Дяволът носи „Прада“, бродирана в Ловеч

В България бизнес се прави със зор, казват от ловешката фирма, изпълнявала поръчки за „Прада”

Готови бродерии и юзове, които чакат да бъдат поставени на машината. Снимки: авторката

Ако дяволът носеше бродирани ботуши „Прада”, те вероятно щяха да са правени в Ловеч. Или поне бродерията им. Николай и Моника Сиркови от осем години имат фирма за машинна бродерия, която работи на ишлеме предимно за Италия. Техни бродерии украсяват ботушите от няколко лимитирани серии на марката „Прада”, по която въздишат героините от почти всеки холивудски филм. В момента в цеха им в Ловеч се бродират основно пантофи и чехли, с които италианците се разхождат из къщи. Предпочитат да работят за износ, защото в България трудът им се продава в пъти по-евтино.

За тукашния пазар бродират емблеми на мотоклубове, които след това моторджиите зашиват на гърбовете на кожените си якета. Самият Николай е запален моторист и член на клуба „Lions Hearts” („Лъвски сърца”). На масата в офиса му са подредени десетки нашивки с избродирани пламъци, мотори, кръстове, лъвове и грабливи птици – емблеми на различни български мотоклубове.

За да стигне до завършения си вид, всяка бродерия минава през няколко етапа на изработка. Започва се от снимка на картинката, която трябва да се избродира. Цифровият файл се обработва от специализиран софтуер, който обръща картинката във формат, предназначен за машината и изглеждащ като бродерия. Ако резултатът е добър, файлът отива в бродиращата машина, която се управлява чрез компютър. Ако бродерията е цветна, има и технологичен лист с поредността на цветовете – цветните машини са с  6-9 игли, всяка от които е вдяната с различен цвят. Софтуерът автоматично управлява коя игла и кой конец да слезе да шие. Ако машината е едноиглена, когато трябва да се смени цветът, тя просто спира и в иглата се вдява друг конец.

Емблемата на мотоклуба, в който членува Николай. Снимки: авторката
Емблемата на мотоклуба, в който членува Николай. Снимки: авторката
Емблемата на мотоклуба, в който членува Николай. Снимки: авторкатаМоника и Николай в цеха на фирмата. Снимки: авторкатаЕмблема на Машината бродира т.нар. Николай изрязва завършена емблема. Снимки: авторкатаЕмблема на мотоклуб. Снимки: авторкатаЧехлите, бродирани в цеха на Николай и Моника, се продават в Италия. Снимки: авторкатаЕмблема на български мотоклуб. Снимки: авторкатаЕдна от машините в цеха. Снимки: авторкатаЦветна машина бродира емблеми. Снимки: авторкатаЦветна машина бродира емблеми. Снимки: авторката Работничка наглежда една от машините. Снимки: авторкатаРаботничка подготвя юзовете за бродиране. Снимки: авторкатаГотови бродерии и юзове, които чакат да бъдат поставени на машината. Снимки: авторката

В цеха на фирмата има няколко помещения, в които работят различни машини. Моника и Николай дотолкова са свикнали с тях, че разпознават отдалече шума на всяка. В самите помещения тракането на иглите е невъобразимо. Машините бродират със скорост между 700 и 800 бода в секунда. Изпод иглите излизат цветя, надписи и фирмени емблеми. Няколко работнички от време на време сменят конците, нагласят плата, върху който се шие, натискат бутоните на компютрите. Минимум час и половина е необходим, за да се изработи една емблема – гръб на кожено яке.

„На запад бродерията си е платена, там нещата се случват както трябва. Тук много трудно се печели от това нещо”, казва Николай. Ако една емблема с размери 5х5 см в чужбина се продава за 5 евро, тук цената й е един лев. Според Николай българинът е свикнал да плаща за определени неща, а за други – като бродерията – не му се дават пари. „На първия етаж имаме една фризьорка, разказва Николай.  Човекът сяда, подстрижка – 4 лева, става, дава си парите и си заминава. Като какво имаме там? Имаме едни ножички, които струват примерно 500-600 лева и имаме да речем една машинка, която струва и тя 500-600 лева. И това отнема да кажем 15-20 минути, за да те подстрижат. Докато тук за какво говорим – тук най-евтината машина е 8000 лева, малка, благодарение на която за 10-15 мин, колкото е едно подстригване, ще се изработи нещо, което струва стотинки. И въпреки всичко това нещо на хората им се свижда да се плати. Да не говорим за цветните машини, които струват по 30-40 хиляди лв.”

Бродерията в България е много ниско платена. За хиляда бода се плащат между 10 и 13 стотинки, тоест за бродерията на чифт пантофи, например, тук фирмата ще получи 25-26 стотинки. Малка компания трудно би могла да печели, работейки за вътрешния пазар. Освен ако не изпълнява огромни държавни поръчки – примерно за нашивки на униформи в армията, полицията и т.н. Търговете за държавни поръчки обаче обикновено са с предизвестен край, който никога не е щастлив за малките и неизвестните фирми на пазара.

Моника и Николай в цеха на фирмата. Снимки: авторката

Николай и Моника започват да се занимават с бродерия случайно. Николай няколко пъти кара стока на свой познат – чехли с бродерия. Става му интересно, купува една малка машина и с жена му започват да бродират на смени – единият – дневна, другият – нощна. Лека-полека работата се увеличава, купуват още машини, назначават хора. Теглят кредити, за да направят цеха, в който работят в момента. Инвестират в скъпо оборудване и софтуер. Получават толкова поръчки за чужбина, че се налага да прехвърлят работа и на свои колеги. В момента (според броя на машините) фирмата им „MSI Style” се води средно голямa за бранша.

„Свързахме се с шивашки фирми, които изнасят стоката си в чужбина. Ние сме нещо като ишлемари. Дават ни юзовете (горната част на обувката или пантофа, върху която се бродира – б.а.), ние ги бродираме и ги връщаме, разказва Николай. Преди години чужденците мислеха, че сме много изостанали и не сме в час какво се случва в Европа. Реално излезе, че ние сме много по-напред от европейците – цените ни са супер конкурентни, в същото време качеството ни е на тяхното ниво. Те ни дават италиански мостри и държат да видят дали можем да направим същото качество. Нашето качество, да не кажа, че беше много по-добро, ама със сигурност не беше по-лошо. Така правихме няколко поръчки и за „Прада” –  дамски ботуш, велурен, до коляното,целият бродиран от горе до долу”.

Кризата обаче не подминава и тяхната фирма. Поръчките намаляват драстично, плащанията се бавят. „Ние сме работили и на две, и на три смени, а сега едва върви една смяна, казва Моника. Правим най-различни постъпки да намерим нещо, обаче засега нищо няма. Голяма мъка е в момента. Страшна борба водим, за да се задържим на пазара”. Междувременно трябва да се плащат кредити, данъци, осигуровки и какво ли още не. Николай и Моника се опитват да намалят разходите по всевъзможен начин, но пак е трудно. За да си докарва допълнителни средства, Николай се е върнал към дългогодишното си занимание отпреди –  да прави масажи.

Чехлите, бродирани в цеха на Николай и Моника, се продават в Италия. Снимки: авторката

„Точно в такъв момент, държавата вместо да помага, се опитва да ни ликвидира по всякакъв начин. Много фирми загинаха, ние се борим все още да се задържим, но… Банките започнаха да се презастраховат двойно, тройно, четворно, петорно, в един момент ако стъпим накриво, да вземат всичко. Понеже цените на всичко се сринаха, тези залози, които досега са били достатъчни, в един момент им стават недостатъчни и ни карат да добавяме още неща, към вече съществуващи кредити“, казва Николай. „В нито една европейска държава не увеличават лихвите по кредитите”, допълва Моника. Двамата са разочаровани и от ситуацията с финансирането по различни европейски програми. Консултантските фирми искали по 7-8 хиляди лева, само за изготвяне на проект, с който да кандидатстват за евентуално финансиране. „Това са пари, които ти даваш напред, в един момент не печелиш, те казват, ние сме си свършили нашата работа, и са си прави, но аз, като фирма, не мога да си позволя да загубя такива пари. Затова тези програми, които трябваше да ни подпомогнат, не стигат до нас изобщо. Така е направено, че пак се подпомагат големите фирми, които могат да ги рискуват тия пари”, смята Николай.

Според него в момент на криза държавата би трябвало да вземе мерки, с които да се помогне на малкия и средния бизнес – данъчни облекчения, намаляване на лихвите в банките, програми за консултиране и подпомагане, които да оценяват потенциала на компаниите и да съдействат той да се използва. За момента обаче държавата изобщо не се вълнува за съдбата на фирми като неговата. Според Николай „зор” е най-точната дума, която описва какво е да развиваш малък или среден бизнес в България. „Вече осем години се мъчих да направя тука нещо, да не избягам, в един момент виждам, че аз се мъча сам. Никой не ми помага, всеки се чуди как да ми извива ръцете зад гърба и в един момент казвам, ей, тука няма да стане, давай да си хващаме шапките, да си взимаме дечурлигата и да заминаваме нанякъде”, така Николай вижда бъдещето на семейството си, ако условията за бизнес в страната не се подобрят. Въпреки проблемите обаче, той още не се е отказал да работи и да се изправя срещу проблемите, затова е категоричен:  „Ще се борим, докато можем”.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.