Дългият път на Марина към Индия и обратно

Снимки: личен архив

Като чуя гарван тук, ми става мило – това е звукът на Делхи – на гарван и на лешоядите, които кръжат и имат страхотен, много специфичен глас, казва Марина Великова. След пет години в Индия, понякога мъчителни, тя изпитва носталгия по тази страна.
Марина е завършила музикално училище, след това консерватория, специалност фагот. Свири на сопрано саксофон от самото създаване на група ОМ заедно със своя музикален партньор Николай Иванов. Това е началото на нейното пътуване към Индия. През 1996 г. с група “ОМ” , Теодоси Спасов, Дони, Коцето Калки и други музиканти, с много актьори, с покойната Славка Славова и с журналисти, Марина участва в експедиция с името Еверест-концерт. Той влезе в Гинес като най-височинния концерт в света- на 5545 метра надморска височина на връх Калапатар, който се намира в Хималаите, Непал. 8 години по-късно Марина заминава със стипендия по изкуствата в Индия и прекарва 5 години от живота си в Делхи, където учи индийска класическа музика – вокално майсторство в северната традиция Хиндустани. Това е традицията на Рави Шанкар, на Хари Прасд Чаурасия, и др. , изключително интересна музика и култура. Преди да отиде да живее и да учи в Индия, Марина е работила 10 години в БНР , в програма Хоризонт като музикален редактор.

Клип с изпълнения на Марина

http://www.youtube.com/watch?v=Iyy0JCy4hbc

Отидох в Индия със стипендия да уча класическо индийско пеене. Една събота разглеждах отегчено вестници в радиото(Работех в музикална редакция на програма „Хоризонт“ на БНР) и видях обява на Министерството на образованието за стипендия по изкуствата за Индия. Беше някъде през януари и трябваше да се подадат куп документи, да се явя на конкурс. Веднага отидох в Министерството и попитах за подробности. Те съответно нищо не знаеха. Пълна мъгла. 8 години преди това вече бях правила всякакви опити да замина в Индия – частно, през Министерството на културата, как ли не …В един момент даже всичко беше готово и изведнъж ми казаха – ами не става. След време разбрах защо не е станало. Защото има отношения, при които … сто процента не е ясно какво става, кой го прави, каква е системата. Попитах колко е срокът на обучението. Казаха, че не е ясно – от 4 до 9 месеца. Помислих си – о- о, идеално. Ще постоя една година в Индия.

Кандидатствахме 43 човека. Информацията беше оскъдна, не ставаше ясно дали стипендията е за музика…беше обявена изобщо за изкуство. В Индийския център за културни връзки (ICCR), който осигурява стипендията,.. разглеждат молбите и понеже имат различни специалности – танци, музика …рисуване, преценяват кой кандидат им харесва и го изпращат в някакъв институт. Годишно отпускат по една стипендия. Подадох си документите.
Индийският център упълномощил нашето министерство да избере българския кандидат.

Снимки: личен архив

Оттук изпратили моите документи. Никога няма да забравя как на 13 юни преди много години, както се разхождах с приятелка по софийските улици, телефонът ми звънна и женски глас ми каза: обаждаме ви се от Министерството на образованието, спечелихте стипендията за Индия. Само попитах за какъв период от време е. Тя каза: за 4 години…Седнахме с моята приятелка в едно кафене и се наревах като за последно… Бях почти на 35 години. Едва ли имах 25, когато започнах да правя опити да отида в Индия. Когато отидох там, разбрах, че съм имала голям късмет, че не съм отишла по-рано. Не съм била готова .

Индия е трудна страна. Заминах през септември, а трябваше почти веднага, 20 дни след като ми съобщиха да тръгна. Казах: как ще стане? Имам работа, не мога да напусна толкова бързо, трябва да намеря пари. Питам ги – каква е стипендията? Отговарят ми – много е добра. Сложих 1000 долара на банкова сметка и заминах за Индия. С белите си дрехи, с фотоапарат, с професионална техника за записи, с фагота си, с не знам какво още, кацам на летището в Делхи. Оттам ме взеха и ме заведоха в хостел. 12 метални легла, с ей такива хлебарки в стаята. Казват ми да не заключвам вратата, защото през нощта щели да се настанят още хора. И аз разбрах от първия ден, от първата нощ какво е положението…

Предложиха ми общежитие – стая с три матрака на земята, пълни с бълхи, с врата, боядисана с блажна боя, за да не влиза слънцето, с вентилатор и метална каса, където да си държиш по-ценни вещи – студентско общежитие за чуждестранни студенти.

Снимки: личен архив

Това е Индия, това предлага държавната институция, която плаща 100-те долара стипендия. По-късно научих, че рускините и момичета от азиатски републики се издържали като компаньонки в пет звездните хотели… Ужасно. Стипендията се оказа 100 долара. Нормално в Делхи може да се живее с между 500 и 600 долара – като си купуваш книги, имаш климатик в стаята или нещо такова. Изключително скромно. Ядох пържени яйца, кетчуп и пакетиран хляб, защото ме беше страх да ям каквото и да било.

Нямаш право да работиш. Аз работех нелегално

Свърших за два месеца парите, които си бях донесла от България. Веднага се запитах – какво мога да правя тук. Някъде през ноември започнах да работя като диджей в нощен клуб. Иначе просто трябваше да се върна.
Първите три месеца нямаше ден, в който да не ревях по 5 пъти на ден. Питах се как можа да ми се случи такова нещо. Каква грешка направих. Какво се е случило. Държавата няма идея къде праща стипендиантите. Пълна дезорганизация. Пратиха ме в някакво безумно училище. Явно и в Индия е корумпирано, както навсякъде.
Отивам първия ден на училище – няма учител. Вторият ден отивам, пак няма.
Питам: какво става? Имало празници. Казвам: като са празници, ние не може ли да знаем? Декември като свършихме първия семестър, подадох молба в Индийския център… нещо като Бритиш каунсил. Написах, че квалификацията ми е висока, че съм очаквала повече и ако не ми намерят подходящо училище (всъщност аз бях намерила вече – престижното музикално училище „Гадарва Маха Видеале“), нямам мотивация да остана, защото условията са тежки… Освен никаквата стипендия, не ми предлагат нищо. Веднага ме преместиха в училището, което поисках. Там беше прекрасно. Имах страхотен учител.

Така минаха първите 10 месеца. А до такава степен бях променена. Там, за да преживееш толкова дълго време, трябва да забравиш живота в България. Нямаш избор. Ако си мислиш за тук, няма да оцелееш. Живях както индийците живеят. Бедна, без климатик, в градския транспорт, с индийците на училище и с държавна поръчка от бившия соцлагер.

Нямаш шанс, ако чакаш на съдбата. Просто нямаш шанс

Снимки: личен архив

Стипендията ми беше за обучение по индийска класическа музика, пеене. Аз бях написала, че искам да уча флейта, но… Тяхната теория е, че всичко започва с дишането. После с гласа, с пеенето и едва тогава можеш да свириш на музикален инструмент. Освен това в Индия към жените има малко по-особено отношение. Като жена мога да пея. Но да свиря на инструмент, не е много добре. Както в едно турско село, един Юсуф има, и аз като отидох и му казах: Искам да ме научиш да свиря на зурна, той каза: Ама ти си жена… Индийският класически танц отначало е бил само храмов и се е изпълнявал от мъже с грим, с костюми. По-късно са започнали да пускат жени. Но те са били компаньонки и е било много непрестижно (меко казано) да си танцьорка, певица. Интелектуалните занимания са били мъжки занимания. Защото Северна Индия в 15 век е била мюсюлманска. Практически жената и до ден днешен не се ползва с големи права там.

Първата година само оцелявах и се учех как да се съсредоточа, да не се загубя. Там се предлагат всякакви възможности – от това да пушиш марихуана до това да смъркаш. Много пъти мислех дали да не си тръгна за България, имах билет за връщане. В следващия момент си казвах – как ще се явя така… На следващата година имах повече възможности – започнах да работя много. Беше убийствено. Клубовете работеха от 11 часа вечерта до 4 часа сутринта. Докато се прибера ставаше 5 часа. В 10 тръгвах на училище. Беше горещо, а през нощта се бях надишала с цигари, алкохолни изпарения… Бях бяла и музикант. Контрастът е много голям. През деня ходя в класическо училище с традиционни дрехи, а през нощта – с черна перука (защото работех нелегално) пусках музика в клуба. Така живях. Но дневните ми занимания бяха страхотни – особено в събота и неделя. Не работех в събота и неделя. Моят учител, гуру Ариндам, беше невероятен.

Започнах с гамата. Нищо, че съм завършила консерваторията, че знам гамата. Трябваше да намеря своята тоналност. Моят гуру ме учеше, че в живота, още повече в музиката, няма бавно вървене. И започнах да пея „фа“, това е „до“. И да пея „ом-м-м“, докато … започнах малко по малко да пея раги. Но постепенно, малко по малко… Индийците имат теория, че като си се научил да пееш една рага, ти ще можеш да пееш всички раги след това. Тоест научаваш основните неща. Също както, когато знаеш да говориш и имаш какво да кажеш, можеш да го кажеш. Ако няма какво да кажеш – нищо няма да излезе. Така всеки ден по 6 часа ходех на училище. После като стипендиант ме пуснаха да посещавам всички часове. И аз влизах във всички часове от първи до шести курс, докато издържа. Попаднах на страхотно училище. Но има неща, с които не можах да се справя. Не можах да преборя системата.

Не можах да свикна с безвремието там. Освен 6-те часа в училище, поисках от гуруто и индивидуални часове, които му плащах. Но там отношенията гуру – ученик са особени. Моят гуру ми обясни, че той ми е майка, той ми е баща, той ми е семейство, той ми е всичко. Някога ученикът, който е бил избран от гуруто, е живеел в къщата му. Помагал е в домашните дела, не е имал свой живот. Защото музиката в Индия не е професия, тя е начин на живот. Не е да печелиш пари и да имаш кариера… Разбира се и този успех го има, но после. Но трябва цялостно да й принадлежиш.

Снимки: личен архив

Като чужденка, не можах да изпълня всички тези изисквания на пълно подчинение.

Имах проблеми с моя гуру. Казва ми: ела в 4 часа. Отивам в 4, той идва в 6 или въобще не идва. Има случаи, когато часът е 6 , започвам да му пиша есемеси, питам къде е. А той отговаря: извън града… В един момент не можах да пречупя егото си. То и не трябва. Защото хубаво е да взема нещата, които са положителни и хармонизират с моята природа. Но ако ти искат да промениш природата си? Достатъчно възможности има в този Космос и на тази Земя, за да избирам нещо, което не е в унисон, в хармония с вътрешната ми същност. Последната година напуснах моя гуру… Чаках веднъж, два, три пъти, на четвъртия път му написах бележка, в която му казах същото, което му казах от началото: аз нямам нужда от диплома, имам нужда да ме научи… Заминах за Хималаите, стоях два месеца там. Отидох нависоко и на хладно… Дълго време прекарах там.

През януари в Индия е 20 градуса, през април – вече 45-46, не се живее. А точно по това време бяха изпитите… Превеждаш от хинди и санскрит на английски и обратно. Беше изключително трудно…

Първата седмица отидох и казах, че искам да уча хинди. Отговориха ми: “Намери си приятел индиец и учи хинди. Стипендията ти е по музика.” Взех няколко уроци, после спрях, беше трудно да ги плащам. И започнах да уча хинди с прислужница, която чистеше в къщи. Защото в Индия най-евтиното, което можеш да си позволиш, е да имаш прислужница. Но кастата й не позволяваше да чисти тоалетната. Иначе пере готви, подове мие, прах, всичко. Но тоалетни не може да чисти… защото нейната каста не й разрешава. После станахме доста близки. Тя беше изключителна, дълго време беше единственият човек, с който имах нормални контакти. Един ден, връщах се от България и й се обаждам, че се прибирам, да ми оправи стаята. А тя ми каза, че е почистила и тоалетната, но на никой да не казвам, защото щяла в ада да отиде.

Снимки: личен архив

Когато бях в Дхарамсала, ходих по свети места. Но в Делхи имах светски живот и гледах да се съсредоточа върху това, за което бях отишла да правя… Защото границата е много тънка. Можеш да отидеш в ашрам и да не се върнеш повече. Виждала съм много чужденци, които ходят, пеят “Харе Кришна“, с някакви звънчета. Пълно е с псевдо гуровци, които могат да те „научат“ на всичко. По едно време, когато бяхме по-добре финансово с моята съквартирантка, имахме учителка по йога. Накрая се отказахме, защото тя единствено гледаше да си прибере парите. Самата тя беше 150 килограма. Как мога да се доверя на човек, който изглежда така?

В Делхи отидох без да познавам никого и като чужденец трябваше да се пазя да не стана прицел на всякакви туристически предложения – да те водят в ашрами, да те учат на йога, на музика, на танци .. всякакви практики ти предлагат. Виждаш, че е ужасно, защото не са истински неща, а като от Балкантурист. Дълго време мина, докато се ориентирам. Бях много уплашена. Единственото нещо, което трябва да правиш на първо време е да се пазиш. Докато разбереш изобщо къде се намираш. Нямаше никой, който да ми каже.

Най-трудното беше да разделям живота в училище от живота извън него. Защото Делхи е много труден за живеене град. Там няма нищо духовно. Той е един почти 20 милионен полис, където единственото, което се очаква от теб като чужденец, е да плащаш бакшиши. Ако не плащаш, не се отнасят добре с теб. В училището напротив – отнасяха се много добре с мен, но там се очакваше да гледам покорно гуруто и да го следвам 24 часа на ден. Моята природа не е такава. Исках да бъдем колеги, да ме научи, а не да ме третира като първолак, който трябва да прекара 12 години образование там. Попитах го: “Добре, ако се смята, че чак след 7-а година получаваш някакви знания, тогава тази 4-годишна стипендия… не може да ме изхрани.”

Снимки: личен архив

Разбрах, че нито системата ме интересува, нито мога да разчитам на нея, нито тя се интересува от мен. И започнах да търся сама начин да оцелея и доколкото мога да получа знания. Очаквах да срещна подобни на мен хора, с които да мога да работя, да продължа. Оказа се, че е много трудно. защото те са изключително консервативни.
Примерно, искам да знам повече за фолклора и питам къде мога да намеря повече информация за тази музика и нещата свързани с нея. А в музикалното училище ми отговарят: Ти учиш класическа музика, не можеш да се занимаваш с фолклор, защото… ще омърси класическата музика. Това е консервативната традиция – когато разберат, че ти имаш различни идеи… не получаваш нищо, просто маркират часове. Трудно беше. И започнах да се срещам с хора извън музиката, извън класическата традиция. Ходих на най-различни места… много научих, но за много неща нямам дори идея.

Петата ми година в Индия нямах стипендия, но работих с две момчета, които срещнах извън училище. Свирехме заедно, правихме концерти. Бях в Хималаите. Записах страхотни звуци. Някой ден ще ги използвам.
Един от най-интересните записи, които имам, е една сватба в Хималаите. Как жените пеят!… Записала съм ритуали, записвах в храмове…на улицата, навсякъде. В едно от моите парчета, което се казва “Химн”, съм вкарала как ходжата пее в джамията в Делхи. Представях си обучението си в Индия по-творческо. Постигнах го със страшни усилия и по най-трудния начин.

Към самотата в България

Много се стресирах като усетих, че съм загубила всякаква връзка с живота тук. След първата година в Индия в мен настъпи най-голяма промяна. След това постепенно започнах да търся баланс. Връщах се в България през зимата за 1 месец и пак заминавах. 5 месеца там, един тук, после пак там. Когато си дойдох реших, че искам да съм адекватна на живота тук, че това което съм научила в Индия е прекрасно, но ме отдалечава в чувствата ми, в мислите ми. Прави ме неадекватна. А на мен не ми харесва да съм неадекватна. Аз не съм отишла в Индия, за да пея “Харе Кришна”.

Записах първата си песен от нужда да споделя. После при всяко мое идване в България през тези 5 години в Индия, записвах ново парче. TechnoRaga, Winter sun, Kathak Rhythm, Hymn… Идеята ми е в бъдеще да осъществя една връзка между българската народна музика, класическата индийска музика и съвременните стилове в музиката, защото смятам, че в 21 век приближаването на традиционната музика до съвременния човек става по пътя на използването на новата музика, на съвременната музика. Младият човек я харесва и в никакъв случай, това за мен не е евтино и не е принизяване на стойностите в музиката.

Имах нужда да се уверя, че не съм си отишла безвъзвратно от този свят тук. Защото го обичам. Обичам София, обичам да вали. Последното ми връщане от Индия беше миналата година, през март. България ми е мила, защото харесвам части от живота си тук. Приятелите след цялото това мое пътуване – някои по естествен път си отидоха, защото не ме харесаха такава, каквато съм. Други аз напуснах, защото няма за какво да си говорим. Срещнах отново някакви хора, с които дълго време не сме се виждали. Срещнах други. Но като цяло … Самотно ми е. Много ми е самотно. Но за тази година и половина започнах да преработвам тази самота, да свиквам с нея. По някакъв начин свикнах със самотата в Индия. Но там знаеш, че си самотен, защото културата е друга. Тук се връщаш в къщи и когато те гнети самота, тъгата е много по-голяма. Но това е път, който съм си избрала. Затова плаках на онзи 13 юни, когато разбрах, че печеля стипендията за Индия. Защото разбрах, че се прощавам напълно съзнателно с целия си живот дотук и че никога няма да е същото. В моменти, когато съм имала нуждата да оцелявам, съвсем съзнателно допусках да се успокоявам и заблуждавам, че нещата не са чак толкова променени, че аз съм си същата. Въпреки че как ще бъда същата. Няма как. Не е това, което беше в чисто ежедневен план. Иначе съм същата и много повече отколкото съм била тук. Имам много по-голяма степен на намиране и концентриране, и на свързване със себе си, с истинските неща.

Защото преди години в радиото бях започнала да измервам дните и седмиците със сутрешния блок, какво има да се направи. От време на време – Витоша и Рила. Работех и в събота. Последната почти година работех през седмиця и в “Неделя 150”. И какво от това? Харесвах си работата, но в един момент имаш някакво дълбоко вътрешно неудовлетворение. Когато си в жива програма, тя изтича в ефира. След това няма нищо. Било ли е или не е било?

Винаги бих се връщала в Индия. С всичките болести, с всичките тревоги. С всичко. С всичките хубавите неща…
Тя е с мен и тук. Примерно като чуя гарван да пее, защото според мен гарваните пеят, а не грачат зловещо, ми става толкова мило. Това е звукът на Делхи – на голяма метла, която мете улицата, на гарван и на лешоядите, които кръжат и имат страхотен, много специфичен глас. И миризмата. Там миришеше на тръпчиво сладко и на изпарена урина. Страхотна миризма е това, на истинския живот. Не на парфюм, създаден при лабораторни условия. Това е… Индия.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.