СофияПловдивВарнаБургасРусе

Историята е твърде важна, за да бъде оставена на политиците

ЕС не бива да подкрепя користни ревизионисти, които слагат знак на равенство между сталинизма и нацизма, за да петнят левицата.

Джонатан Стийл

Живата верига, наречена „Балтийски път“, през август 1989 г. Снимка: Ройтерс

Точно в 7,00 часа вечерта семейства и непознати се хванаха за ръце и излязоха на главния път, някои от тях носеха знамена, а други имаха на реверите значки, изобразяващи свастика до сърп и чук. Организаторите твърдяха, че участниците са милион и половина, а от мястото, където аз стоях на литовско поле в осветената от слънцето привечер една неделя преди 20 години, настроението изглеждаше толкова впечатляващо, колкото и числата. Неподчинението и солидарността бяха на първо място, както и радостта, че са дошли толкова много хора. За повечето от тях това беше първа политическа демонстрация. Национални протести имаше из целия Съветски съюз и източноевропейската му империя през 1989 г., но „Балтийският път”, както бе наречена огромната жива верига, надмина останалите по своя мащаб и тихо величие.

Веригата се разпростря от естонската столица Талин, през Рига в Латвия, до литовската столица Вилнюс. Целта бе да се разобличи едно събитие, случило се точно половин век по-рано – пактът „Молотов-Рибентроп”, чрез който Хитлер и Сталин публично се договарят да не се нападат един друг, а едновременно добавят тайни клаузи, с които си поделят Централна Европа, откривайки пътя пред нацистите да настъпят към Западна Полша, а Сталин да заграби повечето от балтийските държави, Източна Полша и части от Румъния.

Първоначалната идея на човешката верига беше да покаже на Москва и на света стремежа на балтийските страни към независимост. Но това беше и протест срещу потъпкването на историята. Съветските власти все още отричаха съществуването на тайни клаузи, въпреки че те бяха разкрити от западните сили в Берлин през 1945 г. и бяха всеизвестни.

Скоро след „Балтийския път” Михаил Горбачов, съветският лидер-реформист, отстъпи и публикува съветската версия. Но и 20 години по-късно този въпрос все още е обект на политически спорове, както показа резолюцията, приета през пролетта от Европейския парламент, обявяваща 23 август за „ден в памет на жертвите на всички тоталитарни и авторитарни режими в Европа”.

По задкулисния начин, по който се случват подобни неща в Eвропейския парламент, резолюцията беше разводнена версия на „декларацията”, която той одобри миналия септември и чийто замисъл бе 23 август да бъде обявен за ден в памет на „жертвите на сталинизма и нацизма”. Отделните европейски правителства обаче взимат крайното решение и само няколко от тях обявиха 23 август за специален ден. Но проблемът е от значение,  тъй като заостря вниманието към едно отблъскващо усилие от страна на много балтийски и централноевропейски политици да приравнят сталинизма и нацизма или да доказват, че сталинизмът е бил по-лош. Отчасти загрижени от продължаващото влияние на бившите комунистически партии в региона, те използват „приравняването”  между нацизма и съветския режим като средство за опетняване на левите партии. (Проектът за резолюцията беше разводнен от леви групи в Европейския парламент.) Това е също така  зле замаскиран опит да се поддържа крайна предпазливост, ако не и директна враждебност към сегашна Русия.

Пактът „Молотов-Рибентроп” разкри, че Сталин е бил циничен точно колкото Хитлер. Но въз основа на този факт да приравняваме извършеното от двамата или техните  идеологии е в разрез с истината. Подобен подход освен това пренебрегва факта, че след смъртта на Сталин съветската политика се промени и политическата дейност, да не говорим за обикновения семеен живот, през двете десетилетия на управление на Брежнев не бяха обект на произволен терор. Десните балтийски политици са прави в твърденията си, че останалите европейци не са наясно с масовите изселвания при Сталин от Балтика. Поне 100 000 души бяха изпратени в Сибир след 1939 г. и след като Червената армия победи нацистите и повторно навлезе в този регион. Но да се смята, че западните европейци не са знаели за ГУлаг, би пренебрегнало широкото влияние на Александър Солженицин, след като книгите му бяха преведени на всички европейски езици през 70-те години.

Винаги има какво още да научим, а историците непрекъснато се опитват да тълкуват наново събитията. Един от най-големите въпроси, който трябва да се изследва, е степента на участие на местните граждани в нацистките изтребления в Централна Европа. В „Приемствености на германската история” американският историк Хелмут Уолсър Смит изтъква, че представата за Холокоста като за безлични, конвейерни, промишлени убийства, създаден въз основа на Аушвиц, е изопачена. Повечето евреи са умъртвявани по архаичен и примитивен начин, застрелвани от упор на ръба на ровове и ями или обгазявани с ауспуси. Голям брой от местните хора, както и германците, са били свидетели, участници или поне са знаели за тези масови кланета.

Неотдавна в „Ню Йорк Ривю ъф Букс” друг американски историк, Тим Снайдър, публикува подобни изводи, анализирайки най-новите научни факти за убийствата при Хитлер и Сталин. „Към края на 1941 г. германците (заедно с местни помощни войски и румънски отряди) са избили един милион евреи в Съветския съюз и Балтика. Това се равнява на общия брой убити евреи в Аушвиц по време на цялата война”, пише той. Когато става дума за бройки, постижението на Хитлер е ненадминато. Той е ликвидирал почти двойно повече хора от Сталин.  Снайдър определя  броя на убитите от германците европейски евреи на 5,7 милиона; на умрелите от глад съветски граждани на около 4 милиона; и на жертвите на масовите убийства на цивилни, основно по причина действително или предполагаемо участие в партизанска дейност, на поне 750 000. По времето на Големия терор на Сталин преди войната са ликвидирани около 5,5 милиона съветски граждани с глад и близо 700 000  са разстреляни.

В първата си студия Снайдър заключава, че има разлика между памет и история – наблюдение,  което той трябваше по-късно да признае в свой ущърб, когато негов читател посочи, че е пропуснал убийствата на роми от Хитлер, почти толкова масови, колкото на европейските евреи. Този въпрос може да бъде повдигнат повторно и във връзка с филма „Катин” на Анджей Вайда, който сега се излъчва във Великобритания, и с начина, по който поляците бяха принудени в продължение на десетилетия да се самоцензурират. Но колкото е важно да се напомни как съветските власти (до 1989 г.) обвиняваха нацистите за масовото клане на полските офицери през 1940 г., така не бива да забравяме, че при операция „Таненберг”  няколко месеца по-рано нацистите избиха подобен брой полски интелектуалци.

Каква е поуката? Отбелязването на годишнината на пакта „Молотов-Рибентроп” с „Балтийския път” изпрати конкретно послание през август 1989 г., като разруши едно 50-годишно табу и даде израз на широко разпространено желание за независимост. Но онова, което е вярно за определена част от Европа в даден момент, не бива да се отнася към целия континент завинаги. Историята е твърде сложна и деликатна, за да бъде оставяна на политици. Те първо манипулират годишнините, после се заемат с учебниците и така процесът на фалшифициране на историята набира скорост.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.