6. “Харлей Дейвидсън” и глухата провинция (от Канзас Сити до Мемфис)

Емблема на „Харлей Дейвидсън“. Снимка: авторът

Продължение. Виж 5. През Щатите с кола – Колорадо и Канзас

Някакъв си град Канзас сити… Докато отиваме към фабриката за мотоциклети “Харлей Дейвидсън” – един от символите на Америка – установяваме, че градът е огромен. Попадаме в тази му част, която е столица на щата Мисури. Другата част, оттатък реката, е в щата Канзас и май изглежда по-бедна.

Заводът за мотоциклети е грамадна правоъгълна фасада, подобна на крайградските супермаркети, със също толкова грамаден паркинг отпред. Наредил се е на прилично разстояние до други подобни скучни и грамадни правоъгълни сгради. Тук има център за посетители, отпред са паркирани 20-30 мотоциклета “Харлей Дейвидсън” – не на работници тук, а на гости. Запалянковците на тези мотоциклети прииждат да видят как се правят.

Какво толкова се палят по тия “Харлей Дейвидсън”? Трудно е да се обясни. Но по пътищата на Щатите, ако видиш 5 мотоциклета, поне 3 са “Харлей Дейвидсън”. Различни от японските, с по-класически вид, на мотор от 60-те години. С огромни хромирани части – ауспух, двигател, кормило… Но не е само това. Японските мотоциклети бучат дразнещо като бормашина, пъргави са като оси, имат аеродинамична форма и са сякаш наклонени напред. Поне мотоциклетистът задължително е седнал наклонен напред, с крака, поставени на стъпенки някъде назад.

“Харлей Дейвидсън” е нещо друго – бръмчи дълбоко, гърлено, с един буботещ звук. Най-точно е да се каже – едно равномерно ритмично пърдене, което някак доставя удоволствие. Мотоциклетистът е седнал да се вози, не да се състезава. Може да постави краката си далеч напред, изпънати, все едно се е излегнал. “Харлей Дейвидсън” имат едни старомодни четиритактови двигатели, нискооборотни, което създава характерния плавен и дълбок звук. Не са пъргави (поне повечето модели), но потеглят и возят плавно. За разлика от японските, които са високооборотни и бръмчат, да ти пробият главата.

Моделът на
Моделът на „Харлей Дейвидсън“ V-Rod, изработен от специален алуминий, пуснат през 2002 г. Снимка: Иван Бакалов
Моделът на Автографи на създателите на модела на Мотори Снимка: Иван БакаловМоторист е протегнал напред крака и се вози по хайуея. Този мотор обеч е Двигател на Емблема на Емблема на Емблема на Емблема на

Та този мотоциклет е завладял пътищата на Америка. Не само рокери са му почитатели. Много е типична гледката “Харлей Дейвидсън” с някой широкоплещест американец на средна възраст, с препаска на главата, да пори непоклатим по хайуея. Няколко пъти виждам възрастни мъже с бяла брада и вид на хипари, възседнали “Харлей Дейвидсън”… Мисля че в “Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет” надълго се описваше удоволствието от бавното каране през американските пътища. И именно с “Харлей Дейвидсън”…

Уви, в завода не дават да се снима как сглобяват пустия “Харлей”. Но отпред има нещо като музей и изложбена зала на различните модели, дори на части за тях. А те са много. Има колекционерски, по-скъпи от луксозни лимузини. С изненада виждам, че има 1-2 модела “Харлей” досуш като японските – аеродинамични, не приличат на останалите модели на марката. От друга страна пък, японските марки като “Хонда” от години пускат модели, които наподобяват “Харлей Дейвидсън” – с по-старомодни форми, с хромирани части. Конкуренция… Друг мотоциклет, подобен на “Харлей” е английският “Трайъмф” (“Триумф”). Той също се вижда тук-там из американските градове.

На юг към Мемфис, Тенеси

Носим се почти право на юг към Мемфис, Тенеси. Горичките, които взеха да се мяркат преди Канзас Сити, тук се появяват все по-често. Спираме в някакво градче Брайтън. На един ъгъл има църква. Отпред – надпис с черни букви, наредени на някакво бяло табло: “Вярата в Исус е да направиш крачка извън тъмнината и да ходиш в светлина”. До църквата има някакво заведение. Пред него, на същия ред с надписа на църквата, има друг надпис, със същите черни букви, наредени на бяло табло: “Тръпка от скарата”. Даже римувано – Thrill of the Grill.

Слама, балирана също като в България. Снимка: авторът

Малко след това наближаваме историческия град Спрингфийлд, Мисури. В Щатите има сигурно няколко градчета с такова име (все едно село Извор). Наблизо се намира дори друг Спрингфийлд, в съседния щат. Но този е по-специален. Някаква важна точка от Гражданската война, недалеч от тук се е провела историческа битка (да ме прощават ценителите на историята, но аз не съм почитател на тези неща). Тук минава и т. нар. Пътека на сълзите – когато правителството на САЩ събрало индианците чероки от няколко щата и ги вкарало в резерват, те минавали оттук.

В Спрингфийлд има една важна пресечна точка – тук нашият хайуей се пресича с прочутия „Път 66“ (Route 66). Това е магистрала, която започва от Чикаго, Илинойс и отива до Лос Анжелис, Калифорния – 2400 мили. Наричат я “Главната улица на Америка” и “Майка път”. Има и други наименования. При кризата през 30-те години по този път са вървели хората на Запад да търсят работа и нов живот. Точно Спрингфийлд бил някаква точка в строителството на „Път 66“, което започнало през 20-те години.

И до днес той носи особена романтика. …If you ever plan to motor West… Get your kick on Route sixty-six, пеят “Ролинг стоунс” (…Ако си искал някога да избръмчиш на Запад… бий си камшика по път 66”).

Църква в градчето Брайтън. На юг църквите стават все повече. Снимка: авторът

Е, това ще е следващото ми пътуване в Щатите – от Чикаго до Лос Анжелис. На Запад по “раут сиксти сикс”. Така ще направя един кръст на Америка… Дали пък не и с “Харлей Дейвидсън”?

Около Спрингфийлд се оказва райско кътче. Около 50 мили пътуваме по двупосочен път, не по магистрала. Край пътя една зеленина, горички, ранчо след ранчо, типичните огради от дървени трупи. Мяркат се красиви двуетажни къщи сред ливадите и горичките край пътя. От един изход изпълзява “Бентли”… Я, гледай тук нямало само джипове и фордове като камиони – и някой друг богаташ се сгушил около Спрингфийлд.

Колкото по на юг отиваме, горите стават все повече, също и църквите. Мяркат се по-често и скромни едноетажни дървени къщи, като бараки. Но сред дърветата, скрити в природата. Често пътуваме по двупосочни малки пътища, както в Колорадо. На едно място застигаме двамина, седнали на каруца, излязла като от филмите, модел 18-и век. Оказват се еймиш пийпъл (амиши) – хора от религиозна общност, които живеят наистина като в 18-и век, в затворени общности, без ток, без продукти на цивилизацията, тъкат си сами платове за дрехите, плетат ръчно. По-нататък в Тенеси видяхме табела край пътя “Общност на амиши”. Пръснати са на различни места из Америка, но най-много в Пенсилвания.

Американските знамена се веят навсякъде. Това е необичайно голямо, край някакъв пункт за строителни машини. Снимка: авторът

Глоба за превишена скорост

Това, което очаквах, се случи – спряха Ани за превишена скорост. Една полицейска кола като по филмите пуска светлините зад нас и ние спираме край пътя. Доближава ни един каубой – с каубойска шапка, с униформена риза с къс ръкав, спортен тип, мускулест и… изключително любезен. По-скоро е загрижен, че Ани превишава скоростта, а не е със сърдития и самодоволен вид: “Ти си нарушителка, хванах те”. Забелязал съм, че по принцип тук или в Западна Европа полицаите се държат така, сякаш основната им задача е да помагат на хората. Докато българските се изживяват като някакви “наказатели”, които трябва да санкционират строго раята, да й се накарат, да я подритват.

Всяко изречение на каубоя-полицай завършва с “О кей?”. Обяснява й като на ученичка в първи клас, че се е движила с 83 мили в час при ограничение 65. Тя се опита да се оправдава, че се е заговорила и затова… След малко той дойде и каза, че й е написал тикет (фиш) за 75 долара. В документа пишеше, че се е движила със 70 при ограничение 65. Най-леката глоба. За нейното нарушение трябвало да бъде 200 долара. Но това не е най-голямата беда. Нарушение с повече от 5 мили над ограничението се отбелязва и в т. нар. “рекърд” – досието, което се води в КАТ. Тук също отнемат точки. Но и това пак не е най-лошото.

Жилищен квартал край Спрингфийлд, Мисури. Снимка: авторът

Застрахователите на колата ти определят сумата, която плащаш месечно или годишно, като се съобразяват с твоя “рекърд”. Ако си нарушил скоростта дори веднъж, задължително ти скача застрахователната премия, може и двойно. А не дай си Боже да си превишил скоростта повече от веднъж… Колкото повече, толкова повече, както казва Мечо Пух.

Пътят преминава през все повече гори, езера, и оградени ливади, по които пасат крави с нетипични за нашенеца цветове. На залез спирам да снимам едно стадо от тях, край една симпатична къща. На оградата се вижда надпис: “2500 долара награда за този, който помогне да се арестува човек, който краде или прониква в тази собственост”. Щракам набързо и се махам, щото да вземеш образа от ливадите с кравите зад оградата също е вид кражба…

В дълбоката провинция

Стъмва се. Мислех че сме вече в Тенеси, когато спираме в едно градче да заредим с бензин. Оказва се Парагулд, Арканзас. Каквото и да значи това. Някъде на Запад… И тук типичната “плаза” – паркинги, магазини, заведения от известните вериги. Влизаме да пием кафе в “Старбъкс”, което пък беше вътре в огромната книжарница “Барнс енд Ноубъл” – верига, пръсната в цялата страна. Наистина огромна, макар и в Парагулд. Край хилядите книги има и няколко рафта с поне 300-400 различни списания. В Америка има списания за всичко – за пердета, за беемвета и поршета, за… каквото се сетиш. Купувам си едно списание за “Фотошоп”, оказва се английско. Купувам и един брой “Ню Йоркър” за моя приятел Джимо – стига е чел американските вестници и списания само на малкия екран на лаптопа си. Да пипне “Ню Йоркър” на хартия, със същия графичен дизайн и шрифтове, както e било преди 40-50 години. Така е, Джимо, взех ти “Ню Йоркър” от Парагулд, Арканзас.

Крави, на чиято ограда имаше заплашителен надпис: 2500 долара награда за този, който помогне за ареста на човек, който краде или прониква в тази собственост. Снимка: авторът

Ани недоволства, че в Щатите където и да идеш, дори в Хавай, се виждали все едни и същи вериги магазини и заведения. Антиамериканците и антиглобалистите трошат витрините на “Макдоналдс” като някакво зло (тук има много други подобни вериги, не само известните у нас). Дали е лошо да ги има? В това градче някъде си в Арканзас има книжарница като в Ню Йорк, със същите неща. Човек не се чувства откъснат от света, чак в такава провинция. В книжарницата седнала компания приятелски семейства, пие кафе и си говорят. Наоколо на “плаза”-та са същите магазини и заведения, като в големите градове. Хората тук не ходят “до града” да си купят нещо. То идва при тях. И със сигурност много от тези магазини и заведения в малки градчета като това са на минимална печалба или направо на загуба. Но ги има. Докато в България провинцията си е провинция…

На бензиностанцията в колата влизат комари. Ани пищи. Казва на продавача вътре: “Ама тук много комари имате”. А той с един безизразен вид, като герой от филм на Тарантино: “Отвратително, а? И мен ме притесняват…”

Следва 7. Мемфис, Тенеси – черен госпел, джаз и Елвис

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.