Живот в едно умряло село

Село Мирово край Стражица – преди и след земетресението през 1986 г.

Хора са наобиколили микробуса за разносна търговия, който минава веднъж седмично. Снимки: авторката

Село Мирово е на 8 километра от Стражица. Eдно от най-пострадалите села от земетресението през 1986. Днес до селото няма указателни табели. Местните знаят, че трябва от Стражица да тръгнат по пътя към село Антоново и така се ориентират. От живота преди земетресението няма и следа, населението е застаряло, няма работа, няма училище. Единственото, което има, е пълен обхват на телефоните, което замества липсващата цивилизация.

Запознавам се с чичо Минчо и леля Цеца – над 80-годишни. Посрещат ме зарадвани в къщата си – малка, стара, но спретната и чиста, което е постижение за възрастта им. Двамата през зимата живеят в апартамент в Стражица, а лятото са тук, гледат градина със зеленчуци и няколко кокошки. Канят на обяд в градината, под лозата. Обядваме набързо и те ме повеждат на разхока из селото.

Първото, което показва чичо Минчо, са някакви шубраци, за които твърди, че са били училище. Разпалено обяснява как тук са учили не знам си колко деца. Наистина виждам само гора и храсталаци. И една кобила, която пасе спокойно в тревата. Изведнъж забелязвам някакви каменни основи, високи не повече от метър. От училището е останало само това и то дори не от всички страни, а само от две. Земетресението е отнесло цялата сграда.

Докато вървим, никъде не се виждат хора. Бабата и чичото си говорят: кой бил живял тук, кой бил умрял, на кого къде са му децата. Оказва се, че почти всички са умрели и къщите пустеят. Никой не иска да остава на село, всички са избягали я по Стражица, я в Търново, а някои в София.

Една от запустелите къщи. Снимки: авторката
Една от запустелите къщи. Снимки: авторката
Една от запустелите къщи. Снимки: авторкатаСпирка, на която автобус спира само два пъти във вторник. На заден план – кметството. Снимки: авторкатаЗасегната от земетресението запустяла къща. Снимки: авторкатаНовата църква. Снимки: авторкатаКъща, строена след земетресението, както се вижда без нито една бетонна колона. Следващо земетресение ще я довърши. Снимки: авторкатаСнимки: авторкатаЕдинствените предизборни плакати в цялото село. Снимки: авторкатаКладенец, който никой не използва. Снимки: авторкатаКметството - единствената нова сграда. Снимки: авторкатаОсновите на бившето училище. Снимки: авторкатаЕдин от магазините. Снимки: авторкатаХора са наобиколили микробуса за разносна търговия, който минава веднъж седмично. Снимки: авторката

На пътя срещаме микробус за разносна търговия. Наобиколили са го и жени, и деца, и мъже. Всеки купува нещо, наредили са се на опашка. Една жена е взела прах за пране и сапун, друга обикновени бисквити и олио, разтоварват торби с цимент… микробусът е пълен с какво ли не. И така е всяка седмица. Минава веднъж седмично – във вторник, и хората си поръчват разни неща. Микробусът си има маршрут – село Кавлак – Ново Градище – Мирово – Асеново и т. н. Все села, засегнати от земетресението.

Стигаме до края на махалата. „Тук съм се родила”, казва бабата и със свито сърце показва някаква бивша къща, от което са останали всичко на всичко половин врата, част от стълбище и малко тухли. От съседната къща не е останало пък съвсем нищо – има само треволяци и бурени. Някъде из храсталаците се вижда съвсем малко от кладенец, който от години не се използва. Чичо Минчо разказва: „Абе, гледаш къщата стои пред теб, в следващия момент земята се разтваря и я поглъща. Къща вече няма”. Така е било по време на земетресението и много къщи са останали погребани под земята. „До преди земетресението селото беше градина! Хората бяха щастливи, доволни, усмихнати. Сега гледай какво е – пущинак!”

Основите на бившето училище. Снимки: авторката

Много от къщите са били буквално погълнати от земята през 1986 г. След това малко по малко започва възстановяването, но никога не се връща предишният живот. Младите се пръсват по градовете, старите един по един умират. Селото се обезлюдява. „Има към 70 българи и 140 цигани” – прави равносметка чичо Минчо, но казва, че това е бройка от преди няколко години и сега не се знаело какво е положението. По улиците сумарно виждаме около 20 човека, 10 от които – циганчета, които събират нападалите джанки под едно дърво. „Тоя, дето държи кръчмата им дава понякога по един лев или по някоя вафла или бонбон, за да му ги съберат. После или ги продава или си вари ракия”, разказва чичо Минчо.

В селото има два магазина. Единият вечерно време става кръчма. Там се продава всичко – от цигари и дъвки до прах за пране и сладолед. Цените обаче въобще не са народни, напротив – по-скъпо е, отколкото в градовете. Спасение не се намира и в другия магазин, където също е достатъчно скъпо, за да не искаш да си пазаруваш, при положение, че се издържаш само от пенсия. Може би затова вторник е ден за празник – минава микробусът и всичко се купува малко по-евтино, отколкото в селото.

Няма работа. Само в двата магазина, но те се въртят от собствениците им. А и да има работа, няма кой да я върши – населението е на средна възраст над 70 години. Преди земетресението е имало цех за велпапе, филиал на завода в Стражица, но сега е затворен. Сега и земите около селото не се обработват. Кооператори изкупуват земята без пари и обработват само най-хубавите ниви, останалото пустее. „На един декар земя дават по 18 лева субсидия. Всичко, което се обработва, е на един от Велико Търново, който плаща годишно на всеки собственик по 3-4 лева за декар. Разликата прибира за себе си”, обяснява чичо Минчо.

Засегната от земетресението запустяла къща. Снимки: авторката

След земетресението някои от семействата все пак решават да останат в селото и реставрират къщите си, или строят нови. Навсякъде има полуразрушени постройки, но има и хубави къщи, правени по типови модели. Църквата също е разрушена до основи и е построена нова. Показват ми мястото, където е била старата църква, но така и не успявам да я видя. Новата представлява по-скоро параклис. Има и камбанария, която прилича на електрически стълб с камбана, отделно от постройката на самата църква. Наклонена е леко и изглежда паянтова.

Преди 1986 г. от и до селото е имало редовен транспорт, всеки ден автобуси. Заради училището е минавал и училищен автобус. Чичо Минчо и баба Цеца спорят малко кога, откъде, в кой ден и час идва автобус. Единственото, което разбирам със сигурност е, че всеки вторник сутрин и вечер минава рейс от Стражица, но не се връща после в града, а продължава нанякъде по селата. Тоест за Стражица и Търново автобуси няма.

Кметството обаче изглежда така, все едно не е част от това село. На фона на изоставените и пустеещи дворове, алуминиевата дограма и новите стълби контрастират ярко. Пред сградата като карикатура седи пътен знак за автобусна спирка – олющен и ръждясал.

„Забавлението е вечер. Сядаме пред вратата ей тук на пейката и си приказваме с другите баби и дядовци. Който иска, идва и си говорим до 10–11 часа по тъмно. В 22 и 10 пускат лампите и малко по-късно се прибираме. Говорим си за политика, бабите за сериали. То няма какво толкова да се говори. Единствено, дето имаме телевизия. Ама и нея не я гледаме. Само следим прогнозата за времето, заради градината”, казва чичо Минчо, като сядаме след разходката на въпросната пейка и гледаме как кобилата продължава до пасе.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.