Румен Белчев

На попрището жизнено в средата набутах се в ужасно тъмен лес…

Не беше точно така, разбира се, но това начало много ми харесва. Вярното е, че много се зарадвах, когато в тъмното насреща ми светна с очилца симпатичен младеж с рокерско якенце.

- Извинете – рекох – аз май се изгубих…

- Няма страшно – рече младежът. – Дайте ми ръка и аз ще ви поведа по Пътя към храма!

Не разбрах.

- И вие ли – проплака младежът. – Хайде, само вие да бяхте, с мед да ви намажем – и хилядите симпатизанти на Бузлуджа не ме разбраха… Пък е толкова силна метафора…

Домъчня ми за него.

- Ами, водете ме – рекох. – Сигурен ли сте, че трябва да вървим точно по този път?

- Естествено – възторжено рече младежът и зашава с уши. – За какво е един път, ако не води към храма! Можем и да си пеем докато вървим! Харесвате ли „Моя страна, моя България”?

Признах, че ми харесва, но не мога да пея.

- Добре, ще минем и без караоке парти – съгласи се младежът. – Само сега внимавайте, тук има дупка…

- Дупка?

- Малка дупка в бюджета. Отгоре погледната е малка, но ако се загледате, ще видите, че е дълбока два милиарда и половина. Отупахме ги преди изборите. Капанче за ония, които не бива да минават по Пътя.

- Кофти работа – рекох.

- И по-лошо има… Сега лекичко наляво… Да не настъпите двата еърбъса…

- Те пък за какво са?

- Друго капанче за онези, които не бива да минават по Пътя. Натресохме им два самолета, пък те да му правят сметката как да ги плащат… А сега – да минем тук, през храстите…

- Ама защо през храстите?

- Не бива да пресичаме частен имот без разрешение. Тази част от Пътя бе заменена срещу два декара камъни във Врачанско.

- Има ли още много?

- Съвсем мъничко. Само да не се объркаме в полето на чудесата на социалната министърка – табелките й малко лъжат, после минаваме и през нивата с вилиците и лъжиците на военния министър и започваме да се катерим по вълшебната планина от ушни марки за говедата по САПАРД…

- Не са ли множко капаните? – рекох.

- Пътят към добрите намерения е ад – отвърна философски водачът ми. – Нека ония, новите, се издънят, за да опитат избирателите на гърба си колко дълбоко са били неправи, като са ги избрали! Да изпукат от глад дано!

- Знаете ли – рекох, - аз размислих – ще тръгна за морето… Приятелят Мишо ми обясни къде там да намеря Водния дух.

- Духове няма – това е медицински факт! – възрази младежът.

- Така казват на един образ, който всяко лято отива на палатка през май и се прибира през октомври. Скрива палатката в гората, а за да не го безпокоят навлеци, залага капани - минира пътечката към палатката със собствените си…

- Разбрах! – рече младежът и гнусливо потръпна. – Не ви ли е гнус само като го разказвате?

- По-малко от сега – рекох. – По-малко…