През пустинята Невада по шосе 70. Снимка: Иван Бакалов

Продължение. Виж 3. През Щатите с кола - Вива Лас Вегас.

Разсъмва се, няма как да отвориш да вдишаш въздуха на пустинята – в Лас Вегас прозорците в хотелите не се отварят. Може пък да скочи някой разорен. Всъщност май главната причина е в климатичните системи – кой ще ти остави да си отваряш прозорците и да правиш технически проблеми в тая жега.

Предстоят ни 600 мили път до Аспен, Колорадо. Ани търси за последно нещо от еко-веригата супермаркети “Пълноценна храна” (Whole Foods). Било най-добро тук, по-добро от Ню Йорк.

“Лас Вегас е само хазарт и храна”, казва един непознат, с когото по-късно се срещаме и заговаряме по пътя. Но не само. Сещам се вечерта как по целия булевард с големите казина навсякъде те пресрещат мексиканци, черни, бели, всякакви, облечени с фланелки с надпис “Момичета директно до теб за 20 минути”. Връчват ти в ръцете картички с красавици и телефони. С хазарта върви и проституцията.

Абе, защо “Тойота” в Щатите е по-евтина с 30% от България?

Колата, с която ще пътуваме, е изненада. Не е кой знае какво – “Тойота Корола XRS” последен модел. Изненадата идва от цената - с всички екстри, заден спойлер, не знам к’ви джанти, по-мощен двигател и т. н. тя струва 21 хил. долара и нещо. Бръкнах набързо в Интернет да видя колко е “Тойота Корола” в България. Ужас. Доста по-слаб модел, с двигател 1,6, струва 34-35 хиляди лева, с гигантски намаления от 4-5 хил. лв. Потърсих аналогичен модел в САЩ – най-слабият беше с двигател 1,8 л, който може да се купи за 18 000 долара, с няколко екстри (към 25 хил. лв. по сегашния курс). Не знам как, но в България някой – вносител или търговец – яко ни дере кожата. За тия цени можеш да си внесеш “Тойота” от САЩ и ще ти излезе по-евтино, с транспорта и митото.

Американските камиони са далеч по-големи, в сравнение с тировете в България. Снимка: Иван Бакалов

Американските камиони са далеч по-големи, в сравнение с тировете в България. Снимка: Иван Бакалов

Американските камиони са далеч по-големи, в сравнение с тировете в България. Снимка: Иван БакаловПътят води в огромен каньон между червени скали. Снимка: Иван БакаловМоторист по шосе 70. Тук мотористите не задминават с 200 км в час. Снимка: Иван БакаловПейзаж край пътя. Снимка: Иван БакаловМъж пуши пред заведение в градче на пътя в щата Юта. После влиза да си допие бирата. Снимка: Иван БакаловТабелите на крайпътни заведения и мотели стърчат из цяла Америка. Снимка: Иван БакаловПрез пустинята Невада по шосе 70. Снимка: Иван БакаловСкали край пътя в западната част на щата Юта. Снимка: Иван БакаловЯбълкова градина край пътя. На дървото има надпис “Моля, не пипайте ябълките”. Снимка: Иван БакаловСкали в пустинята Невада. Снимка: Иван БакаловАмериканските камиони са далеч по-големи, в сравнение с тировете в България. Снимка: Иван БакаловПейзаж в Юта. Снимка: Иван БакаловИндианка си реди сувенирите, които продава край пътя. Снимка: Иван БакаловПейзаж с наклонени скални образувания. Снимка: Иван БакаловМагистралата пресича Юта. Снимка: Иван БакаловПощенски кутии на семейства фермери от близката околност, събрани на едно място край туристически център в Юта. Снимка: Иван БакаловБензинът варира между 2,50 и 3 долара на галон. По-евтино е от Българи, защото няма акциз. Но когато петролът поскъпна рекордно миналата година (150 долара за барел), тук цените стигнаха 5 долара за галон. Сега са наполовина, но и петролът е наполовина. В България цените миналата година минаха 2,50 лв. на литър, сега петролът е наполовина, а бензинът у нас - около 2 лв. на литър. Някой трябва да обясни, защо у нас не поевтинява като в САЩ спрямо цените на петрола. Снимка: Иван Бакалов

Градът на порока остава зад нас.
Пътуваме по шосе 70. Магистралите в Щатите са разграфили страната на квадрати, също като улиците в градовете. Има хоризонтални, успоредни една на друга магистрали от севера до юга на САЩ, има и вертикални, от изток до запад, пръснати през няколкостотин мили. Нямат имена. Всички се ориентират по номерацията им – хващаш път 66 (той е прочут, за него - по-късно), после еди кой си… Много е просто и не можеш да се объркаш.

Пустинята край магистралата не изглежда съвсем безлюдна. Отстрани се простират скални планински вериги. Миля след миля едно и също (тук бързо превключваш на тукашните мерки за разстояние - навсякъде означенията са в мили, километражът на колата - също…). Тук там край пътя складове, някакви машини работят, мерна се нещо като циментов завод.

Ивана в пустинята Невада

Слушаме местните джаз радиостанции, но като се отдалечаваме от града, те изчезват. Ани търси някакъв диск с музика, на който имало “нещо българско”. Изведнъж гръмва Ивана – “Не мога без теб…” Отстрани се търкаля пустинята Невада… Дани се смее. Примирявам се с избора, колкото да се насладя на абсурдната ситуация, после сменям диска.

Пейзаж край пътя. Снимка: Иван Бакалов

След около 100 мили започва някакво оживление. Край пътя се появява малко градче с впечатляващо зелени голф игрища и спретнати къщурки около тях. Е, казвам си, у нас също сме напреднали в голфигрищата. Кажи речи за всеки играч на голф в България, вече има построено по едно. Та тук няма как да ни изненадат с голф игрище, дори в пустинята…

След малко се появява табела, че влизаме в щата Аризона. Пейзажът вече е друг, пустинята е заменена със скалисти планински вериги. Но минаваме само през един ъгъл от Аризона. След немного каране влизаме в щата Юта.

Започва да се появява зеленина. Юта е щатът с най-много национални паркове. Общо по пътя за Колорадо минаваме през 5 или 6 природни парка в двата щата, загубих им бройката. Но минаваме само пътьом. Опитваме да идем в Юта до един известен - “Зайън”, бил по-красив от Йелоустоунския, но се отказваме още в началото на пътя - няма как с нашето препускане. Трябваше да се отклоним на 40 мили, после още толкова, за да излезем пак на нашата магистрала. И някои от тези паркове са големи колкото четвърт България. Туристи идват тук за по 2-3 дни, по за седмица. Обикалят в някакъв маршрут за коли в парка, по пътеки за велосипеди, за пешеходци. Плаща се входна такса според превозното средство.

Мормонският щат

Юта е мормонският щат. Бил съм тук 10 дни преди 10-ина години – в Солт Лейк Сити и градчетата около него, в ски курортите в околните планини, където на два пъти имаше зимна олимпиада.

Мормоните си вид християни, у нас ги наричат секта и погрешно смятат, че са многоженци. Многоженството тук е забранено от около 110 години, когато Юта станал щат на САЩ. Някои мормони отцепници, нещо като старостилци, го практикуват тайно, живеят в затънтена ферма с по няколко жени. И току осъдят някого, защото е нарушение на закона. Мормоните основали щата след дълъг преход от Ню Йорк, откъдето тръгнала религиозната им общност. Пътят на Запад бил дълъг, загинали много мъже, много жени останали вдовици и един мъж се грижил за няколко. Оттам тръгнало многоженството, обясняват самите мормони.

Не употребяват алкохол, кофеинови напитки и не правят секс преди брака. Престъпността в Юта е много ниска, може би най-ниската в Америка. Много рядко се срещат и чернокожи, не знам защо.

Щатът е като градина, природата е величествена. Прекосяваме долини и планински вериги, скалите си менят цвета - червени, а от другата страна на пътя – сивосини, ту се появяват гори, после пак скали.

Простаци на пътя?

Моторист по шосе 70. Тук мотористите не задминават с 200 км в час. Снимка: Иван Бакалов

Когато Ани е зад кормилото, обича да кара в лявата лента с около 85 мили в час – 10 мили над ограничението. То е като в България – 75 мили е равно на 120 км в час.

И за целия път от 600 и нещо мили (близо 1000 км) не се появява ни един нахалник, който да се лепне зад нас и да ни святка с фаровете. Или да ни изпревари с 220 км, като на магистрала “Тракия”, например. Удивлявам се, че и мотористите не изпреварват като у нас – с над 200 км в час. А навсякъде се срещат мотори (за тукашната страст по “Харлей Дейвидсън” ще кажа по-късно), всички спазват ограничения. Навсякъде по пътя могат да се видят камери – едни дирек като лампа, а на него радар и камера – не си личи отначало, ама…

Не е само тук е така с манталитета на пътя. Обиколил съм два пъти Европа с кола. И там нито веднъж не се появи простак като у нас, който да ти святка с фаровете отзад - това може да ти се случи поне 20 пъти от София до Пловдив, дори да нямаш навик да караш в лявата лента. Случва се да задминаваш камиони, дясната лента заета, пред теб други коли, а отзад простакът ти светка, сякаш трябва да хвръкнеш, за да му освободиш място. В Германия например това е подсъдно – ако светнеш на някого и той се оплаче, могат да те съдят за рекет върху участник в движението и за създаване на опасност на пътя. И тук май има нещо подобно, защото простаци на пътя не се срещат.

Навсякъде се чувства грижата за безопасност. Предупреждения за шофьори, на които им се доспива - да отбият на определено място. Специални отделни ленти за проба на спирачките, както е написано – за камионите – когато наближи наклон.

Всяка природна забележителност край пътя е оценена. Има табели – място с гледка. Спираме поне няколко пъти и правим снимки на разни каньони, скални образувания и др.

Преходът през Юта завършва с едно дълго равно скалисто плато, по което караме сигурно час. Влизаме в Колорадо, малко на по-ниска надморска височина. Спираме край някакво градче да заредим бензин. Има обяви, че се продават пъпеши. Виждаме на един плакат архивна снимка отпреди век, на която пак се виждат пъпеши в каруца - мястото изглежда е известно с пъпешите си. Отново се появяват гори. Спираме в Гранд Джънкшън, градче по средата на пътя между Солт Лейк Сити, Юта и Денвър, Колорадо. Уж бил затънтен Запад… Попадаме в италиански ресторант, в който всички сервитьорки са направо красиви, всички са по на 23-24 години, стапят се от любезност, сякаш сме единствените гости тук от седмица. А ресторантът не е празен. Готвачите са също под 30 – вижда се в откритото пространство в кухнята как готвят. Има не знам си колко вида италиански вина, бутилката се предлага на половин цена, ако си поръчаш вечеря. Това не може да ти се случи в София, при толкова пицарии с италиански имена.

Тук попадам да заредя с алкохол в сигурно най-големия “ликър стор” (магазин за алкохол) от Сан Франциско до Ню Йорк. И “нюйоркчаните” с мен също възкликват “Уау”. Има поне 100 вида бира, в над 20 хладилни шкафа, подредени в редица. Рафтовете с вино сигурно побират около 1000 вида. Продава се малцово и де лукс уиски в бутилки по половин галон за по 50-60 долара… Цените на концентратите са леко по-ниски от Ню Йорк (също и от България – ако става дума за уиски), но бирата е много по-евтина от другаде. Бутилчицата ми я слагат в книжно пликче. Чувстваме се като алкохолик. Тук на алкохола се гледа като на нещо забранено. Магазините са нарядко.

“Уан бърбън, уан скоч, уан биър”, пее Джон Лий Хукър. У нас никой още не е изпял “Една гроздова, една сливова, едно вино”. Срамно е някак такъв текст за песен. Но това не пречи в България концентратите да се продават на всеки павильон, на всяка спирка на градския транспорт.

След още час в тъмното пристигаме в “Аспен” и спим на естествено хладен планински въздух, на отворен прозорец, за разлика от изкуствения климатичен хлад в Лас Вегас.

Следва 5. През Щатите с кола - Колорадо и Канзас