5. През Щатите с кола – Колорадо и Канзас

„Градината на боговете“ – парк в Колорадо Спрингс. Снимка: Иван Бакалов

Продължение. Виж 4. Безкрайните пътища на Америка.

Дали някой ще повтори експеримента на Джон Стайнбек от началото на 60-те години да прекоси Америка с едно камионче-каравана за месец-два и да опише американците? Поне на мен това не ми е по силите. Дори американец не би го направил днес. Светът вече е друг. Всеки е обвързан с работа, време. И най-много да прекоси в едната посока тази огромна страна, както съм тръгнал и аз.

В Щатите има много българи шофьори на тирове. Пребродили са почти всички щати. Не знам какво са разбрали за Америка по паркинги и закусвални. Може би много. Един от тях, чисто практически ми обясняваше, че по пътищата е по-безопасно, отколкото в градовете. Убеждавам се, че е така, макар още да съм по средата на пътя.

Някога пионерите заселници са пътували на Запад без телефон 911, без охрана от полиция и патрулиращи шерифи. И с пушки, вместо мобилни телефони. Впрочем с мобилните телефони в Щатите не всичко е наред. Няма добро покритие. Моят е към AT&T и постоянно губи връзка. Дори в Ню Йорк – влезеш в сграда, връзката изчезва. Чудя се дали не е заради уж модерния ми джиесем “Самсунг”. Спътниците ми са на T-Mobile и са по-добре, а би трябвало да е обратното – AT&T е по-стара компания.

По пътя през Колорадо. Снимка: Иван Бакалов

Но в планините около Аспен, Колорадо, връзката често се губи. Правим един тур до тукашните прочути върхове Моруун Белс, колкото да установим, че пейзажът напомня България. Само някои дърветата са по-различни. И тук-там се мяркат диви животни. Впрочем навсякъде от Юта, през Колорадо и тук-там в Канзас се срещат крайпътни табели, които предупреждават, че елени пресичат пътя. Не случихме да видим. Но преди десетина години в Юта видях елени край пътя няколко пъти. Дори диви кози високо в планините.

В Аспен барманка в кафето пита откъде сме и като й казваме – България, възкликва – ама тук има няколко българки, които работят като чистачки. Дори ни казва името на една. Мен българското присъствие на толкова далечно място не ме впечатлява. Но предишния ден най се развълнувах, като видях в едно поле край пътя 4 магарета, две големи и две малки, да пасат на едни ливади. Мила родна картинка. Сякаш отнякъде ще се появи и някой циганин да ги поведе.

Момчета ловят риба във високопланинско езеро край Аспен, Колорадо. Снимка: Иван Бакалов

Тръгваме от Аспен по един тесен криволичещ път нагоре в планината. Отначало напомня пътя от Тетевен до Троян, високо в Балкана. После обаче широколистните гори изчезват и пейзажът все повече заприличва на Рила. Спускаме се след това в една живописна долина, с гори и хълмове наоколо и пътуваме към Колорадо Спрингс.

Малки градчета, табели, които сочат, че има път към ранчо, самотни дървени къщи, някои със сирамошки вид, но навсякъде модерни коли, джипове, камиончета. Това с дървените къщи е голям екзистенциален проблем за българина, който се е заселил в Америка. Той е свикнал на тухла, бетон. Тия му се струват кофти. Не знам дали е така. Преди години видях как строят една и отидох специално да разгледам отблизо. Използват т. нар. HDF плоскости – от дървени стърготини, но пресовани с висока плътност. Прави се нещо като сандвич от две плоскости, два пръста дебели, между които се слагат изолационни материали. Отвън може да се зида и тухла или камък – за първия етаж или догоре. Или да се покрие с имитация на тухла или някаква дървения – според проекта. Но се получава топъл дом, с много сериозна изолация, без влага. Може да пострада от торнадо (не във всички щати), но пък земетресение не го лови. Къщите са като конфекция с много варианти – правят се от модули, избираш по каталог – колко стаи, колко гаража, какъв вход и т.н. Има и по индивидуални проекти, за по-богатите.

Проблемът тук сега е, че страшно са поевтинели. В Лас Вегас научавам, че при тях къщи по за 250 000 долара сега струват 100 000, че и по-малко. Разказаха ми за семейство, което изплаща по 2000 долара на месец, но смята да се откаже, да загуби къщата, но да си купи нова за по-малко пари…

Път през Колорадо. Снимка: Иван Бакалов

До Колорадо Спрингс повечето време вървим по двупосочен път. Няма магистрала. Навремето Стайнбек недоволства от магистралите – нямало крайпътни сергии да предлагат плодови сокове, нямало антикварни магазинчета, земеделски стоки за продан. И предрича, че когато тези магистрали прекосят цялата страна, човек ще може да отива от Ню Йорк до Калифорния, “без нищичко да види”. Е, вече са я прекосили. Ако искаш да видиш местно градче, трябва да се отбиеш от изход номер еди кой си…

По мое желание се отбиваме на няколко пъти. Още в Юта поисках да излезем от магистралата и да минем през едно малко градче Бийвър, на крачка встрани – към 2500 жители, както проверих предварително в Интернет. Забележително е с едно – в него са се родили двама известни американци. Първият е Бъч Касиди, прочут разбойник на Запада, пресъздаден във филма “Бъч Касиди и Сънданс Кид”, с двамата велики – Пол Нюман и Робърт Редфорд. Другият е по-неизвестен като име – Фило Фемсуърт, един от бащите на телевизията, изобретил катодно-лъчевата тръба. Като имаш такива хора, родени в градчето ти, сигурно ще има някакъв знак там, мисля си. Нищо, обаче, не се вижда. Дървени къщи, черква. Само едно заведение в центъра, което има на втория етаж на фасадата си грамаден револвер, с нещо напомня времето на Бъч Касиди.
Впрочем в американските градове открай време основният строителен материал е дървото. И след 50-100 години всяка къща естествено се разрушава и се построява нова. Няма как да остане родната къща на Бъч Касиди или на Фемсуърт, да сложат плоча пред нея… Ама и никой не иска да слага.

„Градината на боговете“ – парк в Колорадо Спрингс. Снимка: Иван Бакалов

И хората тук май нещо не се превъзнасят по родното мястото на този или онзи, не се пъчат с някой свой съгражданин, както ние с Джон Атанасов, например. Той бил българин и бил създал компютъра. Две грешни твърдения в едно изречение. Не е българин, а американец. Роден е в Щатите от баща българин и майка ирландка. И за авторството на компютъра – той е само един от авторите. Но това е друга тема. Впрочем, един от хората, които са създали компютъра такъв, какъвто го използваме днес, е Стив Джобс – президентът на “Епъл”. Човек, който и до ден днешен не знае кои са биологичните му родители – бил е дете, оставено за осиновяване. Дали пък баща му не е българин, а? Оказва се, че едно осиновено дете в тази страна може да стане съвременен гуру, създател на бъдещето. Какви би му се случило, ако беше оставен за осиновяване в България?

На влизане в Колорадо Спрингс, поне от нашата посока, нещо напомня сякаш влизаш в Ловеч откъм Троян – една долчина, с къщи, накацали по стръмното. По пътя се замислих, че то и имената на градчетата тук си приличат с нашенските, ако тръгнеш да ги превеждаш – Дъбово, Орлово, Извор, Иваново…

Впрочем, Колорадо Спрингс може да се оприличи и на Хисаря, заради минералните извори, и на …Долна Митрополия – тук е академията на САЩ за военни летци, с която градът се гордее. Градът е голям колкото Пловдив, но прилича на всеки друг американски град – типични райони с познатите вериги от заведения и магазини, с паркинги пред тях. Все пак има някаква атмосфера и много зеленина. Едни причудливи скали и горичките около тях са кръстени “Градината на боговете”. Може да я обиколиш по пешеходни и велосипедни алеи, може и с кола.

Нещо интересно се забелязва в Колорадо и Канзас – няма мексиканци, китайци или разни емигранти като персонал по заведенията, както е в Ню Йорк. Емигрантите сякаш по-трудно стигат дотук. Сервитьорки, карсиери, бармани са млади момичета и момчета, русоляви, светлокоси. И нито един от тях не ме погледна подозрително, нахално, тъпо или просто лошо.

Пейзаж от Колорадо. Снимка: Иван Бакалов

Пътят нататък се проточва  през едни безкрайни полета. Не се разбира, освен по една табела, кога преминаваме в Канзас. Часове наред край магистралата едни и същи равнини. Все едно си в Добруджа, но тя не свършва. Безкрайни пасища, тук-там край пътя се точат по 1-2 мили слънчогледи и царевица. Сега усетих какво разказваше една позната, която живя в Америка. Имала приятел американец, който казвал – там, където съм се родил и отраснал, на 40 мили наоколо имаше само царевица“. Към средата на щата Канзас започват да се мяркат и петролни помпи. Съвсем го докарва на Добруджа – такива помпи и слънчогледи има и край Шабла и Тюленово.

По радиостанциите дъни кънтри музика и наистина разбираш, че си в Средния запад. След около 200 мили през безкрайния Канзас (около два пъти по-голям от България) край пътя виждам един самотен бик. Заграден сам в огромна площ с типичните тукашни дървени огради, седи замислен и тъжно гледа към магистралата. Напомни ми поемата на стария Йосиф Петров за селския бик…

Малко след това на огромен транспарант край пътя на черен фон с бели букви пише: God is real (б. а. – Бог има наистина – впрочем, да си го превежда кой както иска). Още по-нататък друг крайпътен плакат Jesus heals and restores (б. а. – Исус лекува и възвръща силите), а отдолу с по-малки букви пише Pornography destroys (б. а. – порнографията разрушава).

Край пътя започват да се появяват повече дървета, храсти, горички. Отбиваме се в две градчета. Толкова дълбока провинция изглежда, а е цивилизовано – заведения от известни вериги, паркинги като в големите градове, коли…

Надпис на колонката на бензиностанция предупреждава да си платиш бензива, че можеш да останеш без книжка. Някой е нарисувал прасешка муцуна на полицая. Снимка: Иван Бакалов

В “Макдоналдс” на една маса седят двама старци по на 80 години. Дошли с колата сигурно от 1-2 мили да обядват. На няколко маси в заведението има хора на подобна възраст. Живеят самотно, сигурно децата им са някъде из големите градове. Е, как е в български вариант? Двамата старци ще са на село или в малкото градче, ще си готвят сами, няма да идат в ресторантчето, няма да карат коли. Дали децата им ще ги навестяват по-често, отколкото тук? Кой знае. Уж в България отношенията родители деца са по-топли, но неотдавна приятел получи наследство апартамент от непозната стара жена.  Помагал й известно време, защото била самотна и болна, а синът й емигрирал в Англия и не се обадил последните 8 години…
На паркинга възрастна жена излиза от колата, после вади някаква количка, която използва като бастун – държи я за дръжките, които имат спирачки, и ходи с нея пред себе си. Това е много разпространено тук. Не е случайно – препоръки на лекарите. Старите хора са уязвими за счупвания на крайници. Световната медицинска статистика сочи, че например при счупена тазобедрена става при стар човек смъртността е 70%. Не от самото счупване. Като се залежи старецът, тръгват други болести и го довършват. Затова са тия колички – да намалят риска от счупване. Старите хора тук са на почит. Като видят старец на опашка в музей, магазин, веднага го обслужват първи.

Път в Колорадо. Снимка: Иван Бакалов

Стигаме Топика (или Топека – така и не разбрах как е правилно да се каже) – столицата на щата Канзас. Страшна скука. Познатите паркинги с вериги заведения и магазини. В “Уол Март” (нещо като “Метро”,  ама цените май са по-ниски от тези в София), на касата се заглеждам в странна двойка – 100-килограмова бяла жена с малко по-слаб чернокож мъж. Детето им е бяло, но с чертите на баща си, симпатичен дребен малчуган, който се заплесва по шарениите на щандовете. Тя плаща сметката, помъкват торбите с покупки към колата. Сегашният президент на САЩ е плод на такъв брак между бяла и черен, но и той самият е черен…
По тъмно влизаме в Канзас Сити – странен град близнак. Половината е в щата Канзас, а другата половина е столица на щата Мисури. Тук Уолт Дисни направил първото си студио и създал прочутия си герой Мики Маус. Тук е и заводът на прочутите мотоциклети “Харлей Дейвидсън”. На сутринта тръгваме натам и се оказва, че градът е огромен.

Следва 6. “Харлей Дейвидсън” и глухата провинция (от Канзас Сити до Мемфис)

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.