмосферата у нас от 30-те години, когато радиото е било „чудо“.

Но за разлика от тогавашното благоговеене пред „говорещата кутия“, сега ефектът иде от многогласието. И от онази разкрепостеност на ефира, за която всеки може да говори каквото си иска, но в края на краищата — поздравява я. Защото точно преди 30 години (бях щатен редактор в Радио София) казах, че искам да направим една нова радиостанция (държавна, разбира се!) в Слънчев бряг и да идем там пет-шест човека, съмишленици, за да покажем какво значи модерно радио. Началникът ми (иначе умен човек) ме погледна със съжаление. Както се гледа луд!

Най-привличащото за мен в предмета на това скромно изследване е: нееднозначни черти образуват неделимото цяло, което тук наричаме Новото радио в България и го показват богато на ярки багри и полутонове, на светлосенки, чертаят релефен лик, а не плоско изображение. А неделимо цяло е това Ново радио, просто защото е неделим българският национален ефир (ако изключим чисто технологичното му разпределяне на радиочестоти). Неделим е в един по-висок смисъл на понятието, както в същия този смисъл е неделима и националната ни радиоаудитория, защото това е целокупният български народ. Радиосигналите (в някои селища повече, някъде по-малко на брой) апелират към едни и същи хора, населяващи страната ни, а предпочитането на един или друг сигнал си е работа на всеки човек поотделно.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.